О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 21
София, 11.01.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова
търговско дело № 3674/2014 година
и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. И. ХОЛДИНГ АД [населено място], чрез процесуалния му представител адвокат А. К. от САК, срещу решение № 1605/21.07.2014 г. по в.т.д. № 4878/2013 г. на Софийски апелативен съд /поправено с решение № 1920/22.10.2014 г. и решение № 1413/01.07.2015 г., влезли в законна сила/. С въззивното решение е отменено решение № 1298/19.07.2013 г. по т.д.№ 576/2011 г. по описа на Софийски градски съд В ЧАСТТА, с което са отхвърлени предявените от П. СТРАТЕГИИ И КОМУНИКАЦИИ Е. против касатора искове с правно основание чл.266 ал.1 ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД, за заплащане съответно за сумите 42 000 лв. и 2 297.99 лв., представляващи сбор от дължими възнаграждения за периода от м. март 2010 г. до м. септември 2010 г. по договор между страните от 10.02.2010 г. /за осъществяване на специализирано ПР-обслужване/ и съответното обезщетение за забава върху тях, считано от момента на изискуемостта им до предявяване на исковата молба в съда; и вместо него е постановено друго, с което предявените искови претенции са уважени, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 14.02.2011 г. до окончателното й изплащане.
В жалбата се излага, че решението на САС е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл.281 т.3 ГПК. Касаторът поддържа, че въззивният съд е постановил решението си в противоречие с нормите на чл.264 и чл.266 ЗЗД и при несъобразяване с доказателствата по делото, като неправилно въз основа на представените по делото от ищеца писмени отчети и липса на възражения против тях от страна на ответника е счел за приета от възложителя работа, която не е била изпълнена и съответно – предадена. По подробно изложени съображения се претендира обжалваното решение да бъде отменено и исковете да бъдат отхвърлени.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпрос от значение за изхода от спора, изрично формулирани, по отношение на които се сочат допълнителните основания на чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК.
Ответникът по касация П. СТРАТЕГИИ И КОМУНИКАЦИИ [населено място], чрез процесуалния си представител – адв. В. Б., с писмен отговор изразява становище, че липсват основания за допускане на обжалването.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да постанови атакувания краен резултат по спора, въззивният съд е приел, че между Т. И. ХОЛДИНГ АД като възложител и П. СТРАТЕГИИ И КОМУНИКАЦИИ Е. като изпълнител е сключен договор за специализирано ПР-обслужване по предварително съгласуван и приет от възложителя план за действие, срещу заплащането на месечно възнаграждение в размер на 6 000 лв., спрямо който приложение намират правилата относно договора за изработка. Счел е, че в изпратените от изпълнителя и съответно получени от възложителя отчети се съдържат достатъчно индивидуализиращи данни относно извършеното в изпълнение на договора, поради което възложителят е имал възможност да ги провери и ако е считал, че изпълненото се отклонява от поръчаното, своевременно да възрази, респ. да откаже да го приеме. Взел е предвид и получената на 14.12.2010 г. от ответника – настоящ касатор нотариална покана, с повторно представяне на отчетите за изминалия период и изрично искане в седмичен срок възложителят да уведоми изпълнителя, дали е приел или не отчетената в изпълнение на договора дейност /като го е предупредил, че липсата на отговор ще се счита за приемане/. При липсата на каквито и да било възражения по така отчетеното изпълнение, съдът е заключил, че възложителят го е приел и дължи уговореното възнаграждение, с оглед презумпцията на чл.264 ал.3 вр. чл.266 ал.1 ЗЗД. Изводът е формиран при съобразяване от правна страна, че „приемане” по смисъла на цитираните разпоредби е налице, само когато реалното получаване на изработеното е придружено с изрично или мълчаливо изразено волеизявление на поръчващия, че счита работата за съответна на уговореното, както и че горните фактически предпоставки са налице. Изложени са съображения, че в конкретната хипотеза доказването на възражението на ответника, че удостоверената работа изобщо не е била изпълнена от ищеца, е в негова тежест, каквото доказване не е проведено в процеса.
Поставените от касатора въпроси по чл.280 ал.1 ГПК, които според него са предопределили изхода на делото, са следните: 1. Реално ли е приемането на изработеното, когато изпълнителят не е престирал възложеното му, а е престирал друг продукт – услуга, която не му е била възлагана; 2. Какви са правомощията на въззивния съд, когато констатира, че първата инстанция неправилно е разпределила доказателствената тежест.
По първия въпрос сочи противоречие с мотивите на решение № 231/13.07.2011 г. по т.д.№ 11056/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ Т.О., според които приемането на извършената съгласно договора работа по чл.264 ал.1 ЗЗД може да бъде изрично или конклудентно, но винаги изисква реалното предаване на възложения резултат по договор за изработка.
Вторият въпрос е обоснован с това, че двете инстанции по делото с постановените от тях актове са формирали различни становища по разпределението на доказателствената тежест в процеса досежно фактите по предаване и приемане на работата. Според касатора, този въпрос се разрешава противоречиво от състави на ВКС и САС, което е обусловило и образуването на тълкувателно дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК.
Настоящият състав на Върховния касационен съд, ТК намира, че исканото касационно обжалване не следва да бъде допуснато.
Формулираният първи въпрос не може да се квалифицира като правен, т.к. е изцяло относим към обосноваността и правилността на извършената от въззивния съд преценка за наличието на елементите от фактическия състав на чл.266 ал.1 ЗЗД, която не подлежи на контрол на етапа на селекция на касационните жалби. За да е налице общото изискване на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване е необходимо поставяне на правен въпрос от значение за изхода на спора, т.е. такъв, който е включен в неговия предмет и е обусловил крайните изводи на съда, но не и преценката му относно доказателствата или следващите от тях факти, респективно правилността на решението – ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, т.1. Видно е, че съдът въз основа на представените от ищеца отчети и др. доказателства е приел наличието на изпълнение на предмета на договора и надлежното му приемане от страна на възложителя, като се има предвид, че страните не са уговорили престиране на определен трудов резултат, а извършване на „ПР-активности”, примерно изброени в р. ІІІ, чл.2, целящи подобряване на обществения имидж на възложителя, с оглед неговите конкретни потребности в срока на действие на облигационната връзка. Липсва и противоречие между приетото от въззивния съд в обжалваното решение и отговора, даден с решение № 231/13.07.2011 г. по т.д.№ 1056/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ Т.О., че простото разместване на фактическата власт върху изработеното, без съпровождащо изрично или мълчаливо изявление по одобряването му, не съставлява приемане по смисъла на чл.264 ал.1 ЗЗД. Тезата на касатора, че в качеството на възложител по договора му е престиран друг продукт – услуга, каквато не е уговаряна, не е споделена от съда, с оглед възприетите от него по делото факти, поради което и дали в този случай „приемането на работата е реално”, както е зададен въпросът, е без значение за изхода от конкретния спор.
По втория въпрос е постановено ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. В т.2 от същото е изяснено, че въззивният съд не следи служебно за допуснати нарушения при доклада на делото по чл.146 ГПК, освен когато следва да обезпечи приложението на императивна правна норма. В общия случай, само когато страните във въззивната инстанция своевременно са заявили обосновано оплакване за допуснати нарушения във връзка с доклада, се дължи даване на указания за предприемане на действия по посочване на относими доказателства, осуетено в първата инстанция, поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада или дадените указания. В материалите по делото не се намират данни, че ответникът – настоящ касатор е въвел подобни оплаквания пред САС, с оглед на което въпросът за правомощията на съда във въззивното производство не е разрешен в противоречие с постановките на горното тълкувателно решение, а е изцяло съобразен с тях.
Предвид липсата на сочените основания по чл.280 ал.1 ГПК, решението не се допуска до касационен контрол. Ответникът по жалбата претендира разноски, но не представя доказателства за извършването на такива.
Водим от горното, ВКС, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1605/21.07.2014 г. по в.т.д. № 4878/2013 г. на Софийски апелативен съд, поправено с влезли в сила решения №№ 1920/22.10.14 г. и 413/01.07.15 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: