О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 214
София, 03.04.2012г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на осми март през две хиляди и дванадесета година, в състав :
Председател: Светлана Калинова
Членове: Зоя Атанасова
Мария Яначкова
като изслуша докладваното от съдия Яначкова гр. д. № 149 по описа за 2012 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. Й. М. срещу решение № 182 от 13 октомври 2011г. по гр. д. № 374/2011г. на Смолянския окръжен съд, в частта, в която е оставено в сила решение № 14/15.03.2011 г., постановено по гр. д. № 53/2006 г., в частта му, в която е отхвърлен предявеният от Б. Й. М. иск за делба срещу Т. Н. П., З. Р. С. и К. О. Х. на следните недвижими имоти: ПИ с идентификатор № * с площ от 3 251 кв. м. и ПИ с идентификатор № * с площ от 2 629 кв. м., по кадастралната карта на [населено място], одобрена през 2006 г., и ищцата е осъдена да заплати на З. С. разноски в размер на 600 лв.
Ответниците по касация Т. Н. П., З. Р. С. и К. О. Х. поддържат, че няма основания за допускане до касация, като са оспорили и основателността на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение намира, че касационната жалба е допустима – подадена е срещу акт, подлежащ на обжалване, от легитимирана страна и правото на жалба е упражнено с редовна жалба в срок.
В производството по допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд взе предвид следното:
За да постанови решението си в обжалваната с касационна жалба част, въззивният съд е приел, че ответникът С. е купил ? ид. ч. от процесния имот пл. № 39 от собственик – Т. П.. Последният, към момента на сключване на договора за продажба със С., като добросъвествен владелец, е придобил по давност посочената ид. част, за прехвърлянето, на която е сключил договор за дарение с Е. С., с изтичането на петгодишен давностен срок, като давността не е била прекъсвана. Въззивният съд е приел, че възражението по чл.76 ЗН е неоснователно и че ответницата К. Х. също е придобила имота по давност и така е стигнал до извода, че ищцата Б. М. не е съсобственик на процесния имот, за делбата на който е предявила иск. Възраженията във въззивната жалба на Б. М. е счел за неоснователни. В това число е приел за неотговарящи на действителното положение твърденията, че за периода от датата на придобиването с договора за дарение от 12.01.2000г. до изтичането на кратката придобивна давност на 12.01.2005г., ищцата е водила множество дела, по отношение на сънаследниците на нейния праводател (завещател), в т. ч. и гр. д. № 5/2001 г. по описа на Районен съд – Чепеларе, по което е предявила установителен иск за имота срещу праводателката на П. Е. С.. Във въззивната си жалба М. е поддържала, че „воденето на дела„ е факт, служебно известен на съда, и не се нуждаел от доказване, а съдът в нарушение на закона е констатирал, че между страните не са водени дела, които констатации били решаващи по отношение направения от него извод. За да счете възраженията във въззивната жалба за неоснователни, Смолянският окръжен съд е приел, че гр. д. № 5/2001 г. по описа на Районен съд – Чепеларе, приложено по делото, може да бъде ценено като доказателство. Констатирал е, че то е било водено между Б. М. и Е. С., като с решение № 136/07.01.2002 г., исковете на М. са били отхвърлени, а решението 426/10.01.2005 г. по в. гр. д. № 485/2004 г., с което решението на районния съд е отменено и е признато за установено по отношение на Е. С. и К. Х., че Б. М. е собственик на имоти, измежду които и процесният, и на основание чл. 431, ал. 2 (отм.) ГПК е отменен издаденият констативен нотариален акт, е било обезсилено с решение № 2641/09.12.2005 година по гр. д. № 990/2005 г. на Върховния касационен съд, влязло в сила на 26.01.2006 г. При това положение въззивният съд е обобщил, че страната не може да се позовава на воденето на множество дела и от този факт да черпи благоприятни за себе си правни последици, защото прекъсването на давността се свързва с успешно провеждане на исковото производство по аргумент от чл. 116, ал. 1, б. „б” ЗЗД, а в случая следва да се приеме, че давността не е прекъсвана. Окръжният съд е приел още и че множеството дела се изчерпва единствено с гр. д. № 5/01 г. на ЧРС, а за други дела не са представени доказателства.От гореизложеното е направен извод, че в крайна сметка придобивна давност е изтекла в полза на Т. П. и З. С. в хипотеза на чл. 79, ал. 2 ЗС и при законова презумпция, която не е била оборена.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване – приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба, в която се поддържа неправилност на въззивното решение, вкл. поради нарушение на чл. 116, б.”б” ЗЗД и необоснованост на извода за добросъвестност на приобретателя на имота, са формулирани следните правни въпроси, които според касатора са обусловили изхода на делото : 1. „ Съобщава ли съдът на страните във въззивното производство по делото служебно известните му факти, които не се нуждаят от доказване ? 2. Може ли въззивният съд да приеме за безспорно установен правнорелевантен ( в случая служебно известен факт), който не е съобщил на страните съгласно чл. 155 ГПК, без да обсъжда в тази насока доводите на страните и наличните по делото доказателства ? „ . В изложението са развити съображения, че в противоречие с практиката на ВКС – определение № 620/16.06.2011г., ВКС, ІІ ГО по гр. д. № 1514/2010г. и определение № 1256/06.10.2011г., ВКС, ІV ГО по гр. д. 427/2011г. при разглеждане на делото като въззивна инстанция, въпреки оплакването в жалбата, съдът, без да съобщи на страните, съгласно императивното изискване на чл. 155 ГПК, служебно известния му факт, че между страните са водени множество дела ( гр. д. № 5 / 2001г., гр. д. № 71/2000г. и гр. д. № 72/2000г. на Чепеларския районен съд), след това е разисквал това обстоятелство в мотивите към съдебното решение. Според касатора, съдът е приел, че му е служебно известно между страните само едно дело – № 5/2001г. и че ползващата се страна не е представила доказателства за други дела, при положение че за служебно известния факт, ненуждаещ се от доказване, има достатъчно достоверни данни в приложеното гр. д. № 5/2001г. Върховният касационен съд, в решението си по гр. д. № 990/2005г., бил констатирал, че гр. д. № 5/2001г. и № 14/2001г. били обединени, като между същите страни и за същия имот били водени ревандикационни искове, по които били образувани гр. д. № 71 и 72 по описа за 2000г. Така касаторът е обобщил, че очевидно се касае за множество водени между страните дела и с оглед на това съдът е следвало да установи точното съдържание на служебно известния факт, да го съобщи на страните и да обяви, че този факт не се нуждае от доказване. Поддържа, че този въпрос е относим към предмета на делото, тъй като с неговото решаване съдът е определил и решаващите си изводи за изхода на делото. Без съдът, в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – определение № 922/19.10.2011г. на ВКС, ІІ ГО по гр. д. № 891/2011г. – да е съобщил кой е правнорелевантният служебно известен му факт, съгласно чл. 155 ГПК, и че той не се нуждае от доказване, в решението си е разглеждал доводите на касатора и ги е приел за несъстоятелни. Не е обсъдил обаче наличните по делото данни и доказателства, поради което е приел, че „множеството” се изчерпва с гр. д. № 5/2001г. и че друга част от множеството не е доказана от страната, която се позовава на факта. Съдът не бил обсъдил доводите за водене на множество дела между страните, което лесно е могъл да установи от съдържанието на решението на ВКС по гр. д. № 990/2005г. и да ги преценява наред с всички релевантни факти и обстоятелства и едва тогава да формира своите решаващи изводи за изхода на спора.
Върховният касационен съд, намира, че така формулираните процесуалноправни въпроси не са такива, разрешени в обжалваното решение, които са обусловили правните изводи на съда. Въпросът следва да е от значение за изхода на делото и за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, в т. ч. за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.Проверката за правилността на обжалваното съдебно решение ще се извърши, ако то бъде допуснато до касационно обжалване.
Служебно известен факт е онзи факт, станал известен на съда, по повод изпълнение на служебната му дейност.При твърдения на страната за правно или доказателственорелевантен факт и при положение че съдът не обяви, че фактът е служебно известен според него, което става с нарочен съдебен акт, за да освободи страната от представяне на доказателства за осъществяването му, страната може да посочи доказателствени средства, с които да установи този факт и да направи искане за допускане и събиране на доказателствените средства. В случая въззивният съд не се е позовал на служебно известен факт без да го съобщи на страните и не е приел, че е налице хипотеза на ненуждаещ се от доказване факт, осъществен пред съда или пред самия него. Въззивният съд е обсъдил доказателства по делото – решенията, постановени по приложеното към разглежданото дело гр. д. № 5/2001г. По същество е формирал е и извод, че срещу приобретателите на имота, предмет на делба – Т. П. и З. С. – не са предявявани искове за собственост. Нарушения на процесуалния закон във въззивното производство, изразяващи се в необсъждане на доказателства, както и игнориране на правните последици от предявяване на искове и от съдебни актове по искове със страни Е. С. и К. Х., извън тези, по които е било висящо гр. д. № 5/2001г. по описа на районен съд – Ч., са от значение при разглеждане на касационната жалба, в случай на допусната касация. Съгласно нормата на чл. 127, ал. 1, изр. 2 ГПК (отм.), по реда на който се е разглеждало производството пред първа и въззивна инстанция съгласно § 2, ал.1 ПЗРГПК, съдът, с оглед състезателното начало, равенството на страните и осигуряване упражняването на правото на защита, щом се позове на служебно известен факт, е длъжен преди това да съобщи на страните факта, който му е служебно известен, поради което и не се нуждае от доказване. Тъй като, както се отбеляза, в настоящото производство въззивният съд не е формирал правните си изводи въз основа на факт, приет за служебно известен и несъобщен на страните, изведеният от касатора първи правен въпрос не е от значение за разрешаване на спора по делото, поради което и не представлява общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и съгласно разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010г. по тълк. д. № 1/ 2009г., ОСГТК на ВКС. Поради липса на общо основание за допускане на касационно обжалване, безпредметно се явява обсъждането на наличие на допълнително основание, в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, каквато е тезата на касатора. Следва да се подчертае обаче, че определенията, постановени във фазата на допускане на касационно обжалване по чл. 288 ГПК ( с които касационната жалба не се разглежда по същество, а се проверява наличието на основанията по чл. 280, ал.1 ГПК в задължителната предварителна фаза на касационното производство), каквито са цитираните в обсъденото изложение определения, не са измежду актовете, попадащи в обхвата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК ( т.2 от ТР № 1/19.02.2010г. по тълк. д. № 1/ 2009г., ОСГТК на ВКС). Извън изложеното, в решението, постановено по реда на чл.290 и сл. ГПК по гр. д. № 1514/2010г. на ВКС, ІІ ГО, е прието нарушение на чл.155 ГПК (чл. 127, ал. 1, изр. 1 ГПК отм.) именно поради позоваване на служебно известен факт от съда ( което не е налице в разглеждания случай) без преди това страните да са уведомени с нарочен съдебен акт, че съдът смята факта за такъв. Вторият процесуалноправен въпрос, поставен от Б. М., е свързан съдържателно с първия въпрос и по същество е негово продължение. Изложеното по – горе по първия въпрос и това, че не е обусловил изводите на съда, както и че не се сочи съдебен акт, който да е в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, се отнася и за втория формулиран въпрос. Въззивният съд не е приел за безспорно установено, без да обсъжда релевирани по делото доводи, че страните са водили само едно дело, а след като е обсъдил правните последици, до които според него води обезсилването на решенията по съществото на спора по гр. д. № 5/2001г., приложено към разглежданото дело, е приел, за недоказано, че страните са били страни и по други дела с предмет процесния имот. Както се отбеляза, правилността на обжалвания съдебен акт не може да бъде проверявана на настоящия етап от производството, поради което и не подлежи на разглеждане обсъдил ли е въззивният съд наличните по делото данни и доказателства за приключили дела между страните, вкл. и такива с участие на страни по делото, за които има данни в мотивите към решението на касационната инстанция по гр. д. № 990/2005 г.
По всички изложени съображения, Върховният касационен съд намира, че обжалваното решение не може да се допусне до касационно обжалване.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 182 от 13 октомври 2011г. по гр. д. № 374/2011г. на Смолянския окръжен съд, в частта, в която е оставено в сила решение № 14/15.03.2011 г., постановено по гр. д. № 53/2006 г., в частта му, в която е отхвърлен предявеният от Б. Й. М. иск за делба срещу Т. Н. П., З. Р. С. и К. О. Х. на следните недвижими имоти: ПИ с идентификатор № * с площ от 3 251 кв. м. и ПИ с идентификатор № * с площ от 2 629 кв. м., по кадастралната карта на [населено място], одобрена през 2006 г., и ищцата е осъдена да заплати на З. С. разноски в размер на 600 лв.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове:1.
2.