О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 208
София, 18.12.2008 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, състав на първо отделение в закрито заседание на девети декември през две хиляди и осма година в състав:
Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА
Членове: ДАРИЯ ПРОДАНОВА
ТОТКА КАЛЧЕВА
като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Райковска т. д. № 495 по описа за 2008 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по постъпила касационна жалба с вх. № 17235/24.06.2008 г. – сигнатура на Софийски градски съд, депозирана от Т. “Б”, гр. С. срещу въззивното решение № 203/ 12.05.2008 г. по в. гр. д. № 2102/2007 г. на Софийски градски съд, с което, след отмяна на първоинстанционното решение от 14.05.2007 г. по гр. д. № 9405/2006 г. на СРС по реда на чл. 208 ГПК /отм./, са уважени искове с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД за сумите 2 569 лв. и 4 046 лв., ведно със законните лихви и разноските по делото.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, поради допуснати съществени нарушения на процесуалния закон /чл. 127 ГПК (отм.)/, неправилно приложение на материалния закон и необоснованост.
В изпълнение на изрично дадените му указания с разпореждане от 27.06.2008 г., в допълнително изложение касаторът е посочил основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съгласно императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В тази връзка, касаторът е обосновал допустимост на касационното обжалване с твърдението, че в производството по делото същественият, според него въпрос, който е разрешен, е бил този “за наличието/липсата на материалноправното основание на претендираното от ищеца право на присъждане на възнаграждение и въпросът за кредитирането на събраните по делото доказателства за установяване на това основание”, както и, че разрешението, дадено в обжалваното въззивно решение, е в противоречие с практиката на ВКС. Цитират се и се прилагат Решение № 972/23.11.2005 г. на ВКС по т. д. № 264/2005 г. на ВКС, ТК и Решение № 374/21.07.1994 г. по гр.д. № 258/1994 г. на 5 членен състав.
Ответникът “И“ О. , гр. А. в писмен отговор взема становище за недопускане на касационно обжалване по съображения подробно изложени в отговора.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима с оглед нейната редовност – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
Въпреки процесуалната допустимост на касационната жалба, обусловена от нейната редовност, настоящият състав намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване по приложно поле по следните съображения:
За да уважи обективно съединените искове, които съдът е посочил, че са с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд е приел, че между страните през 2004 г. са били сключени два валидни устни договора за изработка и монтаж на алуминиева дограма и стъклопакети за два отделни обекта. Констатирано е въз основа на протоколите за извършена работа на некачествено изпълнение на част от възложената работа от страна на изпълнителя, което в последствие е било отстранено, макар и след уговорените срокове. Съдът е счел, че с приемането на работата след отстраняването на недостатъците, е настъпила изискуемостта на вземанията за възнаграждение до размерите, до които са били уговорени, което го е мотивирало да приеме, че исковете по чл. 266, ал. 1 ЗЗД са изцяло основателни.
Въпросите за наличие на материалноправно основание на претендираното от ищеца право на присъждане на възнаграждение по договор за изработка и за способите за доказване на договорната връзка са съществени, тъй като съставляват част от предмета на делото и в тази връзка формират и крайните изводи на решаващия съд досежно основанието и основателността на исковата претенция. В случая СГС е обосновал крайните си изводи за наличие на валидно сключени договори за изработка, които по своята същност са неформални, предвид твърденията за устно сключени два договора, като по повод приемането на работата страните са съставили двустранни протоколи със съответните констатации.
Правно издържани са констатациите на решаващия съд за това, че при отсъствие на писмен договор, приложимите материалноправни норми в случая са тези по чл. 258 – 269 ЗЗД, относими към договора за изработка. Консенсуалният договор изисква само съгласие, за да породи действие, докато при формалните договори съгласието трябва да бъде съобразено с формата за действителност. Последната обаче се определя с нормативен акт, като в ЗЗД отсъства изискване за форма по отношение на договора за изработка, и тъй като в случая страните са търговци, то те биха могли да уговарят форма за действителност съобразно чл. 293, ал. 2 ТЗ, в каквато насока обаче отсъстват данни по делото. Правилото на чл. 293, ал. 2 ТЗ има значението на принцип, относимо е към всички търговски сделки и влече за последица след себе си приложението на чл. 26, ал. 2 ЗЗД.
Не би могло да се сподели твърдението на касатора, че въззивното решение е в разрез с Решение № 972/23.11.2005 г. по т. д. № 264/2005 г.на ВКС, ТК, тъй като въпросът за характера и същностните елементи на неформалния договор за изработка е решен по сходен начин с постановеното от ВКС. Несъмнено е, че при подобна хипотеза фактът на сключване на сделката подлежи на главно и пълно доказване в процеса. А що се отнася до последното, безспорно е, че в съответствие с чл. 127, ал. 1 ГПК доказателствената тежест е за страната, която твърди изгодните за нея факти, произтичащи от съответната сделка. В обжалвания въззивен съдебен акт е коментирано определението от с. з. по чл. 156 ГПК /отм./ за изключване на две данъчни фактури, обсъждани са писмени доказателства от НАП, съдебно-счетоводни експертизи и гласни доказателства. Дали обаче чл. 127 ГПК /отм./ е приложен правилно не би могло да се преценява в производството по чл. 280 и сл. ГПК, тъй като би се достигнало до отъждествяване на една от предпоставките за допускане на касационното обжалване с основание по чл. 281, т. 3 ГПК за касиране на неправилно въззивно решение. След като формата не е елемент от фактическия състав на договора за изработка, то съществуването му подлежи на доказване с всички доказателствени средства и въззивното решение е дало разрешение на правния казус съобразно събраните и анализирани по делото доказателства.
Не е налице и противоречие с Решение № 374/21.VІІ.1994 г. по гр. д. № 258/1994 г. на ВС, 5 членен състав, където е указано на решаващия съд при изследване на въпроса за наличието на сключен договор за изработка между страните, да задължи ищеца да представи оригинал на документите, въз основа на които основава претенциите си. Обстоятелството, че в случая съдът е изключил поради неавтентичността им две данъчни фактури, не означава, че не е имал възможност да обсъжда останалите събрани по делото писмени и гласни доказателства, което е сторил, предвид неформалния характер на сделката.
По изложените съображения, не са налице основания за допускане касационно обжалване на постановеното от Софийски градски съд въззивно решение № 203/12.05.2008 г. по в. гр. д. № 2102/2007 г.
Водим от изложеното, на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 203/12.05.2008 г. по в. гр. д. № 2102/2007 г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: