О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 212
гр. София, 01.03.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и пети януари през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 1825 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], представлявано от управителя П. С., чрез пълномощника адв.А. А. срещу решение № 42/03.02.2015г. по т.д. № 1297 /2014г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 111/ 24.03.2014г. по т.д. № 901/2011г. на Окръжен съд-Пловдив за осъждане на касатора за заплащане на [фирма], [населено място] сумата от 83 635лв. с ДДС, представляваща сбор от неизплатена цена за доставени стоки и извършени услуги по фактури, ведно със законната лихва от 29.11.2011г. до окончателното издължаване на главницата и сумата от 6240,22лв., представляваща сбор от начислени лихви за забава върху неплатени главници по процесните фактури от датата на издаване на съответната фактура до датата на завеждане на исковата молба– 29.11.2011г.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касацията [фирма], [населено място] не е подал писмен отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че за периода 2008г.-2011г. страните са били в трайни търговски отношения във връзка с доставка на бетон с транспорт на ищеца и механизираното му поставяне на строителни обекти на касатора, без да е бил налице сключен писмен договор, като отделните доставки са осъществявани по заявка на касатора. Заплащането на стоката и услугата по полагането й на строителния обект се е извършвало след издаване на данъчна фактура от продавача, като по договорка между страните последният е издавал сборна данъчна фактура за обединени доставки с приложени към нея експедиционни бележки. П. е намерил за неоснователно възражението на касатора за фактурирани в повече 272,65 куб.м. бетон на стойност 23 175,25лв., което количество според възложителя не е било доставено на обектите и че е налице уговорена друга цена за доставените стоки и извършени услуги, поради следните съображения: В писмена молба от 17.04.2012г. и в отговора на исковата молба от 13.05.2012г. касаторът е признал, че към 31.12.2011г. има задължение към доставчика-ищец в претендирания по исковата молба размер. Въззивната инстанция е направила констатация, че сумите от : 23 175,25лв. – оспорена като цена на недоставено, но фактурирано количество бетон и 13 298,77лв. – оспорена като разлика между едностранно определените от доставчика и договорените цени, според изявленията на самия касатор се отнасят до доставки, предхождащи процесния период от лятото на 2009г. до лятото на 2010г., а съобразно събраните доказателства се установява пълно съответствие между фактурираните количества и цени по процесните фактури, осчетоводените от касатора, описаните по експедиционни бележки / двустранно подписани/, т.е. по процесните 18 бр. фактури е налице реална доставка. Възприето е било заключението на ССЕ, че спорните фактури са били двустранно подписани, осчетоводени от двете дружества, намерили са отражение в документацията по ЗДДС, по тях касаторът е извършил частични плащания и е упражнил правото си на приспадане на данъчен кредит. Поради което решаващият съд е заключил , че е налице признание, че описаното по фактурите количество бетон е получено, а услугите – извършени, за което се дължи съответната цена. Разликата в количества и цени на доставките би имала значение според въззивната инстанция, ако е била въведена в процеса с надлежно правопогасяващо възражение за прихващане, но такова е било формулирано едва в писмената защита на касатора пред първата инстанция и във въззивната жалба. Апелативният съд е счел, че не са събрани доказателства в подкрепа на твърдението на касатора за договорени преференциални цени с доставчика, различни от тези, по които е фактурирана доставката. За недоказано е прието и възражението, че плащане на 504 лв. по РКО № 236/27.12.2011г. се отнася за вземане по една от процесните фактури от 10.12.2010г. По отношение обезщетението за забава съдът е изложил съображения, че задължението се поражда не по договореност между страните, а по силата на закона – чл.86 ЗЗД, поради което и въз основа на събраните доказателства за определяне на размера на задължението е намерил за основателен и акцесорния иск.
В изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните въпроси :“ 1/ За начина на определяне на цената на осъществените стокови престации и престации на услуги и нейното установяване в процеса; 2/ Обстоятелството, че има издадена фактура, означава ли непременно, че е доставена стока и услуга и че собствеността на стоката е прехвърлена на купувача и възникнало ли е данъчно събитие по смисъла на ЗДДС?; 3/ Задължен ли е съдът да изследва комплексните отношения между страните, възражение за което е направено своевременно с отговора на исковата молба или предметът на спора се ограничава само до процесните данъчни фактури?; 4/ Във всички случаи ли осчетоводяването на фактурата представлява признание на длъжника за получаване на описаното по тях количество стока?; 5/ Дължи ли се обезщетение за забавено плащане, ако между страните е постигната уговорка за отсрочено плащане?“. Като допълнителни критерии за допускане на касационно обжалване касаторът сочи чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Изрично акцентира върху последния с оглед необходимостта според него ВКС в по-разширен състав да преразгледа създадената по чл.290 ГПК практика относно значението на двустранно подписаната фактура, която е осчетоводена и по която е налице ползване на данъчен кредит.
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по см. на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване – правният въпрос трябва да е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата или имащ значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Настоящият състав на ВКС намира, че по отношение на първия поставен в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос не е изпълнено изискването по чл.280, ал.1 ГПК за наличие на общо основание за допускане на касационно обжалване. Изложените от касатора съображения в тази връзка представляват по същество оспорване извода на съда, че от събраните доказателства следва заключение за постигната уговорка между страните, че цената на процесната стока и услуги е в размер на отразената по фактурите, а не за отклонение от нея, както и че не са събрани служебно доказателства с оглед приложението на чл.326, ал.2 ТЗ. Следователно се касае до направено оплакване за неправилност на въззивното решение с излагане на касационни основания по чл.284, ал.1, т.3 вр. чл.281, т.3 ГПК. До обсъждане на същите може да се стигне само след допускане на касационно обжалване на атакуваното решение, но не и във фазата по селектиране на касационната жалба по реда на чл.288 ГПК. От друга страна така направеният от П. извод е за определяне на конкретна цена по споразумение на страните и е основан на възприети от съда двустранно подписани фактури с отразени по тях количества, вид и цена на доставените стоки и извършени услуги, поради което липсва изразено решаващо становище в мотивите на съда, че цената не е определена и не е уговорено как ще бъде определена, за да се стигне въобще до въпроса за приложението на чл.326, ал.2 ТЗ, за разпределение на доказателствена тежест и за доказателствени средства, с които могат да се установяват релевантните към тази хипотеза факти.
Втори и четвърти въпрос са поставени в един и същи аспект – относно правното значение на двустранно подписаните данъчни фактури, осчетоводени от длъжника, частично платени от него и по които същият е ползвал данъчен кредит. Касаторът намира, че цитираната във въззивното решение практика по чл.290 ГПК на ВКС, в която е прието разбирането, че фактурата може да се приеме за доказателство, установяващо договор за търговска продажба на стоки в случаи, когато съдържа всички необходими елементи от съдържанието на сделката: вид на стоката, стойност, начин на плащане, имена на лицата, положили подписи, а за приложението на чл.301 ТЗ решаващо значение има обстоятелството дали фактурата е осчетоводена от длъжника и ако тя е отразена в счетоводството на длъжника, включена е в дневника за покупко-продажби по ДДС и е ползван данъчен кредит по същата, е налице недвусмислено признание за задължението за плащане и доказва неговото съществуване, следва да бъде преодоляна. Макар и да е изпълнено изискването за наличие на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, настоящият състав намира, че не се обосновава застъпеното от касатора допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съществуващите задължения с оглед на финансовата дисциплина във връзка осчетоводяване на документите по ДДС не препятстват длъжника по една търговска сделка да упражни своевременно правата си по същата, вкл. да се противопостави на действията на трето неупълномощено лице, действащо от негово име, да направи извънсъдебно прихващане или възражение за прихващане в рамките на съдебен процес. Въпрос на упражняване на процесуални права е включването на тези възражения в производството и тяхното доказване. В конкретния случай във въззивното решение не е обсъждан въпросът за оспорване на подписа за представител на касатора върху процесните фактури, следователно проблемът за приложението на чл.301 ТЗ не стои. Единствено П. е приел, че липсва редовно въведено в процеса възражение за прихващане с вземане на касатора против ищеца за недоставено, но заплатено, в предходен на процесния период определено количество бетон. Във връзка с това не е формулиран от касатора процесуалноправен въпрос и служебно настоящата инстанция не може да го повдига.
Третият въпрос е от процесуалноправно естество и за да може да бъде обсъждан се нуждае от конкретизация кои точно възражения касторът счита, че не са били преценени от въззивния съд с обжалваното решение. Доколкото настоящата инстанция може само да доуточнява, но не и да запълва липсващо съдържание на поставен въпрос съгласно разясненията по ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, следва да се съобразят само посочените от касатора – за уговорено друго, предплатени количества стоки и услуги, неспазване на уговорени цени. По отношение на уговореното друго е налице произнасяне от П., тъй като има изложени мотиви, че не се установява постигнато между страните споразумение за отклонение от фактурираната цена на доставените стоки и услуги. Дали тези изводи противоречат на събраните доказателства касае правилността на въззивното решение, т.е. не подлежи на коментар в настоящата фаза на касационното производство. Д. за предплащане на количества стоки и услуги изрично въззивният съд свързва с въвеждане на възражение за прихващане, което според него е направено извън преклузивния срок по чл.371 ГПК и при позоваване на задължителната практика по т.4 от ТР № 1/2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. В тази насока не е поставен от касатора въпрос в изложението по чл.284,ал.3, т.1 ГПК.
Пети въпрос относно обезщетението за забава не попада в изискването за наличие на общо основание по чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд не е формирал извод за доказаност в процеса на споразумение между страните за отсроченост на плащането по фактурите, за да се приеме, че произнасянето му по въпроса за дължимостта на обезщетение за забава е в противоречие със задължителната практика по приложението на чл.86 ЗЗД и чл.294 ТЗ. Дали от доказателствата по делото следва друг извод, а именно поддържаният от касатора, че страните са уговорили отсрочване на плащането по процесните фактури, предполага обсъждане на конкретните доказателства по спора, което е извън правомощията на касационната инстанция в производството по чл.288 ГПК.
Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение на П..
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 42/03.02.2015г. по т.д. № 1297 /2014г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.