О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 211
гр. София, 02.05.2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на четвърти февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 2943 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „БАЛКАН КОНТИНЕНТАЛ ГРУП“ ООД – гр. София срещу решение № 2279 от 3. 09. 2018 г. по т. д. № 5625/2017 г. на Софийски апелативен съд. С него е отменено решение № 1507 от 25. 07. 2017 г. по т. д. № 2484/2016 г. на Софийски градски съд и вместо него е постановено друго, с което е обявена неплатежоспособността на „БАЛКАН КОНТИНЕНТАЛ ГРУП“ ООД с начална дата – 3. 06. 2016 г., открито е производство по несъстоятелност на дружеството, назначен е временен синдик, наложени са запор и възбрана върху вещите и правата, включени в имуществото на длъжника, и е определена дата на първото събрание на кредиторите на дружеството.
Касационният жалбоподател поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и моли решението да бъде отменено по изложени в жалбата съображения.
Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въвежда следните значими за изхода на делото въпроси, за които твърди, че имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: „1. Достатъчно ли е паричното задължение да надхвърля наличните средства по сметките на длъжника, за да се обяви неплатежоспособност и да се открие производство по несъстоятелност?; 2. При наличие на висящ процес по осъдителен иск на ищеца срещу ответника, отнасящ се до единственото парично вземане, твърдяно в производството по несъстоятелност, следва ли съдът по несъстоятелността да спре производството до окончателното разрешаване на спора между страните по осъдителния иск за същото вземане?; 3. Подписването от страна на лице, което е управител на дружество, задължава ли същото, ако съответният документ предвижда уреждане на отношения между съдружници? Достатъчно ли е в документа да е отразено качеството управител на подписалото лице, за да се счита, че дружеството е страна, когато предвидените действия не могат да бъдат изпълнени пряко и непосредствено от дружеството?; 4. Следва ли да бъде направено изрично възражение за съществуване на двустранна сделка, за да бъде изследвана действителната воля на страните от съда? Не е ли това изследване имплицитно задължение на съда при разрешаване на правния спор в светлината на чл. 20 ЗЗД? При новация следва ли новоприетото задължение да е изпълнено, за да може първоначалното да се счита за отпаднало? Новация ли е поемането на задължение за бъдещо прехвърляне на собственост върху недвижими имоти срещу предварително платени суми от бъдещия купувач?“.
Ответникът по касационната жалба А. У. не е депозирал отговор на касационната жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 633, ал. 1 ТЗ и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното въззивно решение за откриване производство по несъстоятелност на длъжника поради неплатежоспособност, Софийски апелативен съд е приел, че А. У., подал молбата по чл. 625 ТЗ, е съдружник в „БАЛКАН КОНТИНЕНТАЛ ГРУП“ ООД. Със споразумение от 6. 10. 2011 г., сключено между посочените физическо лице и търговско дружество, страните се съгласили, че „през периода от създаване на дружеството до датата на сключване на това споразумение А. У. е инвестирал чрез банкови преводи по банковата сметка на съдружника си и по тази на дружеството общо сумата от 764 432 лв., с които средства е кредитирал дейността на дружеството“. Въззивният съд е счел, че тъй като в споразумението е вписано, че участват Р. Аврахам, съдружник и управител на дружеството, и А. У., то същото обективира както лични изявления на Аврахам, така и такива на дружеството. Решаващият състав е заключил, че се касае до установителен договор за признаване от дружеството на задължение по договор за заем, като предмет на същия са размерът на задължението и обстоятелството, че с тези средства е придобито право на собственост върху имоти, находящи се в [населено място], ул. Кешан № 2. Въз основа на приетото по делото заключение на съдебно-счетоводна експертиза и обсъдените писмени доказателства, въззивният съд е приел, че заетата сума е предоставена в щатски долари чрез банкови преводи, които са в размер на левовата равностойност на 458 920, 37 лв. Формирал е извод, че ищецът е действал не като съдружник и не е сключил договор с другия съдружник с оглед членствените им правоотношения, а е действал в лично качество и е договарял с дружеството предоставянето на парични суми в заем. Дружеството е получило сумата с цел осъществяване на търговската му дейност, поради което на основание чл. 286, ал. 2 ТЗ сделката е търговска. Въззивният съд е определил като неоснователно възражението на ответника за погасяване по давност на вземането, тъй признанието на задълженията в обсъденото споразумение, на основание чл. 116, б. „а“ ЗЗД, е прекъснало давността.
В атакуваното решение съдът е счел, че при липса на друга уговорка заемателят е следвало да върне заетата сума в срок от 1 месец от поканата /чл. 240, ал. 4 ЗЗД/. Според решаващия състав това задължение не е погасено, като е изразено становище, че в случая ответникът не се е позовал на новация с оглед уговорките по споразумението, че дружеството ще вземе решение и ще погаси задълженията си към кредитора чрез прехвърляне на право на собственост върху посочени обекти в сградата на ул. Кешан № 2, гр. София. Наред с това, съдът е приел, че процесното споразумение не обективира воля от значение за извод за погасяване на задължението за връщане на заетата сума. В него не е изразено съгласие ответникът от задължен да върне определена парична сума да стане задължен да прехвърли собственост, срещу която няма да получи насрещна престация – плащане на цената, като признае, че заетата сума погасява задължението за заплащане на цената и същата се явява платена преди прехвърляне на собствеността. Съгласно решението споразумението има предварителен характер – сочи как биха могли да се уредят отношенията между страните, както и поредицата от сделки за постигане на новация. Въззивният съд е формирал извод, че в случая няма и погасяване чрез даване вместо изпълнение /чл. 65 ЗЗД/, тъй като погасителният ефект на последното е в зависимост от прехвърляне на собственост, а не от поемане на задължение да се прехвърли собственост. Въз основа на данните за получаване от ответника на молбата по чл. 625 ТЗ на 3. 05. 2016 г. и при приложение на нормата на чл. 240, ал. 4 ЗЗД, съдът е счел, че срокът за връщане на заетата сума е изтекъл на 3. 06. 2016 г.
Като е приел, че молителят има вземане, свързано с търговска сделка, към ответника по чл. 608, ал. 1, т. 1 ТЗ, съдът е изследвал обективното икономическо състояние на последния, съобразявайки експертните констатации в заключенията на икономическите експертизи, приети в първоинстанционното и въззивното производство. Направил е извод за неплатежоспособност на длъжника с начална дата 3. 06. 2016 г., съвпадаща с датата на падежа на задължението на ответника за връщане на заетата сума от 458 920, 37 лв. на кредитора А. У., към който момент със сигурност ответникът не е могъл да покрие краткосрочните си задължения с краткосрочните си активи. Поради това е обявил неплатежоспособността на длъжника с начална дата 3. 06. 2016 г. и е открил производство по несъстоятелност на същия. В решението е отразено, че стойностите на релевантните коефициенти на ликвидност, на финансова автономност и задлъжнялост към края на 2016 г. и на 2017 г. са под референтните, като същото се отнася и за коефициентите на ликвидност към края на всяка от финансовите 2011 г. – 2015 г.
Настоящият състав на ВКС, ТК, Първо отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Според разясненията по т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е значим за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК „Достатъчно ли е паричното задължение да надхвърля наличните средства по сметките на длъжника, за да се обяви неплатежоспособност и да се открие производство по несъстоятелност?“ не може да послужи като обща предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Така формулиран въпросът не е обуславящ решаващия извод на въззивния съд за неплатежоспособност на длъжника. Преценката на съда за неплатежоспособност на длъжника не е извършена на базата на съпоставката между задължението му към молителя по договор за заем и наличните средства по банковите сметки на дружеството. По делото е прието, че длъжникът е неплатежоспособен, тъй като с оглед установените коефициенти на ликвидност не може да покрие с всички свои краткотрайни активи, такива с период на обръщане до 1 година, всички свои краткосрочни/текущи задължения. С оглед доводите на касатора, че притежава имущество, надхвърлящо по стойност задълженията на дружеството, следва да се посочи, че съобразно установеното по делото се касае до дълготрайни активи – земя и сгради, които по правило не служат за извършване на плащанията на краткосрочните/текущи задължения, тъй като предвид предназначението им, без тях предприятието не би могло да осъществява своята дейност. В случая не е налице и допълнителното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като по въпроса за неплатежоспособността като едно от законоустановените основания за откриване на производство по несъстоятелност по ТЗ е формирана постоянната съдебна практика, намерила израз в решение № 32 от 17. 06. 2013 г. по т. д. № 685/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 25 от 21. 03. 2014 г. по т. д. № 4356/13 г. на ВКС, II т. о., решение № 71 от 30. 04. 2015 г. по т. д. № 4254/2013 г. на ВКС, I т.о., решение № 164 от 30. 11. 2016 г. по т. д. № 284/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 225 от 08. 12. 2016 г. по т. д. № 2572/2015 г. на ВКС, I т.о., решение № 179 от 30. 10. 2017 г. по т. д. № 1048/2017г. на ВКС, I т.о. и др., която не се нуждае от промяна или осъвременяване, и въззивният акт съответства на тази практика. Във формираната съдебна практика се застъпва становището, че при преценката за неплатежоспособност трябва да бъдат взети предвид всички конкретни факти, относими към икономическото състояние на длъжника към датата на постановяване на съдебното решение, и да бъде извършен цялостен анализ на посочените от вещото лице коефициенти за ликвидност и автономност. С оглед установяване на състоянието на неплатежоспособност по чл. 608, ал. 1 ТЗ следва да се извърши преценка дали предприятието има достатъчно налични краткотрайни активи, с които да посрещне краткосрочните/текущи задължения, на база реалната ликвидност от икономическа гледна точка на тези активи – възможността им да се преобразуват за кратък период от време в парични средства на цена, близка до справедливата пазарна стойност. По правило коефициентът на обща ликвидност се явява основен показател за състоянието на неплатежоспособност при действителна ликвидност на всички елементи от краткотрайните активи, участващи при формирането му. Във въззивното решение съдът е съобразил именно възможността на длъжника да покрие краткосрочните/текущи задължения с краткотрайните си активи, за да направи заключение за неплатежоспособност на длъжника.
Вторият въведен от касатора въпрос, по отношение на който се поддържа допълнителната предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, се отнася до отказа на въззивния съд /протоколно определение, постановено в съдебно заседание на 6. 06. 2018 г./ да спре производството по делото до приключване на висящото търговско дело по осъдителен иск с предмет вземането, на което молителят се е позовал в производството по чл. 625 ТЗ, както и към изразеното от въззивния съд становище за липса на връзка на преюдициалност между делата и за значението за процеса по молбата по чл. 625 ТЗ само на признаването съществуването на вземането, респ. на отричането му с влязло в сила съдебно решение. Във въззивното решение е отразено, че липсва влязло в сила съдебно решение, с което вземането на кредитора да е отречено. Правилността на разбирането на съда за отсъствието на предпоставките по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК и съответно преценката за законосъобразност на произнасянето му по искането за спиране на производството по несъстоятелност, не могат да се преценяват в рамките на производството по чл. 288 ГПК. Наред с това следва да се изтъкне, че изразеното от съда становище по повод отказа му да спре производството по делото до приключване с влязъл в сила съдебен акт на търговското дело за вземането на кредитора, на което се прави позоваване в молбата по чл. 625 ТЗ, съответства на разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 3. 12. 2018 г. по тълк. д. № 1/2017 г. на ОСТК на ВКС, че молбата с основание цитираната норма поставя началото на особено исково производство, което цели да разреши със сила на пресъдено нещо спор относно наличието на основанията за откриване на производството по несъстоятелност (неплатежоспособност/свърхзадълженост на длъжника), както и за началния им момент, а не правния спор относно вземането на кредитора, инициирал производството.
Поставените от касационния жалбоподател въпроси по т. 3 от изложението: „Подписването от страна на лице, което е управител на дружество, задължава ли същото, ако съответният документ предвижда уреждане на отношения между съдружници? Достатъчно ли е в документа да е отразено качеството управител на подписалото лице, за да се счита, че дружеството е страна, когато предвидените действия не могат да бъдат изпълнени пряко и непосредствено от дружеството?“ не отговарят на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Изводите на съда по тези въпроси не са обусловени от тълкуването и прилагането на относима към конкретния спор материалноправна или процесуалноправна норма, а предполагат преценка на доказателствата по делото и на съдържанието на представеното по делото споразумение от 6. 10. 2011 г. Те нямат характеристика на правни въпроси по смисъла на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като отговорът им е в зависимост от конкретните договорни клаузи и установената по делото фактическа обстановка, поради което не представляват основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Първите два въпроса по т. 4 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не изпълняват общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. За да направи решаващите изводи за съществуване на паричното задължение на дружеството към кредитора за връщане на заетата сума и за липсата на подновяване на задължението, въззивният съд действително е изложил аргументи, че не може да се произнася служебно за погасяването на задължението предвид липсата на въведено от дружеството възражение за новация. Независимо от това, решаващият състав е посочил, че не е налице подновяване на задължението за връщане на заетата сума, като е изследвал осъществяването на предпоставките за новация въз основа на данните по делото и отразената в процесното споразумение воля на страните. Тази преценка на въззивния съд за липсата на подновяване като способ за погасяване на паричното задължение на дружеството-длъжник изключва значимостта за изхода на делото на поставените въпроси по т. 4 от изложението, касаещи необходимостта от изрично позоваване на договора /новация/, за да изследва съдът волята на страните по него.
Неоснователни са доводите на касационния жалбоподател за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по последните два въпроса „При новация следва ли новоприетото задължение да е изпълнено, за да може първоначалното задължение да се счита за отпаднало? Новация ли е поемането на задължение за бъдещо прехвърляне на собственост върху недвижими имоти срещу предварително платени суми от бъдещия купувач?“. Въпросите не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не съответстват на мотивите на въззивното решение и нямат обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер. В случая, като е обсъждал споразумението от 6. 10. 2011 г., в частност уговорките на страните /че на общо събрание на съдружниците ще бъде взето решение за погасяване на задълженията на дружеството чрез прехвърляне право на собственост върху посочени обекти в споразумението, като управителят ще бъде задължен да прехвърли собствеността до 31. 12. 2011 г./, въззивният съд е заключил, че липсва ясно и недвусмислено изразена воля на страните за погасяване на породеното от договора за заем задължение и за поемане в замяна на него на ново задължение за прехвърляне на собствеността на определени недвижими имоти при съгласие заемната сума да се счита за предварително платена цена. Въззивният съд не е изразил разбиране, че при новация новопоетото задължение следва да е изпълнено, за да отпадне първоначалното такова. С оглед последния поставен въпрос трябва да се посочи, че в решението не е отречена и възможността за подновяване на задължението за връщане на заета сума пари, като длъжникът се задължи да прехвърли право на собственост, без да получава насрещна престация, съответно заплащане на цената и признае, че заетата сума погасява задължението за заплащане на цената и същата е платена преди прехвърлянето на собствеността. С оглед последните два поставени в изложението въпроси касаторът не обосновава и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК съобразно т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като по приложението на чл. 107 ЗЗД е създадена задължителна практика на ВКС, обективирана в решения по чл. 290 ГПК, сред които са решение № 130 от 24. 03. 2009 г. по т. д. № 650/2008 на ВКС, II т. о., решение № 138 от 22. 08. 2013 г. по т. д. № 27/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 210 от 22. 12. 2014 г. по т. д. № 4090/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 175 от 25. 02. 2016 г. на ВКС по т. д. № 2602/2014 г., II т. о., на която въззивният акт съответства. В тази практика се приема, че новацията по чл. 107 ЗЗД, разглеждана като договор, с който длъжникът поема едно задължение с цел то да замести друго старо задължение, което вследствие на това се погасява, предпоставя кумулативно проявление на три елемента – наличност на предшестващо задължение, пораждане на действително ново задължение и воля за подновяване, която трябва да е изразена от страните по ясен и недвусмислен начин; обективната новация изисква ясно изразена воля за поемане от длъжника на нов дълг с нов предмет или ново основание в замяна на старото задължение по сключения с кредитора договор.
По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2279 от 3. 09. 2018 г. по т. д. № 5625/2017 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: