5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 215
София,29.03.2013 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесети февруари две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 348/2012 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 282 от 19.10.2011 г. по в. гр. д. № 99/2011г. на Габровски окръжен съд, с което е потвърдено постановеното от Севлиевски районен съд решение № 9 от 11.01.2011г. по гр. д. № 242/2010 г. С първоинстанционния акт са уважени предявените от [фирма], [населено място] против [фирма], [населено място] искове: за сумата 8 348.78 евро, представляваща обезщетение за вреди от повреждането на превозвани стоки и за сумата 350 евро – обезщетение за забава върху първата сума за периода от 14.09.2009 г. до датата на исковата молба – 22.02.2010 г.
К. поддържа, че въззивното решение е неправилно като постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон. Излага подробни съображения в подкрепа на становището си, че ищецът не е активно легитимиран да претендира заплащане на вредите от повреждането на превозвания товар, тъй като не е страна по договора за превоз и че отговорността на превозвача е към изпращача /товародателя/, а не към получателя на превозваната стока. Освен това, изразява несъгласие и с извода на решаващия състав за отсъствие на предпоставките по чл. 17, т. 2 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR), като твърди, че повреждането на товара се дължи на обстоятелства, които не са могли да бъдат предвидени и избегнати от превозвача – падане на електрически стълб върху камиона в резултат от пътно-транспортно произшествие, причинено по вина на друг водач.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като значими за изхода на конкретното дело са посочени въпросите: „Има ли ищецът-товарополучател активна процесуално-правна легитимация да води настоящия иск, а ответникът-превозвач – пасивна процесуалноправна легитимация за обезщетяване на вреди по товара; Суброгира ли се едно лице (в случая ищецът), по силата на чл. 13, ал. 2, изр. 2 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR), в правата на товародателя и в кои случаи; Налице ли са предпоставките на чл. 17, т. 2 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR) за освобождаване от отговорност на превозвача и в кои случаи се освобождава същият.”
По отношение на така поставените въпроси се твърди, че са решени в противоречие с практиката на ВКС /решение от 11.07.2011 г. по т. д. № 24/2007 г. на І т. о./, както и че се решават противоречиво, в подкрепа на което са представени влезли в сила въззивни решения – решение № 57 от 29.04.2008 г. по т. д. № 71/2008 г. на Бургаски апелативен съд и решение № 381 от 07.01.2009 г. по в. гр. д. № 407/2008 г. на Пловдивски апелативен съд.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, респ. че касационната жалба е неоснователна. Съображения за това са развити в писмен отговор от 12.03.2012 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди обжалваното пред него решение, въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че ищецът, макар да не е страна по договора за превоз на процесните вещи /два броя кухненски уреди за професионално ползване – конвектомати/, е активно легитимиран да предяви срещу ответника-превозвач иск за вреди от повреждането им по време на превоза, тъй като с извършеното от него в полза на товародателя плащане на цената на единия от уредите и на стойността на ремонта на другия уред, същият се е суброгирал в правата на изпращача, а за последния вече няма интерес да претендира заплащане на повредената от превозвача стока поради това, че е изцяло обезщетен от получателя й.
Като неоснователно е преценено и второто основно възражение на въззивника /ответник по исковете/ за недължимост на обезщетение за вреди поради наличие на предпоставките за освобождаването му от отговорност, предвидени в чл. 17, т. 2 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR). Според съдебния състав, настъпилото пътно-транспортно произшествие не може да се определи като непредвидено или като непредотвратимо събитие от извънреден характер, възникнало след сключването на договора.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Първите два поставени от касатора въпроса не отговорят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са обуславящи изхода на делото. Въпросът, дали ищецът е активно легитимиран по предявения иск и съответно ответникът – пасивно легитимиран по него, е обусловен изцяло от преценката на конкретните факти по делото, относими към възникналите отношения по повод превоза на процесните вещи, подведени под приложимите към тях материалноправни норми. Отсъствието на общата предпоставка по отношение на въпроса, свързан с приложимостта на разпоредбата на чл. 13, чл. 2, изр. 2 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR), произтича от обстоятелството, че този въпрос не е бил предмет на обсъждане в обжалвания акт. Видно от мотивите на въззивното решение, изводът, че ищецът е активно легитимиран по предявения иск за обезщетение за вреди е аргументиран не с това, че същият се е суброгирал в правата на товародателя по силата на цитираната норма, а с това, че с извършеното от него плащане на стойността на изцяло погиналата вещ и ремонта на частично повредената вещ за товародателя е отпаднал правният интерес от предявяването на иск за обезщетение срещу превозвача. В тази връзка следва да се отчете и обстоятелството, че с препращането към мотивите на първоинстанционния съд в съответствие с чл. 272 ГПК, въззивната инстанция е възприела изразеното от него становище /което именно се застъпва и от касатора/, че законовата суброгация, предвидена в чл. 13, чл. 2, изр. 2 на Конвенцията, е приложима само в случаите на загуба на стоката или ако стоката не е пристигнала до изтичане на срока по чл. 19, но не и при повреждането й, каквато е настоящата хипотеза.
Освен поради липсата на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, касационното обжалване по първите два въпроса не може да бъде допуснато и поради недоказаност на поддържаните по отношение на тях основания. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице, тъй като не е подкрепено със задължителна съдебна практика – единственото представено от касатора решение на ВКС е постановено по реда на отменения ГПК и няма характер на такава практика. Не може да се приеме за доказано и твърдяното противоречие в практиката на съдилищата /чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/. Изводите в приложените към касационната жалба съдебни актове – едно решение на ВКС и две влезли в сила въззивни решения – относно легитимацията по иска за присъждане на обезщетение за вреди от неизпълнението на договор за превоз са направени на база конкретните факти и доказателства по всяко от делата за възникналите между страните отношения и съответно за наличието или липсата на суброгация на получателя на превозваната стока в правата на изпращача. В нито един от тези актове не е разглеждан въпросът за приложимостта на суброгацията в хипотезите на чл. 13, ал. 2, изр. 2 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR), който именно е поставен като релевантен за случая от касатора.
Изцяло относим към правилността на въззивното решение и поради това несъответстващ на изискванията, разяснени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е и въпросът относно наличието на предпоставките на чл. 17, т. 2 от Конвенцията за договора за автомобилен превоз на стоки (CMR) за освобождаване на превозвача от отговорност и в кои случаи същият се освобождава от отговорност. Принципен отговор на този въпрос се съдържа в самата правна норма, в която ясно и точно са посочени обстоятелствата, освобождаващи превозвача от отговорността му за липса, повреда или забава. А дали конкретно осъществените във всеки отделен случай факти могат да бъдат счетени за такива обстоятелства – това е въпрос, чието решаване зависи от преценката на съда, която е част от изключителната му правораздавателна компетентност и не може да бъде проверявана в производството по чл. 288 ГПК. Поради това и предвид напълно различните факти, посочени като обстоятелства, освобождаващи превозвача от отговорност в цитираната от касатора практика /в решението на ВКС е техническа неизправност на автомобила, причинила пожар в гумите, а в решението на Пловдивски апелативен съд – намокряне на товара от дъжд/, от една страна, от тези по настоящото дело – паднал каменен стълб върху автомобила в резултат от пътно-транспортно произшествие,от друга страна, не може да се счете, че е налице аналогичност на случаите и съответно – че е доказано основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
С оглед изложеното, настоящият състав приема, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 282 от 19.10.2011 г. по в. гр. д. № 99/2011 г. на Габровски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: