О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№217
гр. С. 13.06.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети май през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Стойчо Пейчев
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
като изслуша докладваното от
председателя (съдията) Стойчо Пейчев
ч. гражданско дело под № 2185/2014 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1, във вр. с чл. 83, ал. 2 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на А. Х. Д. от [населено място], приподписана от адвокат В. П. като особен представител на жалбоподателя, срещу определение № 295 от 13.02.2014 г. по ч. гр. д. № 138/2014 г. на Пловдивския апелативен съд, в частта, с която е оставена без уважение частната му жалба срещу определение № 106 от 10.01.2014 г. по гр. д. 3530/2013 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е оставено без уважение искането на А. Х. Д. за освобождаване от заплащане на държавна такса за производството на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК.
Поддържат се оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното определение и искане то да бъде отменено, в частта, с която е оставена без уважение жалбата на ищеца против отказа за освобождаване от държавна такса. Твърди се, че неправилно съдът е приел за недоказани предпоставките за освобождаване от дължимата държавна такса, без да изпълни задължението си да укаже на страната за необходимостта от представянето на доказателства за определени обстоятелства в тази насока, ако е преценил, че такива следва да бъдат ангажирани. Също така с частната жалба се навежда довод за преждевременност на отказа за освобождаване от държавна такса, с оглед липсата на произнасяне за конкретната цена на иска в съдебното производство по обективно и субективно съединените искове по чл. 26, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД.
За да се произнесе, настоящият състав на Върховния касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира следното:
Частната жалба е редовна по смисъла на чл. 260 и чл. 261 ГПК. Подадена е от легитимирана за това страна, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Преди да разгледа по същество частната жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3, във връзка с чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като се обжалва определение, с което се дава разрешение по същество на производството по искане за освобождаване от внасяне на държавна такса, на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК.
В приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа наличието на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
Сочи се, че въпросът за съобразяване на финансовите възможности и социалното положение на искащия освобождаване от държавна такса, относим към предмета на производството е разрешен от въззивния съд в противоречие с представеното определение № 354 от 23.07.2013 г. по ч. гр. д. № 3339/2013 г. на ВКС, І ГО.
Като основание за допускане на касационно обжалване са поставени и два правни въпроса, по които въззивният съд се е произнесъл и за които се твърди, че произнасянето на ВКС би било от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно: 1/. Длъжен ли е съдът за съобрази и обсъди размера на дължимата държавна такса, съпоставен с финансовите възможности и социалното положение на искащия освобождаване от държавна такса и 2/. Възможно ли е да се постанови отказ от освобождаване от внасяне на съдебна такса, респ. ищеца да се освободи от внасяне на държавна такса, преди да е определена цената на иска?
Липсват основания за допускане на касационно обжалване спрямо първото посочено от касатора основание. За да е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, следва правеният въпрос, по които въззивният съд се е произнесъл и е относим към предмета на производството да разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Поставеният въпрос за съобразяването на финансовите възможности и социалното положение на искащия освобождаване от държавна такса е относим към предмета на спора, но не е разрешен в противоречие с константната практика на ВКС, обективирана и в представеното определение № 354 от 23.07.2013 г. по ч. гр. д. № 3339/2013 г. на ВКС, І ГО. В обжалваното въззивно определение, както и в постоянната практика на ВКС, включително и в приложения към настоящото съдебно производство съдебен акт, се възприема разбирането, че, за да бъде освободено едно лице от заплащане на държавна такса, е необходимо да се извърши преценка на имущественото му състояние, доходи, здравословно състояние, възраст и други обстоятелства, относими към възможността му да заплати дължимите такси по производството. Производството по освобождаване от заплащане на такси и разноски обаче е с охранителен характер. В изключителна компетентност на съда е преценката налице ли са обстоятелствата по чл. 83, ал. 2 от ГПК. Въпрос на фактичека преценка на съда, при спазване на посочените в чл. 83, ал. 2 от ГПК критерии, е да приеме за установено дали дадено лице разполага с достатъчно средства да заплати таксата. Фактическите констатации в разглеждания случай и в посоченото от жалбоподателя определение са различни, т.е. дадените разрешения са основани на различни конкретни обстоятелства и данни, което води и до различни правни изводи. Преценката на доказателствата, въз основа на които едно лице може да бъде освободено от заплащане на държавна такса, касае фактическите изводи на съда, а не правните такива и затова не е предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивния акт, съобразно постановките на ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по ТД № 1/2009 г. на ОСГТК.
По отношение на първия наведен от касатора правен въпрос, а именно: длъжен ли е съдът да съобрази и обсъди размера на дължимата държавна такса, съпоставен с финансовите възможности и социалното положение на искащия освобождаване от държавна такса, не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. По този въпрос е установена постоянна практика на ВКС в смисъл, че след изясняване на общото материално състояние на страната и останалите относими обстоятелства съдът е длъжен да ги съпостави с цената на иска и с пълния размер на дължимата държавна такса /Определение № 496 от 10.07.2013 г. на ВКС, по ч.т.д. № 2492/2013 г., ІІ ТО/.
Налице са обаче предпоставките за допускане на касационно обжалване по отношение на втория правен въпрос, обуславящ допустимостта на произнасянето на въззивния съд с обжалваното определение, а именно: възможно ли е да се постанови отказ от освобождаване от внасяне на съдебна такса, респ. ищеца да се освободи от внасяне на държавна такса, преди да е била определена цената на иска, съобразно задължителните постановки на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, според което касацията следва да бъде допусната при наличие на вероятност обжалваният въззивен акт да е недопустим- предвид служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи допустимостта на съдебните актове във всяко положение на делото, включително и във фазата по допускане на касационното обжалване. По въпроса не се установява и наличие на съдебна практика. Нормата на чл. 83 от ГПК предвижда освобождаване от държавни такси и разноски в производства по дела на лица посочени в ал. 1, т. 1 и т. 2 без оглед на доходите им. В ал. 2 на същия член е предвидена възможност да бъдат освободени от заплащане на държавна такса лица, които нямат достатъчно средства да ги заплатят. Идеята на законодателя е недостатъчните доходи да не се окажат пречка за защита на субективни права и тази категория лица да не бъде лишена от правосъдие. Нормата е насочена не само към лица без доходи, но и към лица, които получават някакви доходи, но те са недостатъчни. Критериите, по които съдът извършва преценка са изброени в закона – чл. 83, ал. 2, т 1-7 от ГПК като изброяването не е изчерпателно. Комплексно следва да бъдат изследвани всички обстоятелства от значение за създаване на цялостна представа за финансовото положение на страната. Недостатъчността на доходите на ищеца, обаче не може да бъде установена ако не е изследвана и съпоставена с размера на дължимата държавна такса, който се определя съобразно цената на иска. С обжалваното определение делото се връща на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия от фазата по определяне цената на исковете и дължимата държавна такса по тях. В. съд е приел, че от данните по делото не се установява имущественото състояние на ищеца да не му позволява да заплати дължимата държавна такса по делото като намира, че не са налице предпоставките на чл. 83, ал. 2 от ГПК. При липса на определена цена на иска, неопределен се явява и размера на дължимата държавна такса. Ето защо, недостатъчността на доходите на ищеца не би могла да бъде съобразена и обсъдена с оглед размера на дължимата държавна такса, предвид липсата на определена цена на исковете. Още повече, че съдът, за да прецени дали са налице предпоставките на чл. 83, ал. 2 от ГПК, е длъжен да вземе предвид всички представени по делото доказателства в тази насока. Ако представените доказателства не са достатъчни за установяване твърденията за притежаваното от молителя имущество, съдът следва да прецени дали представянето на такива доказателства е необходимо и да даде указания за представянето им. Задължение на съда е съществуващата неяснота относно тези обстоятелства да бъде отстранена преди постановяване на акта, с който се произнася по искането.
Обжалваното определение, както и потвърденото с него първоинстанционно определение са процесуално недопустими и следва да бъдат обезсилени, в частта им, с която е отхвърлено искането на А. Х. Д. за освобождаване от заплащане на държавна такса за производството на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК. Делото следва да бъде върнато на ПОС, който да прецени дали предявените искове са оценяеми или не, след което да определи цената на исковете (ако са оценяеми), респ. дължимата държавна такса по тях и за установяване на имотното състояние на жалбоподателя и съответно за последващо произнасяне по искането за освобождаване от заплащане на държавна такса по предявените в производството по гр. д. № 3530/2013 г. на ПОС искове.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА до касационно обжалване определение № 295 на Пловдивски апелативен съд, ГО, постановено на 13.02.2014 г. по ч. гр. д. № 138/2014 г., в обжалваната му част.
ОБЕЗСИЛВА определение № 295 на Пловдивски апелативен съд, ГО, постановено на 13.02.2014 г. по ч. гр. д. № 138/2014 г. и потвърденото с него определение на Пловдивски окръжен съд № 106 от 10.01.2014 г. по гр. д. 3530/2013 г., в частта, с която е отказано освобождаване от заплащане на държавна такса по предявените от А. Х. Д. искове и
ВРЪЩА делото на Пловдивски окръжен съд за произнасяне по искането на А. Х. Д. за освобождаване от заплащане на държавна такса по предявените от него искове по гр. д. 3530/2013 г.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: