О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 210
София, 18.03.2010 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, І т.о. в закрито заседание на осми март през две хиляди и десета година в състав:
Председател: Таня Райковска
Членове: Дария Проданова
Тотка Калчева
като изслуша докладваното от съдията Проданова т.д. № 1022 по описа за 2009 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от А. ”О. срещу Решение № 1* от 21.07.2009 год. по т.д. № 571/2009 год. на Софийски апелативен съд.
С това решение, произнасяйки се по въззивната жалба на М. на т. , апелативният съд е отменил решението от 17.12.2008 год. по т.д. № 126/2007 год. на Софийски градски съд в частта с която е бил уважен предявеният „А”О. срещу М. на т. иск с правно основание чл.79 ал.1 вр.чл.266 ал.1 ЗЗД. Като е счел, че искът е неоснователен, въззивният съд го е отхвърлил, като е присъдил разноски в тежест на дружеството.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът се посочил всички основания по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Позовал на два обуславящи по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК въпроса – материалноправен и процесуалноправен.
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.266 ал.1 ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД, произтичащи от сключен на 03.10.2003 год. договор по силата на който М. на т. и съобщенията е възложило на „А”О. да извърши консултантска услуга, включваща концесионни анализи за 4 обекта – пътническите терминали на пристанищата в Н. , П. , С. и Ц. Постигнато е съгласие за двуетапно плащане на дължимото възнаграждение, както и за внасяне на гаранция от изпълнителя „А”О. в размер на 2282 лв.
Твърдението по депозираната на 25.01.2007 год. искова молба на дружеството е, че е изпълнило задълженията си по договора, като М. е неизправна страна по отношение на плащане на остатъка от възнаграждението – 11411 лв. + 5135 лв. ДДС, както и по връщането на гаранцията, посочена по-горе. Претенцията за плащане на тези суми е предявена по съдебен ред, ведно с обезщетение за забава, считано от 07.04.2004 год. При условията на евентуалност (ако се приеме несъответствие или некачествено изпълнение, дължащо се и на липса на съдействие от възложителя) е предявено искане за плащане на остатък от възнаграждението 10000 лв. + 4282 лв. ДДС, връщане на гаранцията и присъждане на обезщетение за забава.
Последователно подържаната теза на възложителя е, че работата е била извършена в отклонение от договорените изисквания, поради което вече изплатената част съответства на престираното и остатъкът от възнаграждението не се дължи, като липсва и основание за връщане на гаранцията.
Софийски градски съд е приел, че главният иск е основателен за сумата 11411 лв.+2282.20 лв. ДДС. Присъдил е връщане на гаранцията, както и законната лихва. Позовал се е на това, че извършената работа е била предадена, като в предвидения в чл.10 ал.4 вр.ал.3 от договора 10-дневен срок не е направил възражения по обема и качеството и и тя се счита за приета. Сезиран с въззивната жалба на М. на т. , съставът на САС е приел, че тя е основателна изцяло, поради това, че в 10-дневния срок, цитиран по-горе, възложителят е направило възраженията си в писмо от 01.04.2004 год. Т.е. отправено е волеизявлението, предвидено в договора, посочвайки, че ще упражни правото си да редуцира размера на възнаграждението. Поради това въззивният съд е отменил решение на СГС в частта с която исковете са уважени и е постановил отхвърлянето им.
Липсва конкретна формулировка на обуславящите по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК правни въпроси. От съдържанието на изложението може да се стигне до извода, че първият от поставените въпроси е свързан с прилагането на чл.265 ал.1 предл.посл. ЗЗД и по-конкретно, има ли значение обстоятелството дали волеизявлението по чл.10 ал.4 от договора е достигнало до изпълнителя или не. Този въпрос касаторът свързва с противоречие с практика, като позоваването е на две обжалваеми решения от 2008 год. на СГС и едно обжалваемо решение от 2009 год. на САС за които няма данни да са влезли в сила. Посочил е и решение от 1984 год. на състав на ІV г.о. на ВС на НРБ.
Вторият от представените въпроси е процесуалноправен. Както бе посочено по-горе, ясна формулировка липсва, но той в най-общи линии е свързан с доказателствената тежест по изпълнението/неизпълнението на договорните задължения и оттам – основателността на направената редукция на възнаграждението по чл.265 ал.1 предл.3 ЗЗД. Позоваването отново е на противоречие с посочените вече решения на СГС, САС и ІV г.о. на ВКС.
Въпросът по какъв ред възложителят следва да упражни правото си по чл.265 ал.1 ЗЗД, следва ли изявлението да достигне до изпълнителя и има ли то решаващ характер за отговорността за недостатъци сам по себе си е интересен, но в случая касаторът не е въвел валидно нито едно от основанията по чл.280 ал.1 ГПК.
Основанието по т.1 произтича от противоречие със задължителната практика на ВС или ВКС. Основанието по т.2 на чл.280 ал.1 ГПК – противоречива практика на съдилищата, съдържаща се във влезли в сила решения. На този критерий отговаря единствено решението на ІV г.о. от 1984 год., но то няма отношение към възражението за некачествено извършена работа по чл.265 ал.1 ЗЗД. С него съставът на ВС на НРБ се е произнесъл по доказателствената сила на частния свидетелстващ документ – протокол на комисията за трудова злополука, свързан с приложимостта на чл.144 чл.145 ГПК (отм.). Конкретни аргументи свързани с точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280 ал.1 т.3 ГПК в изложението не се съдържат.
Поради това, Върховният касационен съд – Търговска колегия, състав на І т.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 1* от 21.07.2009 год. по т.д. № 571/2009 год. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: