О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 214
гр. София, 11. 05. 2010 г.
Върховен касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шестнадесети април две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ТЕОДОРА НИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА АРСОВА
ВАСИЛКА ИЛИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Илиева
ч.гр.д. № 653 по описа за 2009 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274 ал. 3, т. 1 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба от адв. С. Г. – пълномощник на И. С. П. и М. М. П. срещу определение № 2196/30.09.2009 г. по ч.гр.д. № 2196/2009 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е оставена без уважение частната им жалба срещу определение № 567/02.07.2009 г. на К. районен съд,с което е прекратено производството по гр.д. № 494/2009 г., в частта, с която се иска разпределение правото на ползване върху общите части на сградата – стълби и коридор в приземния етаж, коридор, тоалетна, капандура, достъп до комините и общата ВиК инсталация в таванския етаж по реда на чл. 32 от ЗС, като недопустимо. Касаторите се позовават като основание за допускане на касационния контрол на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Ответниците по частната жалба – Г. С. П., Н. С. П., Р. Г. П. и Т. А. П. не са депозирали писмен отговор по чл. 276 ал. 1 от ГПК.
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, след като прецени данните по делото и релевираните доводи, приема следното:
Касаторите не са формулирали същественият материалноправен или процесуалноправен въпрос, по който произнасянето от страна на ВКС да е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. По същество те смесват основанията за допускане на касационен контрол с основанията за касиране на въззивния акт, като в изложението по чл. 284 ал. 1, т. 3 от ГПК са изложени доводи за неправилност на въззивния акт (чл. 281 т. 3 от ГПК), но с аргументация по чл. 280 ал. 1, т. 3 от ГПК,т.е. неправилност на определението, отмяната на което е от значение за установяване на практика по точното прилагане на закона и развитието на правото. Визираното основание се свързва с липсата на утвърдена практика по съотношенията между чл. 32 и чл. 42 и сл. от ЗС от една страна и нормите на ЗУЕС от друга, както и тяхната приложимост, включително и с изясняване границите на договорната свобода, а именно – възможността за избиране от съсобствениците на реда и начина на реализиране и защита на правата им в съсобствената вещ. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване.
Независимо от това, съгласно основанието за недопустимост по чл. 280 ал. 1, т. 3 от ГПК, на което касаторите са се позовали в изложението, на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните определения, с които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, като следва да се отбележи, че двете хипотези формират едно общо правно основание за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, първо гражданско отделение намира, че не е налице предпоставката на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. По отношение процесните обекти, върху които се иска да бъде разпределено правото на ползване, е безспорно, че представляват общи части, по смисъла на чл. 38 от ЗС. Безпротиворечива е съдебната практика за начина, по който се извършва разпределянето на ползването на общите части в ЕС – до влизането в сила на ЗУЕС (01.05.2009 г.) – по реда на чл. 42 и сл. от ЗС, при условията на ПУРНЕС, а след 01.05.2009 г. – по реда на новия закон, с изключение на хипотезата на чл. 3 от същия, при която са приложими нормите на чл. 42-44 от ЗС. Независимо от това, че в настоящата хипотеза не е налице изключението на чл. 3 от ЗУЕС (както неправилно е приела въззивната инстанция), доколкото в процесната етажна собственост има повече от три самостоятелни обекта (по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗУЕС), т.е. по отношение на разпределяне ползването на общите части в ЕС се прилага новата правна уредба, то по съществото си тя не се различава от тази по ЗС. И съгласно чл. 42 от ЗС, и съгласно чл. 11 ал. 1, б. „и” от ЗУЕС, въпросите за ползването на общите части на сграда в режим на ЕС, при възникнали спорове (съгласно нормата на ЗУЕС), каквато е настоящата хипотеза, се решават от общото събрание на етажните собственици. Следователно промяна в режима на разрешаване на този въпрос по същество липсва, като разликата е единствено в кворума за провеждане на ОС, кворума за вземане на решение и т.н. Именно поради това е и препращането на чл. 3 от ЗУЕС към нормите на чл. 42, чл. 43 и чл. 44 от ЗС. Следователно новата правна уредба не променя компетентността на ОС на етажната собственост относно въпросите свързани с ползването на общите части в сградата етажна собственост,поради което разглеждането на този въпрос по никакъв начин не би довел до промяна на създадената безпротиворечива съдебна практика, по която в конкретния казус не е налице неточно тълкуване, нито пък ще осъвремени същата, доколкото това не се налага и от приемането на ЗУЕС..
Освен това константна е практиката на ВС и ВКС относно границите на договорната свобода, включително и по въпроса – могат ли етажните собственици с договор да уреждат реда и начина на вземане на решение за разпределяне ползването на общите части в сградата, при наличие на спор между тях или това следва да стане по предвидения за това в чл. 42 и сл. от ЗС ред, при условията на ПУРНЕС, респективно по реда и условията на ЗУЕС. Отново следва да се отбележи, че с новата правна уредба на ЗУЕС не е променено естеството на общите части в сграда в режим на етажна собственост, нито е променен режима и възможностите за разпределяне на непосредственото служене с тях, нито компетентността на ОС на етажните собственици за решаването на този въпрос. Следователно не е налице противоречие, непълнота или неяснота в законовата уредба, което да обоснове разглеждането на този въпрос, с оглед създаване на практика по нейното прилагане, нито се налага осъвременяване на наличната до този момент практика, предвид липсата на законова промяна, която да налага това.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно определение № 2196/30.09.2009 г. по ч.гр.д. № 2196/2009 г. на Пловдивски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: