4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 206
С.,26.03.2012 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на седми март две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 625/2011 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. И. Г. от [населено място] срещу решение № 1162 от 07.03.2011 г. по гр. д. № 473/2010 г. на Софийски градски съд, ІV-Г състав, с което е потвърдено постановеното от Софийски районен съд, 44 състав решение от 21.10.2009 г. по гр. д. № 13473/2008 г. С първоинстанционния акт е отхвърлен предявеният от касатора срещу Л. А. И. от [населено място] иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено съществуването на вземане по запис на заповед от 25.08.2005 г. за сумата 18 000 лв.
К. поддържа, че атакуваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Твърди, че при постановяване на акта въззивният съд е процедирал като контролно-отменителна инстанция, а не е изложил цялостни собствени мотиви по предмета на правния спор и по-конкретно – не е обсъдил показанията на свидетеля М. Т. и не е посочил аргументи, защо не се е съобразил със заключението на вещото лице С. А..
Именно с процесуалноправния въпрос – длъжен ли е въззивният съд да изложи и да обоснове собствените си фактически и правни изводи по съществото на спора, с който е сезиран – е аргументирано и допускането на касационното обжалване. По отношение на този въпрос касаторът поддържа, че същият е решен в противоречие с практиката на ВКС – т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС.
Ответникът по касация – Л. А. И. от [населено място] – поддържа становище за недопускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на жалбата, подробни съображения за което е изложил в писмен отговор от 06.06.2011 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди атакуваното пред него решение по гр. д. № 13473/2008 г. на СРС, с което е отхвърлен предявеният от П. И. Г. срещу Л. А. И. от [населено място] иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, въззивният съд е приел за недоказано твърдението на ищеца, че ответникът му дължи сумата 18 000 лв. по процесния запис на заповед от 25.08.2005 г., като изцяло е споделил съображенията на първата инстанция за неавтентичност на менителничния ефект, препращайки към мотивите на обжалвания акт в съответствие с предоставената в процесуалния закон /чл. 272 ГПК/ възможност за това. Решаващият състав е обосновал недължимостта на исковата сума и с допълнителни съображения, като е взел предвид наведените във въззивната жалба доводи и допълнително събраните във въззивното производство доказателства. Освен категоричното заключение на приетата в първоинстанционното производство графологична експертиза, като обстоятелство, подкрепящо извода, че процесният запис на заповед не е написан и подписан от ответника, е посочено и отсъствието на същия от Република България към датата на издаване на записа на заповед, безспорно установено от представената служебна бележка № 6279 от 05.03.2008 г. С оглед именно на тези доказателства, въззивният съд е счел, че изводът за неавтентичност на записа на заповед не може да бъде разколебан от приетото във въззивното производство заключение на графологичната експертиза, според което, поради простотата на строежа на елементите на подписа в записа на заповед същият би могъл да бъде изпълнен от много други лица, включително и от ответника, като се е мотивирал с това, че вещото лице е посочило само една вероятност.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
По отношение на поставения от касатора процесуалноправен въпрос е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е значим за конкретното дело, но не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
В т. 19 на Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС е разяснено, че във въззивното производство съдът при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора, както и че е длъжен да изготви собствени мотиви. Цитираното тълкувателно решение не е изгубило своето значение и при действието на Гражданския процесуален кодекс от 2007 г. При прилагането му, обаче, следва да се отчете и новата специфична разпоредба на чл. 272 ГПК, предоставяща на въззивния съд процесуалната възможност, когато потвърди първоинстанционното решение да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. Именно тази законова възможност е използвана от въззивния съд в настоящата хипотеза. Поради това, не би могло да се приеме, че начинът, по който е мотивирано въззивното решение, е в отклонение от задължителната съдебна практика. Що се отнася до правилността на фактическите и правни изводи, до които е достигнал въззивният съд въз основа на извършения анализ на доказателствата, същата е предмет на самия касационен контрол, но не и на производството по неговото допускане. Без значение в тази връзка е необсъждането на показанията на разпитания във въззивното производство свидетел, тъй като те са недопустими като доказателствено средство за установяване автентичността на процесния запис на заповед.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1162 от 07.03.2011 г. по гр. д. № 473/2010 г. на Софийски градски съд, ІV-Г състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: