О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 208
гр. София 12.03.2018 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 06 февруари през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 2928 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от молителката Р. А. Б., чрез адв. Т. К. срещу решение № 1443/18.02.2016 г. по гр. дело № 12650/2011 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № III-84-118 от 25.05.2011 г. по гр. дело № 3826/2003 г. на Софийски районен съд, с което отхвърлена молбата с правно основание чл.436, вр.чл.442 ГПК/отм./ за установяване на факта на сключване на граждански брак между молителката Р. А. Б. и А. П. П., б.ж. на [населено място] на 22.02.1952 г. в Посолството на СССР в [населено място], като неоснователна, отхвърлено е искането на молителката за разноски по делото и е осъдена молителката да заплати на М. С. З. направени разноски в размер на 252 лв. и да заплати на С./С./ А. П. сумата 120 лв. разноски по делото.
Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Според жалбоподателката въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което е отхвърлена молбата с правно основание чл.436,вр.чл.442 ГПК/отм./, като е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила, тъй като не е обсъдил доводите и възраженията на молителката, не е преценил или е преценил неправилно всички доказателства, не е изложил решаващи правни изводи, които обосновават решението му и не се е произнесъл по оспорените доказателства. Поддържа се, че относно възражението за недействителност на брака, сключен между съветски граждани с чужденци с оглед Указа на Президиума на Върховния съвет на СССР за забрана на такива бракове съдът не се е произнесъл, тъй като е приел, че не бракът, а твърдението на молителката за сключен граждански брак с А. П. през1952 г. е в противоречие с този указ, че съдът не е обсъдил доводите на молителката и практиката на ВС на РБългария, обективирана в постановени решения. Сочи, че съдът необосновано на доказателствата и при съществени процесуални нарушения е приел в заключение, че ако е имало сключен брак между лицата в Посолството на СССР в [населено място], то това било територия на чужда държава и би следвало да се приложи разпоредбата на чл.422 ГПК/отм./, но пред съда не били представени доказателства, че чуждата държава е отказала да се занимае с молбата на заинтересованото лице, което налага намесата на съда. Поддържа, че в случая хипотезата на чл.442, изр.2 ГПК/отм./ не е налице, тъй като молителката не твърди, че органите на чуждата държава са отказали да се занимаят с молбата й, а напротив – органите на чуждата държава са се занимали и отговорили на молбата й, видно от издадените й от нея документи, установяващи това. Според жалбоподателката налице е заместващо липсващия документ удостоверяване, обективирано в удостоверение № 2740/14.08.2003 г. на Консулския отдел към Посолството на Руската федерация в РБългария, представено с надлежно заверен препис на български език и съставляващо официален документ по смисъла на чл.143 ГПК/отм./, от което е видно, че съгласно консулския регистър молителката е съпруга на българския гражданин А. П., бракът между които е сключен на 22.02.1952 г. в Посолството на СССР в България. Поддържа, че е налице документ, издаден от надлежен орган на чужда държава, който удостоверява невъзможността на заинтересованото лице да се снабди с необходимия документ/акт за граждански брак/, обективиран в Справка от 08.04.2009 г., приложена в превод на л.272 от първоинстанционното дело, от която е видно, че в архивите на Главно управление ЗАГС за Московска област, съгласно Консулския отдел при Посолството на СССР в България не се намира акт за граждански брак между посочените лица/А. П. П. и Б. Р. А./ за периода 01.01.1951 г. – 31.12.1955 г., като фондът на архива бил пълен, което според жалбоподателката означава, че такъв документ или не е съставян или е унигожен или загубен, без да има възможност да бъде възстановен. Искането е за допускане на касационно обжалване, отмяна на въззивното решение, като неправилно и съответно се уважи подадената молба, като основателна.
В изложението са поставени въпросите: 1. за задълженията на въззивния съд да мотивира решението си, както и да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните. 2. относно възможността пълното доказване да бъде осъществено, както чрез преки, така и чрез косвени доказателства. 3. за задължението на съда да определи доказателствената стойност на оспореното по реда на чл.154 ГПК/отм./ писмено доказателство, като се произнесе за доказаността на оспорването в мотивите си или с отделен диспозитив в решението, 4. относно правния въпрос за недействителност на браковете, сключени между български и съветски граждани през периода от 15.11.1947 г. след влизане в сила на Указа на Президиума на Върховния съвет на СССР, с който се забранява на съветски граждани да встъпват в брак с чужденци, до отмяна на същия указ на 26.11.1953 г. на същия президиум. 5. опровергава ли се съдържанието и губи ли се значението на официален документ, документ, издаден от длъжностно лице в кръга на службата му по установените форма и ред по смисъла на чл.143, ал.1 ГПК/отм./, респ.чл.179,ал.1 ГПК ако издателят му не разполага с издадения документ или същият е издаден с погрешен или без посочен изходящ номер. Правните въпроси – 1,2,3 и 4-ти, според жалбоподателката са решени в противоречие с практиката на ВКС и са решавани противоречиво от съдилищата. Петият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК и решения, постановени по реда на ГПК/отм./.
Ответникът по касационната жалба С. П., чрез адв.П. М. в писмен отговор е изразил становище за недопустимост на решението, съответно за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество. Останалите ответници по касационната жалба не са изразили становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу съдебно решение, подлежащо на касационен контрол и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по подадена молба по реда на чл.436,вр.чл.442 ГПК/отм./ от Р. А. Б. за установяване на факта сключване на граждански брак на 22.02.1952 г. в Посолството на СССР в [населено място] с лицето А. П. П., б.ж. на [населено място].
С решение по гр.дело № 3826/03г., на Софийски районен съд е отхвърлена молбата на жалбоподателката Р. А. Б. с правно основание чл.436, вр.чл.442 ГПК/отм./ за установяване факта на сключване на граждански брак между молителката и А. П. П., б.ж. на [населено място] на 22.02.1952 г. в Посолството на СССР в [населено място], като неоснователна.
Приети са за неоснователни доводите във въззивната жалба на Р. Б., че постановеното решение от първоинстанционния съд е неправилно поради нарушаване на материалния закон и при съществени нарушения на процесуалните правила, и е необосновано. Въззивният съд е приел, че относно представеното удостоверение № 2740/14.08.2003г. на Посолството на Руската федерация в Р.България е извършена проверка чрез Министерство на правосъдието на Руската федерация, като в отговора по поисканата справка е отразено, че такъв документ не е намерен. Приел е също, че твърдението, че бракът между молителката Р. А. Б. и А. П. е сключен през 1952г. е в противоречие с Указ на Президиума на Върховния съвет на СССР от 18.03.1947г., с който се забраняват браковете на граждани на СССР с чужденци.
Прието е, че по делото не са представени безспорни доказателства, че между тези лица е имало сключен граждански брак, нито са представени доказателства, че е издаден акт за граждански брак, който е бил унищожен или загубен.
Съдът се е позовал на разпоредбите на чл. 442 ГПК/отм./, според които, когато фактите по чл.436 ГПК /отм./ са настъпили в чужбина, тяхното установяване може да се иска по реда на тая глава само ако бъде доказано, че молителят не може да се снабди с необходимите му документи или със заместващото го удостоверение от органите на чуждата държава, в територията на която фактът е настъпил.
Приел е, че в случая, ако е имало сключен брак между лицата в Посолството на СССР в [населено място], то това е територия на чужда държава и би следвало да се приложи разпоредбата на чл.442 ГПК /отм./. Прието е също, че пред съда не са представени доказателства, че чуждата държава е отказала да се занимае с молбата на заинтересуваното лице, което да налага намесата на съда. Възприети са изцяло изводите на първоинстанционния съд относно неоснователността на молбата по чл.436,вр.чл.442 ГПК/отм./. Посочил е, че първоинстанционният съд е обсъдил задълбочено всички относими по делото доказателства. Въззивният съд е формирал извод, че събраните доказателства и пред въззивната инстанция не са достатъчни, за да се промени извода до който е достигнал пъвоинстанционният съд.
При тези съображения съдът е приел, че въззивната жалба следва да се остави без уважение, а решението на първоинстанционния съд да бъде потвърдено.
По правните въпроси:
Съдът намира, че в случая са приложими разпоредбите на чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК в редакцията на текстовете до изменението, прието със ЗИДГПК, обн.Д.в.бр.86/2017 г. на основание пар.74 от ЗИДГПК.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението.
С решение № 101/03.06.2015 г. по т.дело № 1740/2014 г. на ВКС, I т.о., постановено по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВКС, според която излагането на мотиви към съдебното решение е задължение на съда пряко произтичащо от разпоредбата на чл.236,ал.2 ГПК. Прието е, че мотивите на въззивната инстанция следва да съдържат самостоятелно изложение на приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценка на доказателствата, доводите и възраженията на страните, на които следва да бъде даден отговор. Правомощията на въззивната инстанция са ясно очертани в разпоредбите на чл.269-271 ГПК, а съгласно разясненията в т.19 на ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, дейността й е аналогична на тази на първата и без да представлява нейно повторение, я продължава. Поради това въззивният съд дължи даване на собствено разрешение по спорния предмет след самостоятелна преценка на доказателствата, формиране на собствени фактически и правни изводи, които следва да изрази в мотивите си. Те следва да съдържат и отговор на наведените правозащитни и правоизключващи възражения на ответната страна, съответно на изложените от въззиваемия съображения срещу твърдяната порочност на решението. В още по-голяма степен такава обосновка е дължима при извод за неправилност на решението за отхвърляне на иска и постановяване на различен краен резултат на спора.
С решение № 216/04.01.2011 г. по т.дело № 87/2010 г. на ВКС, II т.о., постановено по чл.290 ГПК е застъпено становището, че за въззивния съд като инстанция по съществото на правния спор съществува задължение по чл.188, ал.1 от ГПК /отм./ да извърши самостоятелен анализ на всички доказателства по делото, сочени от страните като относими към защитните им тези в процеса, да обсъди поддържаните във връзка с тях доводи и възражения, и след като изгради свои собствени фактически и правни констатации, да даде самостоятелно разрешение на правния спор, с който е сезиран. Изпълнението на посоченото задължение е гаранция за правото на защита на страните и за правилността на въззивното решение. Поради това изискването за спазване на чл.188, ал.1 от ГПК /отм./ от въззивната инстанция е застъпвано последователно както в трайната, така и в задължителната практика на ВС и ВКС – ППВС № 7/1965 г. и в ТР № 1/04.01.2001 г. /т.19/ на ОСГК на ВКС. В същата насока е разрешението на правния въпрос в цитираното решение № 157/08.11.2011 г. по т.дело № 823/2010 г. на ВКС, II т.о., постановено по чл.290 ГПК. Правният въпрос въззивния съд не е разрешил в противоречие с тази практика на ВКС. За да формира решаващия извод за неоснователност на молбата за установяване на факта – сключване на граждански брак между молителката и А. П., б.ж. на [населено място] на 22.02.1952 г. в Посолството на СССР в [населено място] въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на всяка от страните, доводите във въззивната жалба, и е формирал свои фактически и правни изводи. Изложени са мотиви, макар и кратки по всеки от доводите за неправилност на първоинстанционното решение, въведени с въззивната жалба. Освен това с въззивното решение са възприети изцяло правните изводи на първоинстанционния съд. Следователно решението е мотивирано, което е израз на дейността на въззивния съд като решаваща.
По същият правен въпрос не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК. Според практиката на ВКС, обективирана в т.3 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК за да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, правният въпрос, от значение за изхода на обжалваното въззивно решение трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос. Жалбоподателката не е цитирала и представила влезли в сила решения на първоинстанционен съд, на въззивен съд, решения на ВКС, постановени по реда на ГПК/отм./ по същия правен въпрос. Освен това както вече се отбеляза правният въпрос въззивния съд е разрешил в съответствие с практиката на ВКС.
Неоснователни са доводите на жалбоподателката за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението.
С решение № 226/12.07.2011 г. по гр.дело № 921/2010 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК е прието, че пълното доказване е онова, което води до несъмненост в извода за осъществяването или не на даден релевантен за спора факт или обстоятелство. Пълно доказване се изисква при главното и обратно доказване, за да постигнат своята цел, докато за насрещното доказване е достатъчно и само непълно доказване – при което се създава вероятност в съществуването или не на дадени факти и обстоятелства. Прието е, че пълното доказване може да бъде осъществено, както чрез преки, така и чрез косвени доказателства.
Според съдебния състав преките доказателства пряко, непосредствено установяват обстоятелствата, отнасящи се към основния факт. Прието е, че косвените доказателства дават указание за основния факт само косвено. Те установяват странични обстоятелства, но преценени в съвкупност с другите, служат за установяване на основния факт. Във веригата от косвените доказателства се включват и онези факти, които косвено установяват други косвени доказателства, непосредствено свързани с основния факт.
Прието е, че всяко едно от доказателствените средства може да бъде източник било на косвено, било на пряко доказателство, като гражданският процес не въздига определени видове доказателствени средства /веществени, писмени, гласни, признания на страните и заключения на вещите лица/ като по-значими или категорични в сравнени с други. Те се преценяват поотделно, но и в съвкупност по правилата на чл. 188 ГПК от 1951 г. /отм./ и съответно чл. 235 и чл. 12 ГПК от 2007 г. Прието е също, че пълно доказване може да се осъществи и само при косвени доказателства, стига косвените доказателства да са несъмнено установени, достоверни и да са в такава връзка с другите обстоятелства, че да установява без съмнение главния факт. С въззивното решение правният въпрос е разрешен в съответствие с тази практика на ВКС. Въззивният съд е преценил представените от жалбоподателката косвени доказателства – Удостоверение № 2740/14.08.2003 г. и Справка от 22.02.1952 г., както и останалите събрани по делото доказателства, и е формирал решаващи изводи, че твърдения факт с правно значение не е установен. Тези изводи не противоречат на цитираната практика, а именно, че пълно доказване може да се осъществи и само при косвени доказателства, стига косвените доказателства да са несъмнено установени, достоверни и да са в такава връзка с другите обстоятелства, че да установява без съмнение главния факт. С оглед на посоченото съдът преценява, че не е установено соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този въпрос.
По втория въпрос не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК, тъй като жалбоподателката не е представила влезли в сила решения на първоинстанционен съд, на въззивен съд или решение на ВКС, постановено по реда на ГПК/отм./, за да се прецени дали въпросът е разрешаван противоречиво от съдилищата.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия въпрос от изложението.
С решение № 66/25.04.2013 г. по гр.дело № 807/2012 г. на ВКС, I г.о., постановено по чл.290 ГПК е прието, че оспорването по чл.154 ГПК/отм./ е равнозначно на предявяване на иск за установяване автентичността и/или истинността на документ и съдът дължи произнасяне по него. Установяване неистинността или потвърждаване на истинността на документа в резултат на оспорването по чл.193 ГПК се решава със сила на пресъдено нещо, защото оспорването на документ по съществото си е предявяване на инцидентен установителен иск. Съдът следва да се произнесе по иск по оспорването на документ независимо от произнасянето по основния иск.
С решение № 135/03.06.2010 г. по гр.дело № 820/2009 г. на ВКС, IV г.о., по чл.290 ГПК е прието, че целта на производството по чл.154 ГПК/отм./ е във висящия исков процес да се определи доказателствената стойност на представеното писмено доказателство и това има значение за определяне обсъждането или не на този документ при изграждането на фактическите и правни изводи на решаващия съд. Прието е, че определението е от значение за доказването. Ако съдът не се произнесе с него преди даване ход на устните прения той коментира този въпрос в мотивите на решението. Отделният диспозитив в решението не представлява допуснато процесуално нарушение – произнасяне „плюс петитум” и не е основание да се приеме, че в тази част то е недопустимо.
Правният въпрос съдът не е разрешил в противоречие с посочената практика на ВКС, тъй като в случая пред въззивния съд не е оспорена истинността на документи и не е проведено производство по установяване истинността на документи по реда на чл. 154 ГПК/отм./ – сега чл. 193 ГПК. Това производство е проведено пред първоинстанционния съд – оспорена е истинността на Удостоверение № 2740/14.08.2003 г. и Справка от 22.02.1952 г., издадени от Посолството на СССР в РБългария, К. отдел. Първоинстанционния съд е приел, че оспорването е доказано. Въззивният съд е възприел тези изводи на първоинстанционния съд. Поради това в настоящият случай въззивният съд няма задължение да се произнася с диспизитив на решението относно проведеното оспорване истинността на описаните документи. В чл.236 ГПК, аналогичен на чл.189 ГПК/отм./ е определено съдържанието на диспозитива на съдебното решение на въззивния съд и в него не намират място определенията, свързани с изключването или не на доказателствените средства, нито тези определения подлежат на самостоятелно обжалване. С оглед на посоченото съдът намира, че правният въпрос не е разрешен в противоречие с посочената практика на ВКС и касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК не следва да се допуска.
По третия въпрос не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК, тъй като жалбоподателката не е представила влезли в сила решения на първоинстанционен съд, на въззивен съд или решение на ВКС, постановено по реда на ГПК/отм./ по същия правен въпрос. Поради това е невъзможна преценката дали въпросът е решаван противоречиво от съдилищата по смисъла на чл.280,ал.1,т.2 ГПК.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК по четвъртия въпрос и по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по петия въпрос от изложението. Същите не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, тъй като не са разрешени от въззивния съд и не са обусловили решаващите правни изводи на съда по предмета на спора. Според практиката на ВКС, обективирана в т.1 от т.решение № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. С оглед на това тълкуване се налага извода, че четвърти и пети въпроси, формулирани от жалбоподателката не са правни. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки, предвидени в чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК по четвъртия въпрос и по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по петия въпрос.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК по поставените въпроси от жалбоподателката Р. А. Б., чрез адв.Т.К..
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 1443/18.02.2016 г., постановено по гр.дело № 12650/2011 г. на Софийски градски съд по касационна жалба вх. № 47945/07.04.2016 г., подадена от молителката Р. А. Б., ЕГН [ЕГН], чрез адв. Т. К., съдебен адрес [населено място], [улица], ет.3, кантора 320, чрез адв.Т. К..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: