2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 213
гр. София, 02.04.2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи март през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев частно гр. дело № 1198 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на И. А. К. срещу определение № 2513/23.11.2012 г., постановено по частно гр. дело № 4223/2012 г. на Софийския апелативен съд (САС). С него е потвърдено определение от 14.09.2012 г. по гр. дело № 9770/2010 г. на Софийския градски съд (СГС), с което е прекратено производството по същото първоинстанционно дело, на основание чл. 229, ал. 2, във вр. с ал. 1 от ГПК, поради наличие на влязло в сила решение по правния спор между същите страни, на същото основание и за същото искане.
Частната касационна жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се излагат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното определение.
Ответниците К. Л. С.-Ц. и А. Л. С. в отговора на частната касационна жалба излагат становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Ответното [фирма] не е подало отговор на частната касационна жалба в срока за това.
В представеното от страна на жалбоподателя писмено изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК е изведен процесуалноправният въпрос относно правния ефект от уважаването на положителен установителен иск за собственост по отношение защитата на третите лица със самостоятелни права върху имущества, обект на принудително изпълнение, и съотношението му с отрицателния установителен иск по чл. 440 от ГПК. Жалбоподателят поддържа, че този процесуалноправен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с: определение № 122/10.04.2006 г. по частно търг. дело № 436/2005 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС (постановено по реда на отменения ГПК от 1952 г.), решение № 1520/21.03.2011 г. по гр. дело № 47/2010 г. на СГС и решение № 1559/19.10.2011 г. по гр. дело № 1717/2011 г. на САС (влезли в сила); поддържа и че посоченият правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. С това жалбоподателят е навел допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК.
Жалбоподателят е предявил по делото отрицателен установителен иск по чл. 440 от ГПК – за признаване за установено, че процесният недвижим имот – апартамент, върху който ответниците К. Л. С.-Ц. и А. Л. С. са насочили принудително изпълнение, не принадлежи на длъжника по изпълнението – ответното [фирма]. По делото е установено, а и няма спор между страните, че с влязло в сила решение на СРС жалбоподателят-ищец, на основание чл. 97, ал. 1 от ГПК (отм.), е признат за собственик на процесния и по настоящото дело недвижим имот, по отношение на тримата ответници по настоящото дело.
При тези обстоятелства по делото, въззивният съд е приел, че правните последици на положителния установитилен иск по чл. 97, ал. 1 от ГПК (отм.) са идентични с тези на отрицателния установителен иск по чл. 336 от ГПК (отм.), респ. чл. 440 от ГПК – установяването на факта, че конкретно имущество не е собственост на длъжника в изпълнителното производство. С оглед на това, САС е потвърдил прекратителното определение на СГС.
Горният извод в обжалваното въззивно определение по никакъв начин не е в противоречие с приетото в посоченото и представено (в препис) от жалбоподателя, определение № 122/10.04.2006 г. по частно търг. дело № 436/2005 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС. Напротив – в него също е прието, че защитата, която ще получи ищецът с тези два иска (положителния установителен иск за собственост по чл. 97, ал. 1 от ГПК (отм.), респ. чл. 124, ал. 1 от ГПК, и отрицателния установителен иск по чл. 336 от ГПК (отм.), респ. чл. 440 от ГПК) е една и съща. Съставът на ВКС е приел и че с оглед диспозитивното начало в гражданското съдопроизводство, след като за ищеца не е било достатъчно да бъде отречено правото на собственост на ответника върху имота, върху който е насочено принудително изпълнение, то ищецът има правен интерес да търси по-пълна защита чрез положителния установителен иск за собственост по чл. 97, ал. 1 от ГПК (отм.). Изрично е пояснено и че в случай, че този иск бъде уважен, то едновременно с признаване претендираното от ищеца право на собственост, ще бъде отречено със сила на пресъдено нещо и правото на собственост на ответника – длъжник по изпълнението.
Въпросът за съотношението между положителния установителен иск за собственост по чл. 97, ал. 1 от ГПК (отм.) (респ. по чл. 124, ал. 1 от ГПК) и отрицателния установителен иск по чл. 336 от ГПК (отм.) (респ. по чл. 440 от ГПК), респ. изведеният в изложението на жалбоподателя процесуалноправен въпрос, изобщо не са били предмет на разрешаване в останалите две представени от него (в преписи) съдебни решения на СГС и САС. В решението на СГС е прието, че производства по жалби срещу действия на съдебен изпълнител не представляват процесуална пречка за водене на отрицателен установителен иск по чл. 440 от ГПК. В решението на САС е прието същото, както и че спорът, разрешен с влязло в сила решение между същите страни по друго дело, но по положителен установителен иск за установяване ограничено вещно право на строеж на ищците, е с различен предмет от предмета на отрицателния установителен иск по чл. 440 от ГПК за установяване, че длъжникът по изпълнението не е собственик на имота.
И. в изложението на жалбоподателя процесуалноправен въпрос не е и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Този правен въпрос е разрешен с обжалваното определение на въззивния съд, при точно тълкуване и приложение на процесуалния и материалния закон, както и в съответствие с константната съдебна практика, включително задължителната такава на ВКС. В нея еднозначно се приема, че от абсолютния характер на правото на собственост следва, че когато ищецът е признат за едноличен собственик с влязло в сила съдебно решение по отношение на даден ответник, то е недопустимо той да води срещу същия ответник отрицателен установителен иск за собственост върху същия имот, тъй като признатото със силата на пресъдено нещо право на собственост на ищеца изключва правото на собственост на всяко друго лице върху имота.
В заключение, – тъй като не са налице наведените от жалбоподателя, допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното определение, то същото не следва да се допуска.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 2513/23.11.2012 г., постановено по частно гр. дело № 4223/2012 г. на Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.