2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 210
гр. София, 12 март 2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 1137 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК (в редакцията на закона, преди ЗИДГПК, обн. в ДВ, бр. 86/2017 г. – съгласно § 74 от последния, която редакция относно касационното производство се има предвид и по-натам в определението).
Производството е образувано по касационна жалба на ищците по делото С. Й. Г. и С. П. Г. срещу решение № 493/05.12.2016 г., постановено по възз. гр. дело № 743/2016 г. на Великотърновския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 197/27.06.2016 г. по гр. дело № 1429/2015 г. на Горнооряховския районен съд и е отхвърлен, предявеният от жалбоподателите срещу Н. З. С., Л. К. С. и А. Н. С., иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД за обявяване за недействителен спрямо касаторите-ищци на сключения между ответниците С. от една страна и ответницата С. от друга страна, договор за покупко-продажба на недвижим имот в [населено място] (имотът е подробно описан), обективиран в нотариален акт № 546, д. № 489/2010 г. на нотариус И. М.; в тежест на жалбоподателите са възложени разноските по делото.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението на касаторите по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, предвид и уточнението му с молба от 25.10.2017 г., като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран следният правен въпрос: дали знанието за увреждане на кредитора при иск по чл. 135 от ЗЗД следва да се установи с преки доказателства, при условията на главно и пълно доказване, или е възможно то да бъде изведено въз основа на поредица от установени факти, които в своята взаимна връзка косвено водят до извода за наличие на такова (напр. ответникът-приобретател не се е нанесъл, не владее и не ползва имота, а той продължава да е във владение и ползване на първоначалния собственик-длъжник). Жалбоподателите навеждат допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържат, че обжалваното въззивно решение е в противоречие по този въпрос с решение № 218/11.10.2013 г. по гр. дело № 1778/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 61/01.03.2016 г. по гр. дело № 4578/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС.
Ответницата А. Н. С. в отговора си излага становище и подробни съображения, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба.
Ответниците Н. З. С. и Л. К. С. не са подали отговори на касационната жалба.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.
Въззивният съд е приел за установени следните ралевантни за спора факти: Извършено от ответника С. противоправно действие, изразяващо се в умишлено умъртвяване на сина на жалбоподателите-ищци на 09.08.2010 г., което е установено с присъда от 18.03.2011 г., влязла в сила на 05.04.2011 г., с която са присъдени и обезщетения за неимуществени вреди в полза на касаторите в размер от по 100 000 лв. Извършено на 13.09.2010 г., действие на възмездно разпореждане с процесния недвижим имот от ответниците С. в полза на ответницата С. – процесния договор за продажба. С оглед на това, окръжният съд е приел, че двамата касатори-ищци имат вземане спрямо ответника С. (негови кредитори са), че процесният договор за продажба ги уврежда, тъй като ги лишава от възможността да се удовлетворят чрез публична продан на този имот, както и че ответникът С. е знаел за извършеното от него престъпление, поради което е имал субективна представа и за увреждащия характер на процесния договор.
Съдът е приел, че спорно по делото е знанието за увреждането у третото лице – купувач – ответницата С.. Във връзка с това спорно обстоятелство, е приел за установени следните факти: Съвместно заживяване на тази ответница със сина на другите двама ответници – С. С., като двамата са регистрирани на един и същи адрес – С. С. от 08.03.2011 г., а ответницата С. – от 12.09.2011 г. И двамата, години преди 2011 г., са се установили да живеят (но не заедно) в [населено място]. От съвместното си съжителство те имат дете, родено на 17.03.2012 г. Окръжният съд е приел, че спорен по делото е моментът на началото на съвместното им съжителство, както и че между събраните в тази насока гласни доказателства са налице съществени разминавания и противоречия. Едната група свидетели – дъщерята на ищците и сестрата на ищцата заявяват, че са видели във фейсбук снимки от посрещането на новата 2010 година, на които ответницата С. и С. С. били заедно, като свидетелките към момента на възприемане на снимките – 06.02.2016 г. – не са били виждали ответницата С., но я разпознали по устно описание и я разпознават в провелото се пред районния съд съдебно заседание, като присъстваща в залата. Същите свидетелки са заявили и че знаят от приятел на С. С., че последният и ответницата С. са заедно от 10 години, но никой не се е съгласил да свидетелства за това. Заявили са и че след завеждане на настоящото дело, снимките изчезнали от профила. Втората група свидетели – синът на ответниците Сарандакови – С., Д. С. и С. Д., последните двама – без родствени отношения и данни за заинтересованост, са заявили, че С. С. и ответницата С. са се знаели като съграждани, но връзката им е започнала доста след процесната разпоредителна сделка. Свидетелят С. е разказал, че след като „излязла“ присъдата на ответника С., С. е помолил С. да го свърже с ответницата С. и да му съдейства, като нейн близък приятел, да се видят, за да я помоли родителите му да останат да живеят в процесната къща. Свидетелят Д. е възприел двамата като гаджета в началото на летния сезон на 2011 г., когато ги видял и те му казали, че от няколко месеца са заедно.
Въззивният съд е приел, че съгласно разпоредбата на чл. 135, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД, когато действието е възмездно, лицето, с което длъжникът е договарял, трябва също да е знаело за увреждането, т.е. третото лице следва да е знаело фактите и обстоятелствата, които пораждат кредиторовото вземане. Приел е и че фактите относно субективното отношение на лицето, с което е договаряно, трябва да се докажат от ищеца-кредитор, както и че в случая презумпцията по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД е неприложима, тъй като тя засяга ограничен кръг лица, между които ответницата С. не попада. Позовавайки се на решение № 13/19.02.2015 г. по гр.д. № 4606/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, окръжният съд е приел, че за да се установи знание у третото лице-купувач, е достатъчно да се установи, че на него са известни обстоятелствата, от които произтича вземането на кредитора, т.е. да му е известно, че длъжникът е извършил престъпление, за което е привлечен към наказателна отговорност. Приел е и че някои обстоятелства, дори и при неприложимост на презумпцията на чл. 135, ал. 2 от ЗЗД, сочещи на фактическа близост в отношенията, например – съвместно живеене на съпружески начала или в общо домакинство, отношения между свързани лица по смисъла на § 1 от ДР на ТЗ, имат значение, и ако бъдат доказани, може да се мотивира извод за наличие на знание, като последното е неразривно свързано със степента на близост. Позовавайки се на посоченото и от касаторите, решение № 61/01.03.2016 г. по гр. дело № 4578/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, въззивният съд е приел, че тази материалноправна предпоставка трябва да бъде доказана при условията на пълно и главно доказване, като няма пречка това да бъде сторено с косвени доказателства, които дават указание за основния факт, тъй като установяват странични обстоятелства, но за да бъдат ценени от съда, трябва да са несъмнено установени, достоверни и да са в такава връзка с другите обстоятелства, че да се установява без съмнение главният факт Приел е и че главното доказване трябва да е винаги пълно, т.е. да създава сигурно убеждение у съда за истинността или неистинността на изложеното твърдение. Окръжният съд е посочил, че в настоящия случай, безспорни са обстоятелствата, че след извършването на процесната разпоредителна сделка, ответниците-продавачи са останали да живеят в процесния имот, както и че купувачката – ответницата С. не живее в населеното място на продавачите (където е и имотът – [населено място]), а работи в [населено място] на постоянен трудов договор, устроила се е там и няма наложителност да ползва незабавно закупения процесен имот, като го е и декларирала пред данъчните власти. Въззивният съд е приел и че имотът е закупен малко над данъчната оценка, но е намерил, че това обстоятелство не може да сочи на някакъв еднозначен извод, тъй като е ноторно известна практиката за посочване на данъчната оценка в съставяните нотариални актове. Въззивният съд е приел за недоказано твърдението на касаторите-ищци за съвместно съжителство на ответницата-купувач със сина на ответниците-продавачи към момента на сключване на процесния договор за покупко-продажба. В тази връзка съдът е изложил следните съображения: Показанията на свидетелките А. и М. (дъщерята на двамата ищци и сестрата на ищцата), освен че те са заинтересовани, не почиват на преки и непосредствени впечатления, а пресъздават разкази от трети лица. По отношение на видените снимки във фейсбук от тези две свидетелки, съдът е приел, че към момента на възприемането им през месец февруари 2016 г., свидетелките не са виждали ответницата С. и я разпознават в съдебното заседание, което също губи непосредствеността във възприятието им. Приел е също, че от друга страна, незаинтересованите свидетели С. и Д. са възприели като съвместни съжители ответницата С. и сина на ответниците С., едва през 2011 г. – след сключването на процесната сделка на 13.09.2010 г., като свидетелят С. разказва, че С. го е потърсил след присъдата от 18.03.2011 г., за да го свърже с ответницата С. и да помоли родителите му да останат още да живеят в процесната къща. Въззивният съд е приел, че при тези противоречиви данни, у него не може да се формира безусловен и категоричен извод за съвместно съжителство на сина на ответниците-прехвърлители с ответницата-купувач към релевантния момент, респ. – за такива отношения между тях двамата, от които да се мотивира заключение, че последната е съзнавала увреждащия характер на процесната сделка. По тези съображения окръжният съд е приел, че по делото не са събрани убедителни доказателства за знание у ответницата-приобретател за увреждането на ищците-кредитори, което е обусловило и крайния му извод за отхвърлянето на предявения иск.
Настоящият съдебен състав намира, че с така изложените мотиви към обжалваното решение, въззивният съд е разрешил формулирания от касаторите правен въпрос, не в противоречие, а в пълно съответствие с константната задължителна практика на ВКС по чл. 290 от ГПК, включително – посочените в изложението към касационната жалба, две решения.
В решение № 61/01.03.2016 г. по гр. дело № 4578/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, най-напред са цитирани решение № 226/12.07.2011 г. по гр. дело № 921/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 31/09.03.2012 г. по гр. дело № 502/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 841/19.01.2010 г. по гр. дело № 3530/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, с които е разяснено понятието „пълно доказване“ и как то се постига с косвени доказателства, а именно: Пълното доказване е онова, което води до несъмненост в извода за осъществяването или не на даден релевантен за спора факт или обстоятелство. Пълно доказване се изисква при главното и обратно доказване, за да постигнат своята цел, докато за насрещното доказване е достатъчно и само непълно доказване – при което се създава вероятност в съществуването или не на дадени факти и обстоятелства. Пълното доказване може да бъде осъществено, както чрез преки, така и чрез косвени доказателства. Преките доказателства пряко, непосредствено установяват обстоятелствата, отнасящи се към основния факт. Косвените доказателства дават указание за основния факт само косвено. Те установяват странични обстоятелства, но преценени в съвкупност с другите, служат за установяване на основния факт. Във веригата от косвените доказателства се включват и онези факти, които косвено установяват други косвени доказателства, непосредствено свързани с основния факт. Всяко едно от доказателствените средства може да бъде източник било на косвено, било на пряко доказателство, като гражданският процес не въздига определени видове доказателствени средства (веществени, писмени, гласни, признания на страните и заключения на вещите лица) като по-значими или категорични в сравнени с други. Те се преценяват поотделно, но и в съвкупност по правилата на чл. 188 от ГПК от 1951 г. (отм.) и съответно – чл. 235 и чл. 12 от ГПК от 2007 г. Пълно доказване може да се осъществи и само при косвени доказателства, стига косвените доказателства да са несъмнено установени, достоверни и да са в такава връзка с другите обстоятелства, че да се установява без съмнение главният факт. Доказването е процес по установяване на истината относно фактите, релевантни за спорното право и предопределя правните изводи на съда. Когато доказването има за предмет факти, за които доказващият носи доказателствената тежест, то е главно. Главното доказване трябва винаги да е пълно, т.е. да създава сигурно убеждение у съда в истинността или неистинността на съответното твърдение. Доказването се осъществява с доказателствени средства. Последните са косвени, когато чрез тях се доказват релевантни факти, въз основа на които съдът може да направи логически извод за осъществяването на правнорелевантни факти. Последните са такива факти от живота, от доказването на които може да се заключи, че определен факт, предвиден в хипотезиса на приложимата правна норма, се е осъществил. За да се постигне чрез косвени доказателствени средства пълно доказване, е необходима такава система от доказателствени факти, която да създаде сигурност, че фактът, индициран чрез съвкупността на доказаните доказателствени факти, наистина се е осъществил.
По-натам, в решение № 61/01.03.2016 г. по гр. дело № 4578/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС е прието следното: Материалноправната предпоставка по чл. 135, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД – „знание за увреждането“ у ответника-приобретател по атакувания с иска по чл. 135 от ЗЗД възмезден вещно-прехвърлителен договор („лицето, с което длъжникът е договарял“), има субективен характер и е в тежест на доказване за ищеца. Именно предвид този неин субективен характер, ищецът, който следва да проведе пълно главно доказване на тази материалноправна предпоставка, много рядко разполага с преки доказателства за обстоятелството, дали ответникът-приобретател по възмездния вещно-прехвърлителен договор е знаел за увреждането на ищеца. Някои обстоятелства (например – ответникът-приобретател не се е нанесъл, не владее и не ползва имота, не е декларирал същия на свое име пред данъчните власти, придобил го е на изключително занижена цена по процесния договор, едновременно с това е придобил от ответника-длъжник и друг негов имот на занижена цена) представляват верига от косвени доказателства, които, преценени в съвкупност помежду им и/или с други подобни индициращи обстоятелства, установени по делото (например – ответникът-прехвърлител (и длъжник на ищеца) продължава да живее или да ползва по друг начин прехвърления имот и/или не е получил цената за него и/или за другите прехвърлени на същия приобретател-ответник имоти, двамата ответници са близки приятели или между тях има трайни търговски или други подобни отношения, те са уговорили обратно изкупуване на имота и пр.), биха могли да създадат сигурно убеждение у съда и да обусловят извод, че и двамата ответници са осъзнавали увреждането на ищеца-кредитор при сключването на процесния по иска по чл. 135 от ЗЗД договор. Преценката на такива косвени доказателства и дали те в своята съвкупност са достатъчни за установяването на главния доказателствен факт, в случая – знанието за увреждане по чл. 135, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД, съдът следва да извършва по свое вътрешно убеждение, предвид конкретиката на всеки отделен случай, съгласно чл. 12 и чл. 235 от ГПК.
В другото посочено от касаторите – решение № 218/11.10.2013 г. по гр. дело № 1778/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС е прието следното: Предпоставките за уважаване на иска по чл.135 от ЗЗД са: наличие на действително вземане в полза на кредитора, което е възникнало преди действието, чието обявяване за недействително се иска, извършването на увреждащо кредитора действие и ако то е възмездно – лицето, с което длъжникът е договарял, да е знаело за увреждането, което понася кредиторът в резултат на сделката. Това знание на приобритателите на недвижимия имот за увреждане на кредитора на техния прехвърлител подлежи на установяване с всички допустими доказателствени средства. Доказването не е необходимо да е пълно и главно. При липса на преки доказателства, доказването може да бъде изведено въз основа на поредица от установени факти, които в своята взаимна връзка косвено водят до несъмнен извод за наличието му. За наличие на знание е достатъчно приобритателите по транслативните сделки да са съзнавали, че в резултат на сделката съществува възможност да се възпрепятства кредитора да се удовлетвори от стойността на имота.
Макар в последното решение съставът на ВКС да е приел, че не е необходимо пълно и главно доказване на знанието за увреждане у ответника-приобретател, то и този състав на ВКС е приел, че това доказване може да бъде изведено въз основа на поредица от установени факти, които в своята взаимна връзка косвено водят до несъмнен извод за наличието му, което по същество означава да е проведено пълно доказване, както е прието и разяснено в цитираните по-горе решения на ВКС. Поради това, не е налице противоречие между тези решения на ВКС по смисъла на чл. 292 от ГПК, а е налице единствено вътрешно противоречие в последното посочено решение, но по същество изводът във всички тях е един и същи. Видно от изложеното по-горе, същото е приел и окръжният съд в обжалваното въззивно решение, поради което не е налице и противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК между него и посочените от касаторите решения на ВКС.
В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не е налице наведеното от касаторите допълнително основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Предвид крайния изход на спора по делото, на основание чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК, касаторите-ищци дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответницата С., претендираните и направени от нея разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение в касационното производство, в размер 700 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 493/05.12.2016 г., постановено по възз. гр. дело № 743/2016 г. на В. окръжен съд.
ОСЪЖДА С. Й. Г. и С. П. Г. да заплатят на А. Н. С. сумата 700 лв. (седемстотин лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: