О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 206
гр. София, 28.03.2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение в закрито заседание на 13 март, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
като изслуша докладваното от съдия Боян Балевски търговско дело №2202/18 г. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на С. Г. С. срещу решение №977 от 14.02.2018 г. на Софийски градски съд по в.гр.д. №5999/17 г., с което след отмяна на първоинстанционното решение, въззивният съд е отхвърлил иска на касатора срещу „УНИКРЕДИТ БУБАНК”АД-София за унищожаване на споразумение между страните на 10.06.2013 г., поради сключването му от страна на ищеца при заплашване-чл.27 вр. с чл.30 ЗЗД, както и в частта за разноските . В КЖ се развиват оплаквания за недопустимост на съдебното решение, поради произнасяне по ненаведени в ИМ факти, вместо по конкретно посочените от ищеца като правопораждащи, както и такива за нарушение на материалния закон и необоснованост.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се сочи евентуална недопустимост, както и че правните въпроси от значение за спора са решени в противоречие с практика на ВКС– по чл.290 ГПК, което е основание за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1, т.1 ГПК, и евентуално наличие на основанията по чл.280 ал.1,т.3 ГПК и очевидна неправилност.
Ответникът по касационната жалба в писмен отговор на същата изразява становище за липса на предпоставките за допускане до касация, евентуално- за нейната неоснователност.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение , като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 20 000 лева намира, че касационната жалба е допустима , редовна и подадена в срок.
За да постанови обжалваното решение, с което е счел за неоснователен предявения иск за унищожаемост на сключено на 10.06.2013 г., между страните по спора, споразумение, поради заплаха упражнена от банката върху ищеца, въззивният съд се е позовал на следното:
Ищецът е бил служител на безсрочен трудов договор с ответната банка през периода 30.08.2007 г. -07.11.2013 г.. В това му качество е сключил два договора за ипотечен кредит и договор за кредитни карти, при преференциални лихвени условия, които важат , докато работи като служител на банката на безсрочен трудов договор. При прекратяване на трудовото му правоотношение с банката-кредитодател в договорите за кредит е предвидена възможността или доброволно да погаси предсрочно задълженията по ползваните кредити или да преговори лихвените условия чрез сключване на анекси. В края на 2012 г. всички служители на банката-ответник получили Вътрешно-банкова регулация относно условията за кредитиране на служители и администратори на банката от 06.12.2012 г., които влизат в сила на 10.12.2012 г., с която се преуреждат условията на ползваните от служителите кредити в случаите на напускането им на банката, като в тези случаи условията се предоговарят едностранно от банката, с оглед на което е предвидено подписването от служителите на изготвени от банката типови споразумения със съответното съдържание. В регулацията изрично е посочено, че подписването на последните е задължително, а отказът на служител да подпише такова споразумение се третира като нарушение на трудовата дисциплина и му се налагат съответните наказания. Последното е посочено в ИМ като обстоятелство, предизвикало основателен страх у ищеца, че може да бъде изключен от програмата за стимулиране на служители на банката и евентуално уволнен, поради в последствие ищецът е подписал атакуваното като унищожаемо споразумение на 10.06.2013 г., с което е предвидено,че при напускане на банката/прекратяване на трудовото правоотношение/ съответните лица дължат лихви такси и комисионни на нива по кредитни продукти за физически лица, което настъпва автоматично, без да е необходимо сключване на допълнителни споразумение с тях.
Съдът не е възприел, горното поведение на банката като такова отговарящо на фактическия състав на чл.30 ЗЗД относно създадена принуда за сключване на процесното споразумение чрез създаване на основателен страх у ищеца , който да деформира нормалния процес на формиране на волята на последния при подписване на това споразумение, въпреки че самият съдебен състав , позовавайки се практиката на ВКС е посочил, че подобно поведение може да е правомерно и да има за последици създаване на страх не само за честта живота и здравето на заплашения, но и имуществените му интереси. Според съда, от една страна не се установява, че условията за издължаването на кредита на атакуваното споразумение са по-неблагоприятни от предходно договорените, а от друга страна ищецът като лице с висше икономическо образувание е следвало да може да прецени, че отказът му да подпише това споразумение не представлява дисциплинарно нарушение като основание за неговото санкциониране.
На второ място, въззивният съдебен състав е посочил, че искът по чл.27 в връзка с чл.30 ЗЗД е погасен по давност, доколкото от запознаването на ищеца с Вътрешно-банкова регулация относно условията за кредитиране на служители и администратори на банката от 06.12.2012 г. до предявяването на иска са изтекли повече от три години.
Съгласно т.1 от ТР 1 ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, въз основа на които решаващият състав на въззивния съд е формирал правните си изводи по конкретния правен спор. В случая поставените правни въпроси за разминаването в произнасянето на съда по основанието на иска във връзка с конкретните факти, изложени в ИМ като такива пораждащи основателен страх за настъпване на неблагоприятни последици за ищеца се явява обуславящ изхода на спора по конкретното дело. Във вече цитираното ТР№1 /19.02.2010 г. ОСГТК на ВКС приема, че преди да разреши спора по същество, съдът трябва да се произнесе дали обжалваното решение отговаря на изискванията за допустимост. Ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за допустимостта, ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба. Задължение на съда е да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, включително във фазата по чл. 288, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Ето защо, доколкото изложените в обстоятелствената част на исковата молба конкретни факти, относно настъпване на основателен страх от също така конкретни неблагоприятни последици за ищеца се разминават с произнасянето на съда по фактите, които е счел за релевантни, налице са индиции за постановяване на обжалваното решение по спор, който от фактическа страна се разминава с този, с който е бил сезиран, поради което следва да се допусне касационно обжалване
С оглед изложеното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №977 от 14.02.2018 г. на Софийски градски съд по в.гр.д. №5999/17 г..
УКАЗВА на касатора да внесе по сметка на ВКС на основание чл.18 ал.2 от Тарифата за държавните такси събирани от съдилищата сумата от 40 лева в едноседмичен срок.
След внасяне на държавната такса делото да се докладва за насрочване в открито заседание.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.