7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№214
[населено място],25.03.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шести февруари през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №2442 по описа за 2013г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Постъпила е касационна жалба на Застрахователно [фирма], [населено място], срещу решение №1458 от 17.12.2012г. по гр.д. №830/2012г. на Пловдивски апелативен съд, 2 –ри граждански състав, с което е отменено решение №403 от 08.03.2012г. по гр.д. №2653/2009г. на Пловдивски окръжен съд, в частта, с която е отхвърлен иска на В. К. Б., заместена в процеса от правоприемниците си С. К. В. и И. К. Т. против [фирма], [населено място], за присъждане на неимуществени вреди над 40 000 лева до 50 000 лева и за присъждане на имуществени вреди над 800 лева до 1000 лева, ведно със законната лихва, понесени в резултат на смъртта на сина й В. С. Б., починал на 06.08.2008г. от уврежданията, настъпили при ПТП на 19.07.2008г., като вместо това Застрахователно [фирма], [населено място], е осъдено да заплати на С. К. В. и И. К. Т., още 10 000 лева, съставляващи обезщетение за понесени неимуществени вреди, сумата 200 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва върху двете главници, считано от 06.08.2008г. до окончателното изплащане и разноски по съразмерност за тази част от уважените искове в размер на 301 лева, като решението е потвърдено в останалата му част.
Постъпила е и касационна жалба от С. К. В. и И. К. Т. срещу същото решение, в частта, с която Пловдивски апелативен съд е осъдил С. К. В. и И. К. Т. да заплатят на [фирма] сумата 2000 лева, направени разноски пред въззивната инстанция.
По касационната жалба на Застрахователно [фирма], [населено място]
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и необосновано. Жалбоподателят поддържа, че съдът неправилно е приел, че размерът на дължимото от застрахователя по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите обезщетение не следва да се намалява при наличие на принос за настъпване на вредоносните последици на трети на застрахователното правоотношение лица – в случая лекуващите пострадалия лекари в МБАЛ „П.”. Също така счита определеното като база обезщетение за неимуществени вреди в размер на 100 000 лева за силно завишено по размер, в нарушение на нормата на чл.52 от ЗЗД. Поради това моли да бъде отменено решението, като вместо това бъде постановено друго, с което да бъде определен по – нисък размер на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди, който след това бъде намален наполовина с оглед установения принос на пострадалия за настъпване на процесното произшествие и с още 40%, заради принос на лекарите от МБАЛ ”П.”.
Релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280 ал. 1 т. 2 и т.3 ГПК, като сочи, че въззивният съд се е произнесъл по следните материалноправни въпроси, които са разрешавани противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1/ „Как отговорността на неколцината причинители следва да се разпредели законосъобразно, когато същата се преследва не на деликтно основание срещу тях самите, а на договорно основание срещу друго лице или лица, което или които по силата на договор са се задължили да покриват отговорността на отделните причинители”.
2/ „Солидарна ли е отговорността на тези лица, ако претенциите са насочени към тях или само към един от тях”
3/ „Следва ли прекият водач на МПС – причинител на ПТП, респективно неговият застраховател по задължителна застраховка „ГО” на автомобилистите, да отговарят за последици, настъпили по независещи от тях причини, които именно обективно са довели до усложняване на причинените от ПТП увреждания и до смъртта на пострадалия от ПТП”
4/ „Попада ли в обема на отговорност на причинителя на увреждането, респективно на неговия застраховател по задължителна застраховка „ГО” на автомобилистите, възмездяването на вреди, които не се намират в пряка и непосредствена причинно – следствена връзка с ПТП”
5/ ”Как следва да се разпредели отговорността на неколцината съпричинители, когато се претендира обезщетение само от застраховател, застраховал отговорността на един от съпричинителите”
Жалбоподателят поддържа, че въпросът за отговорността на застрахователите в случаи на причиняване на непозволени увреждания от повече от едно лице е решаван противоречиво от съдилищата, като в едни случаи съдилищата приемат, че е налице солидарна отговорност между застрахователи на длъжници, които отговарят солидарно пред увреденото лице. Твърди, че в други случаи съдилищата приемат противното, а именно, че между застрахователи не е налице солидарна отговорност, тъй като не са налице основанията в чл.121 ЗЗД. В подкрепа на твърденията си представя влезли в сила решения на различни състави на Софийски апелативен съд, както и влязло в сила решение на Варненски апелативен съд. Излага и доводи за наличие на основанието по чл. 280 ал. 1 т.3 ГПК, като твърди, че е налице непълнота и неяснота на закона, която води до постановяване на противоречиви съдебни актове.
Ответниците С. К. В. и И. К. Т. оспорват касационната жалба и правят възражение за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Ответникът [фирма] не изразява становище по жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след като обсъди инвокираните доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и прецени данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280 ал. 1 т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
В настоящата хипотеза първите два формулирани от касатора въпроса не са от значение за изхода на спора, доколкото те касаят хипотези, при които застрахователното събитие е причинено от няколко лица, като претенцията за обезщетение е предявена срещу застрахователите на тези лица. Именно по въпроса дали отговорността на застрахователите в тези случаи е солидарна или не, касаторът е представил съдебна практика, от която се установява, че въпросът е решаван противоречиво от съдилищата. В конкретния случай обаче, претенцията е предявена срещу застрахователя на един от причинителите на вредата, като лицата, чието поведение според касатора също е способствало за настъпването на вредоносното събитие –лекари от МБАЛ „П.”, не са конституирани като ответници по делото, нито има твърдение за наличие на застрахователно правоотношение между тях и друго лице. Поради това и въпроси за разпределението на отговорността между застрахователите по застраховка „Гражданска отговорност”, изобщо не са обсъждани от съда при формирането на неговите решаващи изводи.
Останалите поставени от касатора въпроси са включени в предмета на спора, доколкото той, в качеството на ответник по предявените искове, е поддържал, че смъртта на пострадалия при ПТП В. С. Б., не е настъпила вследствие на поведението на виновния водач П. Й. Т., а вследствие на неправилно лечение от страна лекуващите лекари в хирургичното отделение на МБАЛ П… Преценката на въззивния съд за основателност на предявените искове по чл.226 КЗ обаче не е обусловена от извода, че застрахователят дължи възмездяване на вреди, които не се намират в пряка и непосредствена причинно – следствена връзка с процесното ПТП. Напротив съдът е направил преценка на причинната връзка между поведението на застрахования водач и настъпването на застрахователното събитие, като е приел, че наличието на причинна връзка е установено с влязла в сила присъда. Поради това е приел, че вредните последици за пострадалия са настъпили вследствие нарушението на правилата за движение по пътищата от страна на водача П. Т., съответно, че застрахователят на Т. по застраховка „Гражданска отговорност”, следва да бъде осъден да заплати обезщетение за претърпените вреди, намален с 50% поради отчетено съпричиняване от страна на пострадалия Следва да се отбележи, че преценката относно наличието на пряка причинно – следствена връзка винаги е въпрос на преценка на събраните по делото доказателства и поради това е от значение за обосноваността, съответно правилността на съдебното решение, но не е предмет на проверка в производството по чл.288 от ГПК.
По отношение на тези правни въпроси не са осъществени и поддържаните допълнителни основания за допускане на касационно обжалване. Допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.2 ГПК не е налице, тъй като по делото няма данни, че разрешенията по тези въпроси в обжалваното въззивно решение, са в противоречие с даденото разрешение на същите въпроси в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на ВКС, постановено по реда на отменения ГПК.
Не е налице и допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Съгласно дадените указания в т.4 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, когато е налице неправилна съдебна практика, която следва да бъде преодоляна, или законите са непълни, неясни или противоречиви, съответно правната уредба се нуждае от осъвременително тълкуване с оглед настъпили промени в законодателството и обществените условия.
Разпоредбата на чл.51 ал.1 ЗЗД, на които се позовава касаторът, е ясна и точна, а по приложението й съществува както константна, така и задължителна съдебна практика. Съгласно тази практика наличието на причинно – следствена връзка между деликта и вредата е задължителен елемент от фактическия състав на отговорността за непозволено увреждане. Постановление № 7/1959г. на Пленума на ВС касае приложението на чл. 45 ЗЗД и в т. 2 на същото е предвидено, че отговорността за непозволено увреждане се поражда при наличието на причинна връзка между противоправно виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Причинната връзка трябва да бъде доказана във всеки конкретен случай. Постановление № 4/23.12.1968г. на Пленума на ВС обобщава съдебната практика при определяне размера на обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди от непозволено увреждане, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. В постановените по реда на чл.290 от ГПК решения № 206 от 12.03.2010 г., по т. д. №35/2009г. на II т. о. и №159 от 24.11.2010г., по т. д. № 117/2009 г. на II т. о., се сочи , че за да е налице вина на участник в пътното движение е необходимо не само извършваните от последния действия да нарушават предписаните от ЗДвП и ППЗДвП правила за поведение, но и нарушенията да са в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т. е. последният да е тяхно следствие.
По поставения в изложението въпрос за разпределението на отговорността на неколцината съпричинители също е установена трайна непротиворечива съдебна практика, обобщена в ППВС№4/30.10.1975г. и ППВС№17/18.11.1963г., с които въззивната инстанция се е съобразила. Съгласно тази практика въпросът за съучастието на няколко лица, които носят солидарна отговорност съгласно чл. 53 ЗЗД, е от значение в производството при упражняване на евентуални регресни права на осъдения срещу останалите солидарно отговорни лица. Ако увреждането е причинено от неколцина, те отговарят солидарно пред увреденото лице, но този от тях, който е платил цялото обезщетение, може да търси от всеки от останалите причинители припадащата му се част от изплатеното обезщетение, съобразно със степента на причиняването. Дадените с ППВС№4/30.10.1975г. и ППВС№17/18.11.1963г., задължителни указания по тълкуването и прилагането на разпоредбите на чл.45 и на чл.53 ЗЗД не са загубили своето значение и днес, което изключва допускането на касационно обжалване на основание чл.280 ал.1 т.3 ГПК по посочените въпроси. Липсва непълнота или неяснота на закона, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на конкретни обстоятелства, поради което въпросите не са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото /чл.280 ал.1 т.3 ГПК/.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
По касационната жалба на С. К. В. и И. К. Т.
Подадена е жалба вх.№ 260/11.01.2013г. на С. К. В. и И. К. Т. срещу решение №1458 от 17.12.2012г. по гр.д. №830/2012г. на Пловдивски апелативен съд, 2 –ри граждански състав, в частта, имаща характер на определение, с която са осъдени да заплатят на [фирма] деловодни разноски в размер на 2 000 лева, както и по отношение на мълчаливия отказ на съда да им присъди направените в първоинстанционното производство разноски, въпреки изричното оплакване във въззивната жалба, че първоинстанционният съд не им е присъдил направените по делото разноски.
Ответникът [фирма] счита жалбата за недопустима и неоснователна.
Предмет на обжалване от страна С. К. В. и И. К. Т. е решението на първоинстанционния съд само в частта за разноските. Действащият ГПК не предвижда самостоятелно обжалване на съдебните актове, касаещи отговорността за разноските на страните, когато не се обжалва самото решение или определението по съществото на спора, тъй като той не съдържа разпоредба, аналогична на чл. 70 от отменения Граждански процесуален кодекс. В посочената им част тези съдебни актове имат характера на определение, като съгласно чл. 248 ГПК подлежат на изменение или допълване, по искане на страната, от съда, който ги е постановил.
С оглед на изложеното, решението на въззивния съд не подлежи на самостоятелно обжалване в частта за присъдените разноски, поради което жалбата на С. К. В. и И. К. Т. следва да се счита като искане по чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските, по което е компетентен да се произнесе Пловдивски апелативен съд. Поради това същата следва да бъде върната на Пловдивски апелативен съд за произнасяне по искането на С. К. В. и И. К. Т. по чл. 248 ГПК.
Воден от горното, състав на Върховния касационен съд, Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1458 от 17.12.2012г. по гр.д. №830/2012г. на Пловдивски апелативен съд, 2 –ри граждански състав.
ВРЪЩА делото на Пловдивски апелативен съд, 2 –ри граждански състав, за произнасяне по искането по чл.248 ГПК на С. К. В. и И. К. Т., обективирано в в касационна жалба вх. №260/11.01.2013г., за изменение на решение №1458 от 17.12.2012г. по гр.д. №830/2012г. на Пловдивски апелативен съд в частта за разноските.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.