9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 209
София,08.04.2014 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на деветнадесети март през две хиляди и четиринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 3295/2013 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. М. К., Х. Х. К. и С. К. К. – чрез процесуалния им представител адв. П. К., срещу въззивно решение № 207 от 01.02.2013 г., постановено по гр. д. № 2847/2012 г. на Софийски апелативен съд. Решението е обжалвано в частта, с която е потвърдено решение № 9751 от 15.02.2012 г. по гр. д. № 5923/2010 г. на Софийски градски съд в частта, с която са отхвърлени предявеният от С. К. К. против ЗД [фирма] иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ за разликата над сумата 120 000 лв. до претендираните 200 000 лв. и предявените от Л. М. К. и Х. Х. К. против ЗД [фирма] искове с правно основание чл.226, ал.1 КЗ за разликите над сумите 80 000 лв. до претендираните 150 000 лв., както и в частта, с която е потвърдено постановеното по реда на чл.248 ГПК определение № 7280 от 27.04.2012 г. по гр. д. № 5923/2010 г. на Софийски градски съд в частта за осъждане на касаторите да заплатят на ЗД [фирма] разноски по чл.78, ал.3 ГПК в размер на сумата 13 486 лв.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно в обжалваните части поради необоснованост и нарушение на закона. Касаторите навеждат оплаквания, че определените от въззивния съд обезщетения не отговарят на залегналия в чл.52 ЗЗД принцип за справедливост и не са съобразени с нарастващите лимити на застрахователна отговорност по застраховката „Гражданска отговорност”. Излагат доводи, че съдът е потвърдил определението на първата инстанция, с което са осъдени да заплатят на ответника разноски за адвокатско възнаграждение на основание чл.78, ал.3 ГПК, без да отчете липсата на доказателства за реално плащане на възнаграждението, да се произнесе по направеното възражение за прекомерност на възнаграждението с последиците по чл.78, ал.5 ГПК и да съобрази обстоятелството, че съгласно чл.83, ал.1, т.4 ГПК са освободени от такси и разноски по делото.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК като значими за изхода на делото са посочени въпросът за критериите за определяне на справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди при предявен иск по чл.226, ал.1 КЗ и въпросите : Следва ли съдът при постановяване на решението си по преки искове с правно основание чл.226 КЗ, освен с принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, да съобразява размера на присъдените застрахователни обезщетения и с лимитите на застрахователните покрития по чл.266 КЗ, предвид динамиката на последната норма съобразно § 27 ПЗР на КЗ; Включват ли се в критериите за справедливост, прилагани от съдилищата, промените на законодателството и на обществено – икономическите и социални условия в страната и не следва ли размерите на присъжданите обезщетения за непозволено увреждане да отразяват тези промени. По отношение на първия въпрос се твърди, че е разрешен от въззивния съд в отклонение от задължителната практика в ППВС № 4/1968 г. и в постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 93/23.06.2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 124/11.11.2010 г. по т. д. № 708/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., и определение № 137/01.03.2011 г. на състав на ВКС, ІІ т. о.; че е решен противоречиво в представени с изложението решения на Софийски градски съд и Софийски апелативен съд; че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. За втория въпрос се поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото и едновременно с това, че е разрешен в отклонение от задължителната практика в решение № 66/03.07.2012 г. по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, ІІ т. о.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е потвърдено постановеното по реда на чл.248 ГПК първоинстанционно определение за разноските, е аргументирано с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, заявено във връзка с въпросите : 1. Могат ли и на кой етап да се направят доказателствени искания за оспорване на разноски предвид факта, че списъкът с разноските се представя при приключване на делото и даване ход по същество, т. е. при вече изчерпани доказателствени искания; Ако съдът не е предявил списъка с разноските на другата страна и по този начин не е дадена възможност за становище по разноските, на кой етап възниква възможност за тази страна да оспори разноските и да направи доказателствени искания за оспорване на разноските; Ако страна не е представила списък с разноски, но претендира такива в хода по същество, кога възниква право за другата страна да оспори разноските, например като прекомерни или като ненаправени; При посочените обстоятелства може ли да се стигне до реална липса на процесуална възможност за страната да се защити срещу претенция за разноски и липса на възможност да направи доказателствени искания за оспорване на разноските и какъв е правният ред за преодоляване липсата на възможност за ангажиране на доказателства за оспорване на претендирани разноски предвид предявяването им при приключване на делото; 2. При липса на доказателства за направени разноски могат ли да бъдат присъдени такива; 3. При наличие на предпоставките на чл.78, ал.6 ГПК и/или чл.83, ал.1, т.4 ГПК може ли при частично уважаване на иска ищците да бъдат осъждани за разноски на основание чл.78, ал.3 ГПК и ал.8 ГПК и не се ли нарушава разпоредбата на чл.6 при такова осъждане. За последния въпрос се твърди и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, подкрепено с определение № 67/10.02.2009 г. на ВКС, ІV г. о., и решение № 565/30.05.1968 г. /без посочване на номер на делата, по които са постановени/.
Ответникът по касация ЗД [фирма] – [населено място], не заявява становище по касационната жалба.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подадена насрещна касационна жалба от ответника ЗД [фирма] срещу частта от въззивното решение, с която след частично потвърждаване и частична отмяна на решението по гр. д. № 5923/2010 г. на Софийски градски съд дружеството – касатор е осъдено на основание чл.226, ал.1 КЗ да заплати на ищците обезщетения за неимуществени вреди в размер на 120 000 лв. – на С. К. К., и по 80 000 лв. – на Л. М. К. и Х. Х. К., ведно със законни лихви и разноски.
К. – ответник моли за отмяна на въззивното решение като неправилно в обжалваната част и за отхвърляне на исковете с правно основание чл.226, ал.1 КЗ. Поддържа, че изводите на въззивния съд за наличие на валидно застрахователно правоотношение по договор за застраховка „Гражданска отговорност” са необосновани и формирани при неправилна преценка на доказателствата. Позовава се на нарушение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди. Допускането на касационно обжалване обосновава с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по съображения, развити в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
Касаторите – ищци оспорват насрещната касационна жалба с доводи в писмен отговор от 09.08.2013 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
По касационната жалба на Л. М. К., Х. Х. К. и С. К. К. :
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди решението на Софийски градски съд в частта, с която са отхвърлени предявените срещу ЗД [фирма] преки искове с правно основание чл.226, ал.1 КЗ за разликите над 120 000 лв. до 200 000 лв. – за С. К., и над 80 000 лв. до 150 000 лв. – за Л. К. и Х. К., Софийски апелативен съд е приел, че сумите 120 000 лв. и 80 000 лв. са достатъчни да обезщетят неимуществените вреди, претърпени от ищците вследствие настъпилата при ПТП на 14.10.2009 г. смърт на К. Х. К. – майка на С. К. и дъщеря на Л. и Х. Коеви. Въззивният съд е формирал изводите си относно размера на дължимите обезщетения, след като е взел предвид момента на проявление на вредите, обстоятелствата, при които е настъпило увреждането, възрастта на пострадалата, установените от показанията на свидетелката Маргаритка Д. действителни отношения между пострадалата и всеки от ищците, характеризиращи се със силна взаимна обич, разбирателство и подкрепа, както и цялостното негативно въздействие на увреждащото събитие върху здравето и психоемоционалното състояние на ищците. Относно обезщетението на С. К. е акцентирано върху обстоятелствата, че пострадалата е била разведена и сама се е грижила за дъщеря си, че смъртта й е настъпила непосредствено преди дъщерята да завърши образованието си, което е предизвикало емоционален срив, апатия и срив в успеха на последната; че със смъртта на майка си С. е лишена завинаги от родителски грижи и от морална опора в живота. Освен посочените обстоятелства, като самостоятелен критерий за размера на обезщетенията са отчетени и обществено – икономическите условия в страната към момента на произшествието.
В зависимост от изхода на спора във въззивното производство Софийски апелативен съд е потвърдил обжалваното от ищците определение № 9751 от 15.02.2012 г. на Софийски градски съд, с което те са осъдени по реда на чл.248 ГПК да заплатят на ответника ЗД [фирма] разноски за адвокатско възнаграждение пред първата инстанция, съразмерно на отхвърлената част от исковете, до размер на сумата 13 486 лв. Като е констатирал, че плащането на възнаграждението в брой е удостоверено в договора за правна защита и съдействие, представен от ответника заедно със списък на разноските по чл.80 ГПК, въззивният съд е счел за неоснователно оплакването в частната жалба за недължимост на присъдените разноски поради липса на доказателства за реалното им извършване. Възражението на жалбоподателите за прекомерност на адвокатското възнаграждение е квалифицирано като несвоевременно поради това, че е заявено едва с частната жалба срещу определението по чл.248 ГПК. За неоснователен е приет и доводът на жалбоподателите, че не дължат разноски на ответника по чл.78, ал.3 ГПК, тъй като са освободени от такси и разноски по силата на чл.83, ал.1, т.4 ГПК. Решаващият въззивен състав е посочил, че освобождаването на ищците от такси и разноски за водене на производството не е равнозначно на освобождаване от отговорност за разноски по чл.78 ГПК към насрещната страна.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Поставените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси, свързани с приложението на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ и съобразяването на обезщетението с лимитите на застрахователна отговорност по застраховка „Гражданска отговорност” и с обществено – икономическите условия в страната, са от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, но по отношение на тях не са осъществени специфичните за основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК допълнителни предпоставки.
Въззивният съд е определил полагащите се на касаторите – ищци обезщетения за неимуществени вреди след съобразяване на всички указани в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС общи критерии, които имат значение за прилагане на залегналия в чл.52 ЗЗД принцип за справедливост. При определяне на обезщетенията са взети предвид момента на реализиране на увреждащото ПТП и обстоятелствата, при които е настъпила смъртта на пострадалата, възрастта на пострадалата, степента на родствена близост между нея и претендиращите обезщетение нейни родственици, действителното съдържание на съществувалите помежду им житейски отношения и цялостното неблагоприятно отражение на събитието върху живота и психоемоционалното състояние на увредените ищци. Наред с общите критерии, въззивният съд е обвързал преценката си за размера на обезщетенията и със специфичните за конкретното дело обстоятелства, релевантни за удовлетворяване на изискването за справедливост – подкрепата, която пострадалата е оказвала на родителите и на дъщеря си, живеейки съвместно с тях, самостоятелните грижи, които е полагала за отглеждането и възпитанието на дъщеря си, както и настъпването на смъртта й във важен и труден за дъщерята период на житейско развитие и съзряване. Съобразяването на задължителната практика по приложението на чл.52 ЗЗД не позволява въззивното решение да се допусне до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въпросът дали въззивният съд е приложил правилно разпоредбата на чл.52 ЗЗД при определяне на размера на присъдените обезщетения е относим към правилността на решението, която не е предмет на производството по чл.288 ГПК. В този смисъл са и указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
При наличие на задължителна съдебна практика по приложението на чл.52 ЗЗД касационното обжалване не може да се допусне на основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. За изчерпателност следва да се отбележи, че представените с изложението решения на Софийски градски съд и Софийски апелативен съд /някои от които без данни за влизане в сила/ не доказват противоречиво прилагане на разпоредбата на чл.52 ЗЗД от съдилищата като основание за достъп до касация. Размерът на присъжданите обезщетения за неимуществени вреди е обусловен от спецификата на фактите, които формират съдържанието на понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД във всеки конкретен случай. Разликата във фактите, релевантни за справедливия паричен еквивалент на понесените неимуществени вреди, предопределя и различния размер на присъжданите по всяко дело обезщетения. Произнасянето по размера на обезщетенията е обусловено именно от спецификата на фактите, а не от противоречиво тълкуване и прилагане на разпоредбата на чл.52 ЗЗД, каквото предполага основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Задължителна практика на ВКС съществува и по въпроса за съобразяване на лимитите на застрахователно покритие по застраховката „Гражданска отговорност” и на промените в обществено – икономическите условия в страната при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди при предявен пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ. Освен в цитираното от касаторите решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., задължителната практика е залегнала и в много други решения, постановени по реда на чл.290 ГПК – напр. решение № 749/05.12.2008 г. по т. д. № 387/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, І т. о., решение № 66/03.07.2012 г. по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., и др. В посочените решения е прието, че лимитите на застраховане нямат самостоятелно значение при прилагане на критерия „справедливост” по чл.52 ЗЗД, но подлежат на съобразяване при отчитане на конкретните икономически условия в страната, които са от значение за формирането на критерия „справедливост”; икономическата конюнктура в страната се явява база за непрекъснато осъвременяване на нивата на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени на застраховани трети лица, което изисква да бъде отчетена наред с всички други обстоятелства, релевантни за удовлетворяване на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД. От мотивите към обжалваното решение е видно, че въззивният съд се е произнесъл по основателността на исковете след изрично съобразяване и на обществено – икономическата конюнктура в страната към момента на настъпване на увреждащото ПТП като факт, релевантен за справедливия размер на претендираните обезщетения за неимуществени вреди. По този начин съдът е постановил решението си в съответствие със задължителната практика на ВКС, което прави неоснователно искането за допускане на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Неоснователно е и искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е потвърдено постановеното от Софийски градски съд определение по чл.248 ГПК за разноските.
Първите две групи въпроси, с които е аргументирано искането за достъп до касация, се отнасят до реда за защита на страната срещу претенцията на насрещната страна за разноски и до доказване на разноските като условие за присъждането им от съда. Данните по делото сочат, че тези въпроси не са от значение за изхода на делото и не отговарят на общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК. Претенцията на ЗД [фирма] за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в производството по гр. д. № 5923/2010 г. на Софийски градски съд е заявена пред първоинстанционния съд с нарочна молба от 03.09.2010 г., депозирана по делото преди първото съдебно заседание. Към молбата са приложени списък на разноските по чл.80 ГПК, в който е отразен размера на възнаграждението – 30 000 лв., и договор за правна помощ и съдействие от 24.08.2010 г., в който е отбелязано, че договореното адвокатско възнаграждение от 30 000 лв. е заплатено в брой от ЗД [фирма] при подписване на договора. С решението по съществото на спора Софийски градски съд е пропуснал да се произнесе по искането на застрахователното дружество – ответник за разноски, поради което с молба от 15.03.2012 г. ответникът е поискал допълване на решението по реда на чл.248 ГПК и присъждане на адвокатско възнаграждение съразмерно на отхвърлената част от иска. Препис от молбата е връчен за становище на ищците чрез процесуалния им представител адв. П. К. на 18.04.2012 г. В срока за отговор адв. К. не е възразила нито срещу размера на възнаграждението, нито срещу твърдението на ответника за реалното му изплащане. При тези обстоятелства, след като списъкът по чл.80 ГПК и доказателствата за извършване на разноските са били налични по делото от началото на неговото разглеждане и след като с връчване на молбата по чл.248 ГПК на ищците е предоставена възможност да релевират възраженията си за недължимост на разноските /в т. ч. за липса на доказателства за плащане на адвокатското възнаграждение и за неговата прекомерност/, касационното разглеждане на въпросите кога и как следва да се осъществи защитата срещу искането на насрещната страна за разноски, когато осъдената за разноски страна е била лишена от възможност да възрази срещу разноските, и присъждат ли се разноски, ако не е доказано извършването им, не могат да се определят като обуславящи за произнасянето по отговорността за разноски. Пропускът на процесуалния представител на касаторите да релевира възраженията за недължимост на разноските за адвокатско възнаграждение и за прекомерност на възнаграждението в срока за отговор на молбата по чл.248 ГПК не може да бъде преодолян чрез допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Несъответствието на въпросите с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК прави безпредметно обсъждането на бланкетно формулираното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Предвид извода на въззивния съд, че освобождаването от такси и разноски за водене на делото на основание чл.83, ал.1 ГПК не освобождава страната от отговорност за разноски по чл.78 ГПК към насрещната страна, значим за изхода на делото е последният въпрос в изложението към касационната жалба /която в тази част има характер на частна касационна жалба/ – дали при частично отхвърляне на иска е възможно ищците, които са освободени от такси и разноски на основание чл.83, ал.1 ГПК, да бъдат осъждани да заплатят разноски по чл.78, ал.3 ГПК на ответника. На поставения въпрос е даден отговор с постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 148/19.10.2012 г. по т. д. № 39/2012 г. на ВКС, ІІ т. о. Решението има характер на задължителна практика по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, с която е прието, че отговорността за разноски по чл.78, ал.3 ГПК /съответен на чл.64, ал.2 ГПК отм./ е законова последица от признатата с решението неоснователност на исковата претенция, за защита срещу която ответникът е извършил разноски; Задължението за заплащане на разноски по чл.78, ал.3 ГПК не е тъждествено със задължението за заплащане на разноски за водене на делото /напр. за експертизи, за свидетели, за оглед/, които страната трябва да покрие и от които може да бъде освободена при предпоставките на чл.83, ал.2, респ. чл.83, ал.1, т.4 ГПК; Освобождаването от разноски за водене на делото на основанията по чл.83 ГПК е ирелевантно за отговорността по чл.78, ал.3 ГПК и не освобождава ищеца от задължението да възмезди ответника за разноските, направени по повод на неоснователно предявения и отхвърлен /изцяло или частично/ иск. Аналогично становище е застъпено и в решение № 130/09.07.2013 г. по т. д. № 669/2012 г., постановено по реда на чл.290 ГПК от настоящия състав на ВКС. Въззивният съд е разрешил въпроса за съотношението между отговорността за разноски по чл.78, ал.3 ГПК и освобождаването от разноски на основание чл.83, ал.1, т.4 ГПК в съответствие с посочената задължителна практика, с оглед на което обжалваното решение не следва да се допуска до касационен контрол и в частта, с която е потвърдено определението на Софийски градски съд по чл.248 ГПК за разноските.
По насрещната касационна жалба на ЗД [фирма] :
Съгласно чл.287, ал.4 ГПК, насрещната касационна жалба не се разглежда, ако не бъде разгледана касационната жалба. Недопускането на въззивното решение до касационно обжалване препятства разглеждането по същество на подадената от ищците касационна жалба. Поради това и на основание чл.287, ал.4 ГПК насрещната касационна жалба на ответника следва да се остави без разглеждане.
С оглед изхода на производството по чл.288 ГПК разноски не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното, на основание чл.288 ГПК и чл.287, ал.4 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 207 от 01.02.2013 г., постановено по гр. д. № 2847/2012 г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 9751 от 15.02.2012 г. по гр. д. № 5923/2010 г. на Софийски градски съд в частта, с която са отхвърлени предявеният от С. К. К. против ЗД [фирма] иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ за разликата над сумата 120 000 лв. до претендираните 200 000 лв. и предявените от Л. М. К. и Х. Х. К. против ЗД [фирма] искове с правно основание чл.226, ал.1 КЗ за разликите над сумите 80 000 лв. до претендираните 150 000 лв., както и в частта, с която е потвърдено постановеното по реда на чл.248 ГПК определение № 7280 от 27.04.2012 г. по гр. д. № 5923/2010 г. на Софийски градски съд в частта за осъждане на С. К. К., Л. М. К. и Х. Х. К. да заплатят на ЗД [фирма] разноски по чл.78, ал.3 ГПК в размер на 13 486 лв.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ насрещната касационна жалба на ЗД [фирма] срещу решение № 207 от 01.02.2013 г., постановено по гр. д. № 2847/2012 г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 9751 от 15.02.2012 г. по гр. д. № 5923/2010 г. на Софийски градски съд ЗД [фирма] е осъдено да заплати на основание чл.226, ал.1 КЗ обезщетения за неимуществени вреди на С. К. К. в размер на 120 000 лв. и на Л. М. К. и Х. Х. К. в размер на по 80 000 лв., ведно със законни лихви и разноски.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да се обжалва в едноседмичен срок от връчването с частна жалба пред друг състав на ВКС, Търговска колегия, само в частта за оставяне на насрещната касационна жалба без разглеждане, а в останалата част не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :