О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 212
гр. София, 02.05.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на осемнадесети март през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
изслуша докладваното от съдия Николова т.д. № 2470 по описа за 2018г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно дружество Е.” АД срещу решение № 1605/27.06.2018г. по в.гр.д. № 5399/2017г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 7 състав, в частта, с която е отменено решение № 7309/28.10.2015г. по гр.д. № 18004/2014г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I – 4 състав, в частта, с която предявеният иск от Д. В. Х., представлявана от нейните законни представители В. К. Х. и Г. В. Х., срещу „Застрахователно дружество Е.” АД е отхвърлен за разликата от сумата от 35 000 лв. до сумата от 67 500 лв. и вместо това „Застрахователно дружество Е.” АД е осъдено да заплати на Д. В. Х., представлявана от нейните законни представители В. К. Х. и Г. В. Х., допълнително обезщетение за неимуществени вреди от телесни увреждания, причинени в резултат на настъпило на 10.04.2014г. ПТП, в размер на 32 500 лв., ведно със законната лихва, считано от 10.04.2014г. до окончателното й изплащане.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Касационният жалбоподател счита, че съдът е допуснал процесуални нарушения при анализа на представените по делото доказателства. Твърди, че съдът не е изготвил собствени мотиви с оглед частичната отмяна на първоинстанционното решение. Счита, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен в нарушение на принципа за справедливост, установен в чл.52 от ЗЗД. Моли за отмяна на въззивното решение. Претендира и присъждане на разноски.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационният жалбоподател обосновава допускането на касационно обжалване с наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, като поставя следните въпроси: 1/ Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 от ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?; 2/ Кои са критериите при определяне на конкретния размер на обезщетение по чл.52 от ЗЗД и следва ли решаващият съд задължително да изложи съображения по всеки един от тях при определяне на размера на обезщетението?; 3/ Следва ли и доколко (в каква степен) съдът при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя да съобрази нормативно определените лимити на застрахователните компании по застраховка „Гражданска отговорност” и конкретните икономически условия/ икономическа обстановка?; 4/ Следва ли съдът в мотивите на постановеното съдебно решение да обсъди всички доказателства по делото, относими към релевантните факти по спора?; 5/Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни?; 6/Допустимо ли е въззивният съд да преповтаря мотивите на първоинстанционния съд при отмяна на съдебно решение?; 7/ Необходимо ли е при частична отмяна на първоинстанционно съдебно решение въззивният съд да изложи собствени мотиви в какво точно се изразяват пороците на отмененото решение и защо приема, че по – долустоящият съд е достигнал до неправилни изводи относно справедливия размер на обезщетението по чл.52 от ЗЗД?; 8/ Длъжен ли е второинстанционният съд в мотивите на въззивното решение да разгледа всички наведени от страната доводи, аргументи и възражения, изложени в отговора на въззивната жалба и да се обоснове защо отхвърля същите, съответно ако не е сторил това, дали решението е постановено при процесуални нарушения? Поддържа, че въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие с Тълкувателно решение № 1/04.01.2001г. по тълк.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС и практиката на ВКС, обективирана в решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК. Твърди наличие на очевидна неправилност на атакувания съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Излага съображения, че същата произтича от преповтаряне мотивите на първоинстанционния съд и липсата на собствени такива, както и от необсъждане на доказани по делото факти, които са от значение за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди.
Ответницата по касация Д. В. Х., действаща лично и със съгласието на нейните законни представители В. К. Х. и Г. В. Х., не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, с което след частична отмяна на първоинстанционния акт, на ищцата Д. В. Х., е присъдено допълнително обезщетение в размер на 32 500 лв. за претърпени от нея телесни увреждания в резултат на настъпило на 10.04.2014г. ПТП, причинено от водач на МПС, чиято отговорност е застрахована при дружеството – жалбоподател, въззивният съд е приел, че справедливото по чл.52 от ЗЗД обезщетение възлиза на 90 000 лв., като е намалил същото поради съпричиняване в размер на 25 %. При определяне на размера на обезщетението решаващият състав е съобразил като относими вида и характера на претърпените от ищцата телесни увреждания, продължителността на лечебния и възстановителен период, интензивността на преживените болки и страдания, ниската възраст на пострадалата, преживения стрес от претърпяната травма, социално – икономическите условия в страната към момента на увреждането, както и съпричиняването от пострадалата на настъпването на вредоносния резултат.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираните материалноправни въпроси относно приложението на установения с чл.52 от ЗЗД принцип на справедливост, критериите за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен пряк иск срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите и релевантни ли са за критерия по чл.52 от ЗЗД лимитите на застраховане и обществено – икономическите условия в страната, са относими към предмета на конкретното дело, образувано по иска по чл.226, ал.1 от КЗ (отм.), но не се доказва наличието на релевираните допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. По въпросите, свързани с приложението на чл.52 от ЗЗД, съществува задължителна съдебна практика – ППВС № 4/23.12.1968г., в съответствие, с която е постановен атакуваният съдебен акт. В същото е разяснено, че понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. По приложението на понятието „справедливост” е налице и постоянна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК (решение № 151/12.11.2013г. по т.д. №486/2012г. на ВКС, II т.о., решение №171/18.11.2016г. по т.д. №2811/2015г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №226/08.12.2016г. по т.д. №2940/2015г. на ВКС, ТК, I т.о., решение №199/30.11.2016г. по т.д. №2432/2015г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №177/27.10.2009г. по т.д. №14/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №59/29.04.2011г. по т.д. №635/2010г. на ВКС, ТК, II т.о. и други). Като критерии за размера на обезщетението на пострадалия по прекия иск срещу застрахователя са възприети видът и степента на увреждането, прогнозата за развитие на заболяването, намаляването на работоспособността, възрастта на пострадалия, както и съпричиняването от пострадалия за настъпването на вредоносния резултат. С решение №83/06.07.2009г. по т.д. №795/2008г. а ВКС, II т.о., решение № 1/26.03.2012г. по т.д. №299/2011г. на ВКС, II т.о., решение № 25/03.04.2009г. по т.д. №504/2008г. на ВКС, I т.о., решение №95/24.10.2012г. по т.д. №916/2011г. на ВКС, I т.о., постановени по реда на чл.290 от ГПК, е даден отговор на въпроса релевантни ли са за критерия по чл.52 от ЗЗД лимитите на застраховане, като е прието, че при прилагането на критерия по чл.52 от ЗЗД за определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди лимитите на застраховане нямат самостоятелно и водещо значение, а могат да бъдат взети предвид само при отчитане на конкретните икономически условия, имащи значение за формиране критерия за справедливост, като определеното от съда обезщетение следва да бъде съобразено с действително претърпените неимуществени вреди по критериите на чл.52 от ЗЗД, а не с лимита на отговорността на застрахователя. В настоящия случай при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е обсъдил всички релевантни за спора факти, съобразил е указаните в ППВС №4/23.12.1968г. общи критерии и е преценил специфичните за конкретния случай обстоятелства, значими за установения в чл.52 от ЗЗД принцип на справедливостта, посочвайки включително икономическите условия към датата на увреждането. Следва да се отбележи, че в отделните фактически хипотези е налице различие при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, доколкото критериите дори и да са единни, не водят до един и същ размер на обезщетенията при разглежданите казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които обезщетяват. С оглед на което определянето на различен размер на обезщетението за неимуществени вреди не следва да се счита за противоречие със задължителната практика на ВКС.
Останалите поставени от касатора въпроси относно задълженията на въззивния съд, регламентирани в чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 от ГПК, са обуславящи за изхода на спора и покриват общия селективен критерий по чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР №1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По същите въпроси е формирана и постоянна съдебна практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора решения, така и в редица други решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК / решение №202/21.12.2013г. по т.д. №866/2012г. на ВКС, ТК, I отделение, решение №76/12.06.2012г. по т.д. №377/2011г. на ВКС, ТК, II отделение, решение №581/30.09.2010г. по гр.д. №1019/2009г. на ВКС, ГК, III отделение и др./, с които е прието, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. В случая въззивният съд е обсъдил подробно възраженията и оплакванията във въззивните жалби на страните, като във връзка с тях е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства. Обстоятелството, че касационният жалбоподател не е съгласен с приетата за установена по делото фактическа обстановка, не е равнозначно на отклоняване на съда от задължението му да обсъди релевантните за спора доказателства.
Не е изпълнена общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване по отношение на формулирания от касатора осми въпрос. Същият се поставя с оглед оплакването, че съдът не е обсъдил и допълнително въведеното от касатора възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от бащата на пострадалата. По смисъла на разпоредбата на чл.51, ал.2 от ЗЗД и на ППВС №17/18.11.1963г., съдът дължи произнасяне и обезщетението за вреди се намалява при направено възражение за съпричиняване само и единствено от увредения. Определящо е наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и между поведението на трето лице и увреждането. В този смисъл направеното от касационния жалбоподател възражение за съпричиняване от законния представител на пострадалата – водач на МПС не би могло да обуслови различен изход на правния спор.
Неоснователни са и доводите за очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Според чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от поставените в изложението въпроси по чл.280, ал.1 от ГПК и касационните основания по чл.281, т.3 от ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на същинска касационна проверка по същество на обжалваното решение. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното въззивно решение не разкрива никой от изброените по – горе пороци. Отделно от това, доводите на касационния жалбоподател за очевидна неправилност повтарят оплакванията за неправилност, изложени в касационната жалба.
По тези съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд.
Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1605/27.06.2018г. по в.гр.д. № 5399/2017г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 7 състав, в обжалваната част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.