О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 206
София, 26.02.2010 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и трети февруари две хиляди и десета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ МИТОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛ ТОМОВ
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 226 /2010 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „К” О. , гр. Р., срещу решение от 30.11.2009 г. по въззивно гр. д. № 331 /2009 г. на Окръжен съд – Разград, с което е потвърдено първоинстанционно решение, с което е прогласен за недействителен трудов договор, сключен между ищеца М. Д. Д. и жалбоподателя в частта, с която се предвижда издаването от служителя на записи на заповед за сумите 5,000 лева и 2,000 лева и е уговорено непрекратяване едностранно от работника на трудовото правоотношение за периода от 01.08. до 31.01. на следващата година.
Жалбоподателят твърди, че решението е недопустимо в обжалваната част, или неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствени правила, необоснованост и нарушение на материалния закон.
С жалбата е представено изложение на основанията за допускане на касационно обжалване : въззивният съд се е произнесъл недопустимо по обжалваната част на решението, защото липсва правен интерес от обявяване недействителността на трудов договор по реда на чл.74 КТ, което съгласно практиката на ВКС, отразена в решение № 1817 / 16.11.2005 г. по гр.д. № 1318 /2003 г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение № 236 /08.05.20000 г. по гр.д. № 1199 / 99 г. на ВКС, ІІІ г.о., има действие само занапред, а към настоящият момент трудовото правоотношение е прекратено със заповед 20.03.2009 г.; въззивният съд се е произнесъл по материално-правен въпрос, който е от значение за правилното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК – доколко е допустимо в индивидуален трудов договор да се уговарят клаузи за издаване на записи на заповед от работника или служителя, както и да се въвеждат ограничения за работника да прекрати едностранно трудовото си правоотношение през определен период от време. Жалбоподателят твърди, че в разпоредбата на чл.66,ал.2 КТ няма забрана за такива клаузи.
Ответникът в това производство М. Д. не изразява становище.
Настоящият състав намира следното:
Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано в срок въззивно решение по неоценяеми искове.
Искането е неоснователно, по следните съображения:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че искът е допустим, тъй като ищецът има правен интерес от обявяване на недействителността на процесния трудов договор, тъй като въз основа на цитираните клаузи са възникнали и други правоотношения – по издаване на процесните записи на заповеди, а искът е основателен, тъй като съгласно чл.66,ал.2 КТ с индивидуалното трудово правоотношение страните могат да уговарят и други условия, свързани с предоставянето на работна сила, които не са уредени с повелителни разпоредби на закона, които са „с една степен на благоприятност” по-висока от условията на труда, установени с колективен трудов договор и „с още една степен” по-висока от установените със закона и че могат да се уговарят само по-благоприятни условия на труда, които не са уредени с повелителни разпоредби на закона, каквито задълженията за издаване на записи на заповед от работника и забрани за едностранно прекратяване на трудовото правоотношение от него едва ли са, а по-нататък изрично се казва, че не са. Въззивният съд изрично е написал, че е възприел тълкуването на правната доктрина, отразено в „Коментар на КТ”, „Сиби” 2003 г., стр. 213 – 215.
Първият изведен въпрос е процесуален – за противоречиво разрешаване на въпроса за допустимостта на спора с възприети от ВКС разрешения – основание по чл.280,ал.1,т.2 ГПК.
От изложеното е видно, че въззивният съд не е допуснал противоречие с приетото в цитираните от жалбоподателя решения на ВКС, че обявяването на недействителността на трудов договор има действие занапред, тъй като не е обосновал наличието на правен интерес от воденето на делото с обратно действие на решението. А и прекратяването или съществуването на трудовото правоотношение не е част от предмета на спора.
Поради което изведеният процесуален въпрос не осъществява основание за допускане на касационно обжалване.
Вторият въпрос всъщност съдържа два материалноправни въпроса, които се отнасят до съществото на спора – доколко са недействителни уговорки в индивидуален трудов договор за издаване на записи на заповед от работника или служителя и които въвеждат ограничения за работника да прекрати едностранно трудовото си правоотношение през определен период от време. Отговорът на тези въпроси представлява отговор на въпроса за основателността на исковете за недействителността на отделните уговорки (клаузи). С други думи – жалбоподателят сочи като основание за допускане на касационно обжалване неправилност на крайния извод за основателността на иска (на отделните искове) – той твърди неправилност на крайния извод за основателността на исковете. Това е заявено и като обобщение в изложението след изтъкване на предпоставките за допускане на касационно обжалване. Така обаче не са повдигнати отделен въпрос или въпроси, на които да е основано решението, а се твърди общо неправилност на решението, което не е предпоставка за допускане на касационно обжалване, а подлежащ на установяване порок, при условие, че бъде допуснато касационно обжалване.
Също така: въпросите за основателността на исковете не са от значение за точното прилагане на закона, нито за развитие на правото, защото законът не е непълен, неясен, нито противоречив. Жалбоподателят не е посочил аргументи срещу разрешението на повдигнатите въпроси (не обосновава защо уговорките са благоприятни за ищеца или защо попадат в хипотезиса на императивната правна норма, установена с чл.66,ал.2 КТ или защо съответстват на установените с императивни правни норми задължения на работника, включени в съдържанието на трудовото правоотношение или на имуществената отговорност на работника и начини за прекратяване на трудовото правоотношение), нито е посочил други въпроси, по които има съдебна практика, на които това разрешение да противоречи..
Поради което следва да се приеме, че повдигнатите въпроси не осъществяват основание по чл.280,ал.1,т.2 и т3 ГПК.
От изложеното следва, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно, а от изхода от това производство следва неоснователността на искането на жалбоподателя за присъждане на разноски.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение от 30.11.2009 г. по гр. д. № 331 /2009 г. на Окръжен съд – Разград.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.