5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 207
София, 08.04.2014 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на дванадесети март две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2056/2013г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Агенция за приватизация и следприватизационен контрол срещу решение № 58 от 10.01.2013 г. по гр. д. № 3746/2012 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, VІ-11 състав решение № 1529 от 09.08.2012 г. по т. д. № 1976/2011 г. С първоинстанционния акт са отхвърлени предявените от агенцията-касатор срещу [фирма], [населено място] обективно съединени частични искове: иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 30 000 лв., като част от сумата 29 200 000 лв. – неустойка за неизпълнение на задължението по чл. 9.7. от приватизационен договор № РД 01-614 от 15.07.2004 г. за продажба на 1 219 642 броя поименни акции, представляващи 100% от капитала на [фирма], [населено място] и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 5 000 лв., като част от сумата 1 198 384.22 лв. – мораторна лихва върху първата сума за периода от 02.01.2011 г. до 26.05.2011 г.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Развити са подробни съображения срещу извода, че не е налице виновно неизпълнение на поетото в чл. 9.7. от процесния приватизационен договор задължение на купувача за извеждане на централата от експлоатация след изработване на 20 000 часа. Според касатора, мотивите на обжалвания акт съдържат вътрешно противоречие, тъй като независимо от направената констатация, че действията по извеждане поетапно на 6-те блока на горивната инсталация са започнали след изработването на 20 000 часа, решаващият състав е приел липса на виновно неизпълнение от страна на ответника поради предприетите от него действия в тази насока. Изрично оплакване е релевирано и във връзка с присъдените на ответника разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 540 000 лв. с твърдението, че същото е определено не на база цената на предявените частични искове (общо 35 000 лв.), а на база целия размер на твърдяното вземане за неустойка (29 200 000 лв.) и за мораторна лихва върху нея (1 198 384.22 лв.).
Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя въпросите: „1. Коя е цената на иска, на база на която се определят дължимите по делото разноски, включително размерът на адвокатското възнаграждение – размерът на частично предявения иск или общият размер на търсеното, но непредявено вземане; 2. Налице ли е виновно неизпълнение на ответника на задължението по чл. 9.7. от приватизационния договор за спиране на процесната горивна инсталация след изработване на определен брой часове – 20 000 часа; 3. При отхвърляне на частичен иск носи ли ищецът отговорност за разноски в същия размер, както ако е предявил иск за цялото вземане”.
По отношение на първите два въпроса се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС, съответно – в противоречие с определение № 90 от 09.03.2011 по ч. гр. д. № 303/2010 г. на І г. о. и определение № 280 от 26.04.2012 г. по ч. т. д. № 257/2012 г. на І т. о. (по първия въпрос) и в противоречие с решение № 168 от 17.01.2013 г. по т.д. № 354/2012 г. на І т. о. (по втория въпрос). По отношение на третия въпрос касаторът счита, че решаването му е „от значение за развитието на правото”.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение по съображения, изложени в писмен отговор от 19.04.2013 г. и писмени бележки от 06.02.2014 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди решението на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният от Агенция за приватизация и следприватизационен контрол срещу [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 30 000 лв., като част от сумата 29 200 000 лв. – неустойка за неизпълнение на задължението по чл. 9.7. от приватизационен договор № РД 01-614 от 15.07.2004 г. за продажба на 1 219 642 броя поименни акции, представляващи 100% от капитала на [фирма], [населено място], въззивният съд е приел, че от доказателствата по делото не се установява неизпълнението на поетото от ответника задължение да изведе процесната горивна инсталация веднага след изработването на 20 000 часа да е последица единствено от неговото виновно поведение. В тази връзка е съобразено обстоятелството, установено от заключението на изслушаната във въззивното производство техническа експертиза, че извеждането от експлоатация на шестте блока на горивната инсталация е комплекс от сложни технически мероприятия, продължаващи във времето и изискващи спазването на строго регламентирани нормативни правила. Освен това е отчетен и фактът, че спирането на работата на централата не е било обективно възможно поради необходимостта от осигуряване топлоснабдяването на [населено място] през отоплителен сезон 2010 г. -2011 г., във връзка с което на ответника са дадени изрични указания от компетентните за това държавни органи и в съответствие с тях е разработен подробен план-график за двуетапно извеждане на централата от експлоатация, който е изпълнен.
Освен поради липса на виновно неизпълнение, решаващият състав е преценил претенцията по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на неустойка за неоснователна и поради нищожността на клаузата на чл. 10.1., б. „б” от приватизационния договор поради противоречието й с добрите нрави, съобразявайки примерните критерии, посочени в Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС. Според въззивния съд, с оглед начина, по който е уговорена, неустойката излиза извън обичайните си функции да обезпечи изпълнението на договора, да обезщети кредитора за вредите и да санкционира длъжника, а присъждането й би довело до неоснователно обогатяване на кредитора. Този извод е обоснован с явно прекомерния размер на неустойката, доколкото същият по никакъв начин не е обвързан с прогнозните вреди от неизпълнението и най-вече с това, че при уговарянето на неустойката изобщо не е отчетен видът на неизпълнението – дори и при превишаване на нормата на отработените часове само с 1 час, дължима е неустойка в размер на 29 200 000 лева, колкото би се дължала и при многократно превишаване на тази норма.
Поради неоснователността на главната претенция, за такава е преценена и предявената частична акцесорна претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на мораторна лихва. С оглед изхода на делото, в полза на въззиваемото дружество са присъдени разноски в размер на 1000 лв. за вещо лице и 540 000 лв. – адвокатско възнаграждение (с ДДС), изчислено на база целия размер на твърдяната неустойка и мораторна лихва, съответно 29 200 000 лв. и 1 198 384.22 лв., приети като цена на исковете, а не на база предявената част от тези вземания 30 000 лв. и 5 000 лв. Без уважение е оставено и възражението на А. за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение, тъй като не е споделено становището му, че делото не представлява фактическа и правна сложност.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато по материалноправния въпрос налице ли е виновно неизпълнение на задължението по чл. 9.7. от процесния приватизационен договор, тъй като същият не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да е обуславящ изхода на делото. От една страна, отговорът на този въпрос предпоставя да бъде извършена проверка на правилността на обжалвания акт и преценка на обосноваността на изводите на въззивната инстанция, което, съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е допустимо само при вече допуснат касационен контрол, но не и в производството по допускането му. От друга страна, отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК произтича и от обстоятелството, че посоченият въпрос не е единствено обуславящ изхода на спора. Освен поради липса на виновно неизпълнение на поетото в чл. 9.7. от приватизационния договор задължение, неоснователността на претенцията по чл. 92, ал. 1 ЗЗД е аргументирана и с нищожността на неустоечната клауза поради противоречието й с добрите нрави, във връзка с която, обаче, касаторът не само, че не е поставил въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, но не е изложил и оплаквания за неправилност в самата касационна жалба. Ето защо, този въпрос не би могъл да бъде обсъждан. Отделно от това, поддържаното по отношение на него основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е и недоказано, тъй като в подкрепа на същото е представено решение на ВКС, постановено по иск за отмяна на арбитражно решение, което не представлява задължителна съдебна практика по смисъла на разясненията по т. 2 от цитираното тълкувателно решение, а освен това – извършената в него преценка е за наличие на твърдяните основания по чл. 47 ЗМТА, а не за неизпълнението на поети договорни задължения.
По отношение на останалите въпроси не следва бъдат преценявани предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като същите касаят въззивното решение в частта за разноските, имаща характер на определение. Поради това, че в действащия Граждански процесуален кодекс не е предвиден процесуален ред за самостоятелно обжалване на въззивното решение в частта за разноските и с оглед недопускане на същото до касационен контрол, подадената от Агенция за приватизация и следприватизационен контрол касационна жалба следва да се преценява като молба за изменение на въззивното решение по реда на чл. 248 ГПК, компетентен за разглеждане на която е въззивният съд.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 58 от 10.01.2013 г. по гр. д. № 3746/2012 г. на Софийски апелативен съд.
ВРЪЩА делото на Софийски апелативен съд за провеждане на производство по чл. 248 ГПК, с оглед изложеното в мотивите на настоящото определение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: