О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 216
София, 25.03.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети март две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ч.гр.дело № 688/2015 год.
Производството е по чл.274 ал.3 т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба, подадена от [фирма], чрез адв. Н.С. срещу определение № 2786/12.11.2014г. на Софийски апелативен съд по ч.гр.д. № 4158/2014 г., с което е потвърдено определение от 10.09.2014 г. по гр.д. 8275/2014 г. на Софийски градски съд, с което е върната исковата му молба и е прекратено производството по делото.
В жалбата са изложени оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното определение и се иска неговата отмяна, като вместо него бъде постановено друго по силата, на което висящността на делото да бъде продължена и същото да бъде препратено на родово и местно компетентния съд.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси: 1. Какво означава „административна дейност” и какъв е обемът на това понятие. Попада ли опазването на общинската собственост в понятието „административна дейност”; 2. Кой съд е компетентен да разгледа иск по реда на ЗОДОВ в случаите, в които вреди са настъпили при упражняване на правомощията на общината по защита и опазване на общинската собственост; 3. Може ли предметният обхват на ЗОДОВ да се тълкува и прилага стеснително; 4. Следва ли да се събира авансово държавна такса в случаите, когато общите граждански съдилища разглеждат искове за обезщетения за вреди, причинени от държавата или общините, като бланкетно е посочено основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване.
Ответникът по частната касационна жалба [община] б. не е подал отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК и не представя становище.
Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, подлежащо на инстанционен контрол, поради което е допустима, съгласно чл. 274 ал. 3, т. 1 ГПК.
С разпореждане от 18.07.2014 г. Софийски градски съд, във връзка с правомощията му по чл. 129 ГПК за проверка редовността на исковата молба, е указал на ищеца да внесе държавна такса за разглеждане на предявения иск в размер на 4% от цената му, като е посочил за дължима сумата от 2 630,30 лв. Ищецът е редовно уведомен на 01.07.2014 г. чрез процесуалния му представител, но не е внесъл държавна такса. С определение от 10.09.2014 г., първоинстанционният съд е констатирал неотстраняване на нередовностите и на основание чл. 129, ал. 3 ГПК е върнал исковата молба и е прекратил производството.
За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е констатирал, че предмет на делото е предявен от [фирма] против О.-С. б. иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за присъждане на сумата 34 260, 45 евро за имуществени вреди за периода 17.05.2013 г. – 21.11.2013г. Посочил е, че макар претендираните вреди да не са индивидуализирани, може да се изведе от обстоятелствената част на исковата молба, че същите представляват пропуснати ползи от наеми и от продажни цени на помещения в процесната сграда, както извършени разходи за вноски и лихви по банков кредит, породени от недобросъвестното предявяване на иск за собственост и вписване на искова молба от О., при положение, че знаела предварително, че не е собственик, а целта на исковото производство била единствено да се злепоставят интересите на дружеството. При преценка на изложените в исковата молба фактически твърдения, въззивният съд е приел, че предявеният иск е с правно основание чл. 49 ЗЗД, а не чл. 1 ЗОДОВ. Съдът е установил, че се претендират вреди от неправомерни действия на служители на общината, съставляващи деликт, както и от участието на общината, като самостоятелен субект на правото, в гражданския оборот и в спорни частни материалноправни отношения, а не вреди, причинени при или по повод осъществяване на административна дейност. Във връзка с изложеното е приел, че дължимата държавна такса е 4% върху цената на иска, с оглед на което дадените указания за внасяне на такса в размер на 2 630,30лв. са законосъобразни и неизпълнението им е обусловило приложението на чл. 129, ал. 3 ГПК. Отделно въззивният съд е приел, че предявеният иск е родово подсъден на окръжен съд съгласно разпоредбата на чл. 104, т. 4 ГПК, а по отношение на възражението за местна неподсъдност е посочил, че същото може да се направи единствено от ответника в срока за отговор на исковата молба, а не да се повдига служебно от съда.
Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, като в първите две хипотези се посочват конкретните решения, на които се позовава жалбоподателят и се представят преписи от тях, а в третата хипотеза се обосновава с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.
В случая поставените от касатора въпроси в изложението на основанията за допускане до касационно обжалване не отговарят на изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно даденото задължително тълкуване на закона в т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение,респ.определение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В производството по допускане на касационно обжалване касационният съд се произнася дали соченият от касатора правен въпрос е от значение за изхода по конкретното дело и е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивния акт /чл.281, т.3 ГПК/ и тяхното разграничение следва да личи ясно. Формулираните четири въпроса са фактически, предметният им обхват засяга извършената от съда правна квалификация на претендираните от ищеца права, съгласно изложените в исковата молба твърдения и обстоятелства. Въпросите се отнасят до правилността на направените от въззивния съд изводи и съдържат становище относно квалификацията на претендираните права, както и тълкуване на приложението на ЗОДОВ и ЗЗД. По същество представеното изложение съдържа оплаквания относно правилността и обосноваността на постановеното определение, които са основания за касиране по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, но не представляват основание за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл.280 ал.1 ГПК. Следва да се има предвид, че е недопустимо съдът сам да извлича въпросите, които касаторът евентуално би имал предвид. Такова процесуално действие на съда би довело до нарушение на принципа на диспозитивното начало , прокламиран с чл.6 ГПК. Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на въпрос /материално правен и/или процесуално правен/ не налага обсъждане на хипотезите по точки 1-3 от чл.280, ал.1 ГПК.
Само за пълнота на изложеното следва да се посочи, че касаторът не е обосновал и тезата си защо смята, че произнасянето на касационната инстанция по неговата жалба е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото.
В обобщение, липсва основание за допускане на касационно обжалване на определението на въззивната инстанция по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което Върховният касационен съд, състав на IV г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2786/12.11.2014г. на Софийски апелативен съд по ч.гр.д. № 4158/2014 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: