2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 207
гр. София, 10.02. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети януари през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 5780 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] срещу решение № 466/20.06.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 495/2013 г. на Русенския окръжен съд. С него, като е потвърдено решение № 443/11.03.2013 г. по гр. дело № 6682/2012 г. на Русенския районен съд, са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу М. В. С., искове по чл. 26, ал. 1, пр. 2 и пр. 3 от ЗЗД за прогласяване нищожност на сключения между страните договор № ЦО-1-61/27.06.2011 г., поради заобикаляне на закона и като накърняващ добрите нрави, както и иск по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за заплащане (връщане) на сумата 2 255.71 лв., изплатена по същия договор; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноските по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните два (уточнени и конкретизирани от съда, съгласно т. 1, изр. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) материалноправни въпроса: 1) валидно сключен или нищожен е граждански договор, включващ в предмета си извършване на работа, която е в кръга на трудовите функции, изпълнявани по трудово правоотношение между същите страни, както и дължи ли се възнаграждение по така сключен договор; и 2) изборът на изпълнител по реда на НВМОП (отм.) обуславя ли определянето на договора като граждански, въпреки, че в предмета му е разписано изпълнение на трудови функции, поради това, че договорът е сключен в изпълнение на проект „Подобряване на капацитета на публичните администрации в еврорегион Р.-Г. за по-добро управление на риска, превенция и защита на околната среда”, а не за реализация на същия проект. По отношение и на двата материалноправни въпроса касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като излага доводи те да са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. По отношение на първия материалноправен въпрос жалбоподателят навежда и допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, като поддържа, че същият е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 405/1996 г. на 5-членен състав на ВС.
Ответницата М. В. С. в отговора си излага становище и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба; претендира присъждане на разноски за заплащане на адвокатско възнаграждение в производството пред настоящата съдебна инстанция.
За да постанови обжалваното въззивно решение, окръжният съд е приел в мотивите към него следното: По делото не е имало спор, а и от представените писмени доказателства е установено, че общината-ищец (сега – касатор) е участвала в проект „Подобряване на капацитета на публичната администрация в еврорегион Р.-Г. за по-добро управление на риска, превенция и защита на околната среда” по програма за трансгранично сътрудничество Румъния-България 2007-2013 г. Във връзка с избора на екип по този проект и по реда на НВМОП (отм.), със заповед от 15.06.2011 г. на кмета на общината са отправени писмени покани до три лица за участието им в проекта, като едно от тях е определено да бъде ответницата. С протокол от 23.06.2011 г. на назначената комисия е предложено на кмета сключване на договор с ответницата, с оглед което между страните по делото бил сключен процесният договор № ЦО-1-61/27.06.2011 г., с който ищцовата община възлага на ответницата да извърши дейностите, посочени в чл. 2 от договора, като в чл. 4 от него страните са уговорили възнаграждение за свършената работа, съгласно предвидените средства за управление в бюджета на проекта в левовата равностойност на 3 600 евро, които според ал. 2 на същата клауза е следвало да бъдат заплатени на равни части на всеки три месеца, след представяне на междинен доклад за изпълнените задачи по време на отчетния период, и финално плащане след подписване на приемателен протокол за последния отчетен период и доклад за цялостната работа по проекта. Ответницата е изготвила доклади за трите периода на договора във връзка с отчитане на свършената от нея работа по проекта, които били приети с приемателни протоколи от кмета на общината. По делото не е имало спор и че към момента на сключването на процесния договор, ответницата по силата на трудов договор от 28.11.2006 г. е заемала длъжността „младши специалист” в отдел „Е. и устойчиво развитие” към дирекция НЕИ на ищцовата община, с дневно работно време 8 часа и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица. Според представената длъжностна характеристика, трудовите задължения на ответницата са свързани с работата по проекти на [община], финансирани от структурните фондове на Европейския съюз. Трудовото правоотношение е прекратено впоследствие, на основание чл. 328, ал.1 т.2 от КТ – съкращаване на щата.
При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е намерил предявените искове и доводите за нищожност на процесния договор, за неоснователни. В тази връзка е прието, че основанието на иска по чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД е обосновано с твърденията на общината-ищец, че ответницата, като страна по трудовото правоотношение с нея, по длъжностна характеристика е имала идентични задължения с тези по процесния граждански договор, и с оглед на това следвало за един и същ труд да получава възнаграждение по трудовото правоотношение от общината и от бюджета на проекта, и се облагодетелствала неоснователно, при заобикаляне на разпоредбите на чл. 110, чл. 113, чл. 142, чл. 259, чл. 261 и чл. 262 от КТ, чл. 3, чл. 6, чл. 7, чл. 16 и чл. 19 от НСОРЗ, както и на чл. 4, ал. 8 от ПМС 62 на МС. Окръжният съд е изложил съображения, че заобикалянето на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД е налице при установена законова забрана за постигане с определена сделка на даден правен резултат и страните постигнат този резултат по друг начин, с друга сделка, която изрично не е забранена от закона, като те трябва да съзнават забранения резултат. Прието е, че в случая атакуваният процесен договор не може да се квалифицира като трудов – поетите с него задължения от ответницата, в качеството й на избрана по реда НВМОП (отм.) за експерт по процесния проект, обуславят извод, че по естеството си той е граждански договор с предмет конкретни резултати по изпълнението на проекта. Това определя договора като облигационен, с престиране на определен резултат по конкретен проект, а не предоставянето на работна сила по различни проекти, в които участва общината-ищец, каквото е задължението на ответницата по трудовия й договор. За това, дори и да се приеме, че по гражданския и трудовия договор тя е извършвала дейности в една и съща област (но не една и съща по съдържание дейност – в тази връзка по-подробни съображения са изложени в първоинстационното решение), то те не представляват един и същи труд. В тази връзка въззивният съд е изтъкнал и че няма законова забрана за сключването нито на единия, нито на другия договор, липсва и законова забрана за едно лице да получава доход едновременно по трудово и по гражданско правоотношение; такава забрана законът въвежда само за сключване на втори трудов договор със същия работодател за извършване на работа, която е в кръга на неговите служебни задължения по първоначалния му трудов договор, по аргумент от чл. 110 от КТ. Прието е и че доколкото по процесния граждански договор ответницата има задължение само за престиране на резултат по конкретния проект, а не на работната си сила за определено време, то не може да се приеме, че е налице твърдяното от жалбоподателя основание за нищожност – заобикаляне на закона, респ. – на конкретно посочените от него правни норми, които императивно уреждат въпросите само за полагането на труд по трудово правоотношение – време, място, заплащане и пр.; още повече, че по делото е установено, че ответницата е изпълнявала задълженията си по процесния договор в извънработно време, т.е изпълнението на облигационните й задължения по никакъв начин не се е отразило неблагоприятно на изпълнението на трудовите й задължения. Окръжният съд е изтъкнал и че по делото не са ангажирани доказателства за субективния елемент на основанието за нищожност по чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, тежестта за което е върху ищцовата община.
Въззивният съд е приел за недоказано и второ наведено основание за нищожност на процесния договор. В тази връзка е изложил съображения, че противоречие с добрите нрави е налице, когато сделката противоречи на общо установените нравствено-етични правила на морала, като в разглеждания случай това основание е обосновано от общината-ищец с недопустимост от аспект на справедливостта и обществения интерес, ответницата да получава възнаграждение за задълженията по договора, идентични на вменените й като служебни с длъжностната характеристика, за които й се изплаща трудово възнаграждение от общинския бюджет. Като се е позовал на вече изложените съображения за липсата на идентичност между трудовите задължения на ответницата и дължимата по гражданския договор престация, въззивният съд е намерил, че липсва основание да приеме, че процесният договор е довел до неоснователно облагодетелстване на ответницата, както и че липсва и основание да се приеме, че по процесния договор се накърняват изискванията за еквивалентност на престациите. В тази връзка е изтъкнато и че община-ищец, като участник по процесния проект, е получила финансиране от съответните структурни фондове на Европейския съюз, в рамките на които средства и при спазване на тогава действащата нормативна уредба, е планирала разходите си по изготвянето му, какъвто разход представлява и задължението за заплащане на възнаграждението на ответницата за свършената работа по проекта. Установено е и че процесният договор е бил одобрен от представител на МРРБ и от Съвместен технически секретарият – Румъния, [населено място], предвиден в Анекс 1 към договора за финансиране на проекта, включен е в справките и докладите за развитието на проекта.
По горните съображения, въззивният съд е достигнал и до крайния си извод, че процесният договор не е нищожен и на двете заявени от общината-ищец основания, като по тази причина неоснователна се явява и третата претенция с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, която е обусловена изцяло от предходните две.
При горните мотиви към обжалваното въззивно решение, и двата изведени от касатора материалноправни въпроса не са обуславящи решаващите и крайните изводи на окръжния съд за неоснователност на предявените по делото искове, и не са от значение за изхода на правния спор между страните, поради което и двата въпроса не представляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Това е така, защото и двата материалноправни въпроса изхождат от постановката за твърдяното от касатора-ищец дублиране на извършваната от ответницата дейност (работа, функции) по съществувалите между страните трудово и облигационно правоотношения, каквато идентичност не е установена по делото, а напротив – изрично е отречена от двете съдебни инстанции по съществото на материалноправния спор. Наред с това, въззивният съд ясно, при точно приложение на материалния закон и в съответствие с практиката на ВКС е разграничил по правна природа, предмет и съдържание тези две правоотношения – трудовото и облигационното, развили се между страните по сключените между тях, съответно – трудов договор и облигационен (граждански) договор по реда на НВМОП (отм.), с оглед на което решаващият съд е извел и крайния си извод, че не са налице и двете наведени по делото основания за нищожност на процесния договор, които основания също са обсъдени и анализирани в съответствие с константната съдебна практика по приложението на чл. 26, ал. 1, пр. 2 и пр. 3 от ЗЗД. Не се установява и противоречие между обжалваното въззивно решение и соченото от касатора, решение № 405/1996 г. на 5-членен състав на ВС. Доколкото преценката за това може да бъде извършена от представеното от жалбоподателя кратко извлечение от последното (а не препис на цялото решение), в него е разгледан случай, значително различаващ се от този по настоящото дело (в същия смисъл са и определение № 1093/06.11.2013 г. по гр. дело № 3514/2013 г. и определение № 1201/02.12.2013 г. по гр. дело № 5257/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, в които е обсъдено същото решение № 405/1996 г. на 5-членен състав на ВС, повод почти идентични правни въпроси, поставени от същия жалбоподател по казуси, сходни с настоящия).
В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Предвид изхода на делото, на основание чл. 81, във вр. с чл. 78, ал. 3 от ГПК, жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответницата, претендираните и направени от нея разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защита в производството пред касационната съдебна инстанция, а именно – сумата 500 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 466/20.06.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 495/2013 г. на Русенския окръжен съд;
ОСЪЖДА [община] да заплати на М. В. С. сумата 500 лв. (петстотин лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.