О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 211
София, 12.02.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети януари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 6393/2014 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба подадена от адв. Ст. К. – процесуален представител на Х. С. Б. от [населено място] против въззивно решение № ІV-48/25.04.2014 г. по гр.д.№ 480/2014 г. по описа на Бургаски окръжен съд, с което е отменено решение № 219/25.11.2013 г. по гр.д.№ 343/2013 г. по описа на Карнобатски районен съд,с което са уважени предявените кумулативно съединени от Х. С. Б. от [населено място] против Основно училище “П. Р. С.” – [населено място], област Б.,искове с правно основание чл.344, ал.1, т.т.1-3 КТ.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК. Претендира разноски за всички инстанции.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 176/17.03.2010 г. по гр.д.№ 3022/2008 г. на ВКС, ІІІ г.о. Прави се анализ на цитираното решение и се навежда довод, че като краен резултат, изводите на окръжния съд в атакуваното решение са неправилни, с оглед събраните по делото доказателства. Навежда се и довод, че конкретния казус се решава противоречиво от съдилищата, като за това се сочи решение № 93/23.03.2011 г. по в.гр.д.№ 88/2011 г. на Старозагорски окръжен съд и се прави извод, че безсрочното трудово правоотношение не може да бъде прекратено на предвидените за срочното Т. основания.
Ответникът по касация ОУ “П. Р. С.” – [населено място], област Б., посредством процесуалния си представител – адв. М.Б., е депозирал отговор по чл.287 ГПК, с който оспорва допустимостта и основателността на касационната жалба.Претендира разноски.
Върховният касационен съд,състав на четвърто гражданско отделение намира,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ,поради отсъствието на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК.
Въззивната инстанция след съвкупна преценка на доказателствата по делото е приела, че сключения между страните трудов договор на 21.09.2012 г.е за неопределено време,със срок за изпитване от 6 месеца, уговорен в полза на работодателя. Двете допълнителни споразумения към трудовия договор от 01.10.2012г. и от 19.10.2012г.не съдържат изрична клауза за отпадане на уговорения срок за изпитване,а са относими към възлагане на временни допълнителни трудови функции на ищцата по заместване на отсъстващи нейни колеги.При безспорно установеното, че от края на м.януари 2013 г.до уволнението си Б. е ползвала продължителен отпуск поради временна неработоспособност,съдът е приел,че срокът за изпитване,уговорен в полза на работодателя не е изтекъл към датата на издаване на заповедта за уволнение- 22.03.2013г.,нито към датата от която е посочено,че се прекратява трудовото правоотношение- 25.03.2013г.,поради което работодателят е разполагал с възможност да прекрати трудовия договор на основание чл.71 ал.1 КТ – без предизвестие.
За неоснователни са приети доводите на ищцата,че трудовото правоотношение е било незаконно прекратено,тъй като към датата на уволнението тя е била в законоустановен отпуск поради временна неработоспособност.Съобразявайки се с константната практика на ВКС по въпроса дали работниците и служителите уволнени в срока за изпитване се ползват от закрилата при уволнение на чл.333 ал.1 КТ,въззивния съд е приел,че тази закрила е относима към други основания за уволнение,изрично изброени в нормата на чл.333 КТ и между тях не е уволнението на основание чл.71 ал.1 КТ,извършено в рамките на срока за изпитване,поради което за работодателя в хипотеза на уволнение в срока за изпитване няма законово задължение преди да пристъпи към уволнението да изпълни изискванията на чл.333 КТ,като вземе предварително разрешение от Инспекцията по труда и от ТЕЛК.
Съдържанието на изложението представлява неуспешен опит за формулиране на въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като формулировката е бланкетна и преповтаря по същество касационните основания, визирани в жалбата и относими към преценката за обоснованост и правилност на решението, която е извън обхвата на производството по чл.288 ГПК. Изложението не отговаря на приетото в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ,съгласно което в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Недопустимо е съдът сам да извлича въпросите, които касаторът евентуално би имал предвид. Такова процесуално действие на съда би довело до нарушение на принципа на диспозитивното начало , прокламиран с чл.6 ГПК . Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на въпрос /материалноправен или процесуалноправен/ обосновава извод, че не е налице общата предпоставка на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а отсъствието на последната – води до необсъждане на въпроса за наличие на специфичните предпоставки по точки 1 – 3 от чл.280 ал.1 ГПК.
В процесния случай изложението на касатора за допустимост на касационното обжалване съставлява по същността си посочване на доводи за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение , които като такива са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК,в какъвто смисъл са и указанията в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
За пълнота на изложението следва да се посочи следното: в изложението липсва не само формулиран правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението, но и конкретизация и обосновка на специфичните предпоставки , поддържани от касатора. Следва да се има предвид, че уредбата на касационното обжалване като факултативно, а не задължително, възлага на страната-касатор изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Това е ново изискване за страната, която не е доволна от получения резултат с въззивния съдебен акт. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.
При този изход на спора на ответника се дължат направените и надлежно удостоверени разноски в настоящето производство в размер на 400/четиристотин /лв.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № ІV-48/25.04.2014 г. по гр.д.№ 480/2014 г. по описа на Бургаски окръжен съд.
ОСЪЖДА Х. С. Б.,ЕГН [ЕГН], жив.гр. С.,[жк]-В-17 да заплати на ОУ”П. Р. С.”-гр.К. разноски за настоящата инстанция в размер на 400/четиристотин/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: