О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 216
София, 14.04.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на осми април две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 1963/2019 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Текстил груп” ООД, ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 70 от 27.02.2019 г. по в.т.д. № 15/2019 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 162 от 07.09.2018 г. по т.д. № 43/2018 г. на Окръжен съд – Кърджали, както и решение № 199 от 07.11.2018 г., постановено в производство по чл.247, ал.1 ГПК. С първоинстанционното решение „Текстил груп” ООД е осъдено да освободи недвижим имот – промишлена сграда с идентификатор 40909.21.92.6. в [населено място], със застроена площ 682 кв.м. / подробно индивидуализиран/ и да върне държането на ЕТ „С.-С. Г.”, въз основа на прекратен договор за наем от 30.10.2017 г.
В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствени правила и необоснованост. Сочи се, че при разглеждане на делото е нарушено правото на участие и защита на дружеството и не е дадена възможност да се представят доказателства в подкрепа на възраженията за неоснователност на иска. Оспорва се становището на въззивния съд за недоказаност на основани на чл.289 ТЗ възражения за нищожност на договора за наем от 30.10.2017 г., както и за тяхната правна несъстоятелност. Според касатора, изводът на съда за установяване държането на имота е изцяло необоснован, т.к. са кредитирани показания на заинтересован от изхода на спора свидетел. По съображения в жалбата, касационният жалбоподател иска касиране на атакувания съдебен акт и постановяване на ново решение по същество, с което да се отхвърли изцяло исковата претенция.
Искането за допускане на касационно обжалване е в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК. Формулирани са следните въпроси: 1. Има ли правно значение и следва ли да се изследва в настоящото производство принадлежността на правото на собственост на наемодателя или е достатъчно той да докаже само качеството си на наемодател; 2. Има ли правно значение и следва ли да се изследва в настоящото производство възражението на наемателя, че договорът за наем от 30.10.2017 г. е нищожен, на основание чл.289 ТЗ; 3. Има ли правно значение и следва ли да се изследва в настоящото производство възражението на наемателя, че наемната цена е неправомерно завишена и е уговорена в подписан договор за наем от едно и също физическо лице, във вреда на наемателя и 4. Има ли правно значение и следва ли да се изследва в настоящото производство възражението на наемателя, че двете вземания на наемодателя за м.декември 2017 и за м.януари 2018 г. били погасени чрез прихващане с насрещно вземане на наемателя. В изложението е посочено, че решението на АС – Пловдив противоречи на решение по т.д. № 73/2012 г. на ВКС, I т.о.
В постъпил по делото отговор от ответника по касация – ЕТ „С.-С. Г.”, чрез процесуален пълномощник, се твърди липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване, а по същество – за правилност на въззивното решение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, при спазване на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да приеме за основателен иска по чл.233, ал.1 ЗЗД, предявен от ЕТ „С.-С. Г.”, в качеството му на наемодател по договор от 30.10.2017 г., апелативният съд, с оглед предмета на делото и обхвата на въззивното производство, е извел следните изводи: За държането на наетия имот от наемателя, след разваляне на договора от наемодателя поради неплащане на две месечни вноски /чл.14, т.4/, доказано не само от свидетелските показания на Б. М. и Пеша Г., но и от данните, съдържащи се в преписки на РУ на МВР – Кърджали и в справки за консумирана електроенергия от търговското дружество на адрес на потребление, съвпадащ с адреса на процесния имот; За ирелевантност на принадлежността на правото на собственост; За недоказаност на възраженията на наемателя за нищожност на договора на основание чл.289 ТЗ поради завишена наемна цена, а и за правна несъстоятелност на тези възражения. Съдът е констатирал, че ответникът не е оспорил неплащането на наемните вноски за м.декември 2017 г. и за м.януари 2018 г., а твърдението в отговора на исковата молба – за погасяване на вземането чрез прихващане с насрещно вземане на наемателя за 60 000 лв., е прието за недоказано. При постановяване на атакуваното решение въззивният съдебен състав е препратил и към мотивите на Окръжен съд – Кърджали, съобразно предвидената в чл.272 ГПК процесуална възможност.
Настоящият състав на Търговска колегия, второ отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Допускането на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някоя от допълнителните селективни предпоставки по т.1 – 3 на разпоредбата. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, като значението на въпроса се определя от правните аргументи на съда досежно съобразяването със закона и с практиката. Основанието за достъп до касация по чл.280, ал.1 ГПК не би могло да се аргументира с твърдения за неправилност на решението по см. на чл.281, т.3 ГПК. Доводи по отношение обосноваността на фактическите констатации на съда, обусловени от твърдения на касатора за нарушения на процесуалния закон и неправилна преценка на доказателствата, са ирелевантни към основанията за допускане на обжалването. Преценката на тези доводи и оплаквания е извън обхвата на селективното производство по чл.288 ГПК. В горния смисъл са и задължителните указания по приложение на процесуалния закон, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
В конкретния случай поставените от касатора въпроси не удовлетворяват основната селективна предпоставка, с оглед на тяхната относимост към правилността на въззивното решение. Отговорът на въпросите в частта им относно правното значение на принадлежността на правото на собственост върху нает имот, чието опразване се претендира на основание чл.233, ал. 1 ЗЗД /по реда на бързото производство/ и на възражение по чл.289 ТЗ, касаят материалната законосъобразност на изведените от въззивния съдебен състав изводи. От друга страна, дори и след евентуално конкретизиране на въпросите, с оглед правомощията на ВКС / т.1 от ТР № 1/2009 г./ становището на АС – Пловдив за неотносимост на доводите за принадлежността на правото на собственост върху имота при иск за връщането му, след разваляне на договора, и за правна несъстоятелност на доводите на ответника за злоупотреба с право по см. на чл.289 ТЗ поради завишена наемна цена, са в пълно съответствие с практиката на ВКС, публикувана в правноинформационните системи. Според чл.289 ТЗ, упражняването на право въз основа на търговска сделка е недопустимо, ако се извършва само с намерение да се увреди другата страна. Очевидно е, че решаващият състав е съобразил елементите от фактическия състав на поддържаната от въззивника /сега касатор/ злоупотреба с право, произнасяйки се в съответствие със сочените в отговора на исковата молба обстоятелства. Дори и да се приеме, че въведените и поддържани в процеса възражения са частично релевантни към действителността на облигационното правоотношение, то по приложението на чл.38 и чл.40 ЗЗД е налице непротиворечива съдебна практика, вкл. и задължителна такава, а освен това в решението не са изведени изводи в този смисъл. По въпроса за принадлежността на правото на собственост следва да се има предвид и изрично регламентираната в чл.314, ал.3 ГПК недопустимост на това възражение. Въпросът, касаещ възражението по чл.289 ТЗ, не е и единствено обуславящ, доколкото въззивният състав го е счел и за недоказано.
Що се отнася до правните последици от въведено в процеса възражение за извършено прихващане, въпрос № 4 е изцяло хипотетичен, доколкото по делото липсват доказателства, установяващи предпоставките по чл.103 и чл.104 ЗЗД, в каквато насока са и констатациите в съобразителната част към въззивното решение.
Касационно обжалване не би могло да се допусне и на поддържаното от касационния жалбоподател самостоятелно основание за достъп до касация.
За да е налице очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2,пр.3 ГПК, е необходимо съдебното решение да страда от особено тежък порок, който може да се констатира без необходимост от извършване на касационна проверка за законосъобразност и обоснованост. Очевидна неправилност би била налице, когато съдът е приложил несъществуващ закон, или законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или е налице явна необоснованост в резултат на грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая атакуваният съдебен акт не би могъл да се определи като очевидно неправилен, съобразно посочените критерии. Доводите на касационния жалбоподател за нарушено право на участие и на защита пред първата и пред въззивната инстанция, които са идентични с обективираните в касационната жалба, не обосновават наличие на предвиденото в чл.280, ал.2, пр.3 ГПК основание, а съставляват оплаквания по чл.281, т.3, пр.2 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 70 от 27.02.2019 г. по в.т.д. № 15/2019 г. на Апелативен съд – Пловдив.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: