4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№211
София.23.04.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на осми април две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 2757/2014 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], вх.А, ет.1, чрез процесуалния си пълномощник адвокат П. И., срещу решение № 169 от 23.06.2014 г. по в.т. д. № 115/2014 г. на Апелативен съд – Велико Т., с което е потвърдено решение № 3 от 13.01.2014 г. по т.д. № 182/2012 г. на Русенския окръжен съд в обжалваната част – за осъждане на дружеството касатор да заплати на ЕТ ” Параенергомонт – К. В.”, ЕИК[ЕИК] сумата 12 856.37 лв. с ДДС – дължима по договор от 01.09.2008 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска и разноски по делото.
В частта, с която първоинстанционният съд е отхвърлил иска до пълния предявен размер от 62 400 лв., решението е влязло в сила с влизане в сила на разпореждането за връщане на подадената от ЕТ насрещна въззивна жалба.
К. счита въззивното решение за неправилно поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствени правила, с искане за неговата отмяна и отхвърляне на предявения иск, с присъждане на разноски. Твърди се, че макар техническата експертиза да е установила определен обем и вид СМР, не е установено кой ги е извършил, съответно кой е закупил вложените материали и съоръжения. Изразява се несъгласие с извода на въззивния съд за приемане на работата от страна на възложителя, тъй като не би могло чрез други доказателства да се установява изпълнение на задължение, за което страните са уговорили, че се извършва в писмена форма. Подробни съображения в подкрепа на оплакванията са изложени в жалбата.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК изрично са формулирани следните материалноправни въпрос: „1. Дали приемането на работата следва да стане с акт обр.19 като условие за заплащане на възнаграждението, когато това изрично е уговорено между страните и 2. Може ли трето неучастващо лице да приеме работата, когато възложителят на работата не е във владение на изработеното” . Поддържа се допълнителното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, с позоваване на решение по т.д. № 287/2012 г./по първия въпрос/ и на решение по т.д. № 535/2010 г., ІІ т.о. на ВКС/по втория въпрос/.
К. твърди още, че въззивният съд, в противоречие с практиката на ВКС – решение по т.д. № 597/2010 г., ІІ т.о., не е отстранил непълнотите в доклада по чл.146 ГПК на първата инстанция, а изводът, че с авансовото плащане въз основа на К./неносеща подпис на страните/, възложителят се е съгласил с определената цена, противоречи на решение по т.д. № 533/2012 г., ІІ т.о. на ВКС.
Ответникът по касация не е заявил становище.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел: наличието на облигационно правоотношение между страните – по договор от 01.09.2008 г., по силата на което ищецът е следвало да направи отоплителна инсталация с нов котел в сградата на Политехническа гимназия по икономика”Е. К.”, [населено място], при уговорена първоначална цена 130 000 лв., като договорът е сключен въз основа на рамков договор от 28.07.2008 г. между Министерство на образованието и науката и Консорциум за енергийноефективни проекти и решения” Д.; измененията в първоначалния проект, извършени по взаимно съгласие на страните и изпълнението на СМР от страна на изпълнителя, съобразно тези изменения, както и приемането на работата от първоначалния възложител – МОН. Преценено е, че независимо от липсата на подписан акт обр.19/съгл. чл.3.4 от процесния договор/, извършената от ЕТ работа фактически е била приета, а забележките, отразени от приемателната комисия, са били отстранени. Изводът за приемането на работата с конклудентни действия от страна на възложителя, е основан както на писмените доказателства, относими към приемането от страна на първоначалния възложител на СМР, така и на преценка на гласните доказателства.
Въззивният съд е счел за основателни възраженията на ответника-възложител, че размерът на възнаграждението по чл.266, ал.1 ЗЗД следва да се определи не на база договорената обща цена – 130 000 лева/без ДДС/, а на база действително извършените на обекта работи, без извършените от ответника довършителни дейности и отстранени рекламации. От общо определената цена на СМР, с ДДС – 106 456.36 лв. /формирана от стойността на котелната инсталация, отоплителната инсталация и стойността на демонтажните работи/ е приспадната авансово преведената от възложителя сума – 93 600/с ДДС/, като дължимият остатък от възнаграждението по чл.266, ал.1 ЗЗД е определен в размер на 12 856.37 лв.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Изрично формулираните два материалноправни въпроса, свързани с приемането на възложената и изпълнена работа и предпоставките за дължимост на възнаграждението по чл.266, ал.1 ЗЗД, безспорно следва да се счетат за обуславящи за изхода на делото. Като недоказана следва да се прецени обаче допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280 , ал.1 ГПК, тъй като с приложените към изложението решения на ВКС, Търговска колегия касаторът не установява твърдяното противоречие на даденото от въззивния съд разрешение с разрешенията по т.д. № 287/2012 г. и по т.д. № 535/2010 г., ІІ т.о. на ВКС. В първото от посочените решения съдебният състав на ВКС е тълкувал и приложил клаузи на конкретно споразумение и изрично е приел, че издаването на акт обр.19 не е условие за плащане на дължимото на изпълнителя възнаграждение, а във второто решение е направен извод, че заплащането на възнаграждението за извършена работа не би могло да бъде обвързано от допълнителни факти, които не са елемент от правопораждащия фактически състав на чл.266, ал.1 ЗЗД и нейното приемане, като изводът за приемане с конклудентни действия е направен въз основа на конкретните обстоятелства по делото. Относно приемането на възложената работа и доказването на фактическите и правни действия на възложителя, относими към приемането на работата, е налице непротиворечива съдебна практика на ВКС – както представеното от касатора решение, така и решение по т.д. № 822/2010 г. на ІІ т.о., цитираното от въззивния съд решение на ГК на ВКС и други, надлежно публикувани решения, съставляващи задължителна практика за долустоящите на ВКС съдилища.
По отношение задълженията на въззивната инстанция при непълен и/или неточен доклад по чл.146 ГПК на първоинстанционния съд, дори и да се конкретизира правния въпрос, той не би попадал в приложното поле на касационно обжалване, доколкото във въззивната жалба липсват оплаквания в тази насока и за АС-В.Т. не е съществувало задължение да дава указания на страните относно възможността за предприемане на съответни процесуални действия във връзка с доказването на релевантни факти – в този смисъл е и т.2 от ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Като неотносимо следва да се приеме приложеното от касатора решение по т.д. № 533/2012 г., , доколкото в случая не е налице оферта от страна на изпълнителя, а стойността на реално изпълнените СМР е определена от съда въз основа на неоспореното допълнително заключение на техническата експертиза.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 169 от 23.06.2014 г. по в.т. д. № 115/2014 г. на Апелативен съд – Велико Т..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: