О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 217
гр. София, 27.02.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесет и втори януари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр.дело N 5952 по описа за 2014 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на О. – Л. срещу решение № 203 от 10.07.2014 г. по гр. дело № 243/2014 г. на Ловешки окръжен съд.
Ответникът М. Б. Б. не е взел становище.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 148 от 19.03.2014 г. по гр. дело № 361/2013 г. на Ловешки районен съд в частта, с която първоинстанционният съд се е произнесъл по иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предявен от М. Б. Б. против П. за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на воденото срещу него наказателно производство с обвинение за престъпление по чл. 311, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК, по което ищецът е признат за невинен и оправдан с присъда № 289 от 21.03.2007 г. по НОХД № 723/2003 г. на Ловешки районен съд и с обвинение за престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1 вр. чл. 201 вр. чл. 26, ал. 1 НК, по което ищецът е признат за невинен и оправдан с присъда № 31 от 05.03.2008 г. по НОХД № 128/2007 г. на Ловешки окръжен съд, като е уважил претенцията за неимуществени вреди за сумата 6500 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 22.02.2013 г. до окончателното й изплащане, уважил е също така иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на сумата 3714.78 лв. и е присъдил разноски в полза на ищеца в размер на сумата 200.69 лв. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че е налице фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ предвид доказването на обстоятелствата, които го формират – оправдаване на ищеца по повдигнатото му обвинение за извършени престъпления от общ характер, подробно посочено по – горе. Освен това в мотивите на въззивното решение са изложени съображения относно доказаността на неимуществените вреди и са обсъдени обстоятелствата, релевантни за присъждането им в размер на сумата 6500 лв. със законните последици във връзка с обвинението, по което са постановени посочените присъди, а именно продължителността на наказателното производство – 6 години и 5 месеца, спирането му за известен период от време, неявяването на ищеца във всички съдебни заседания, недаването на обяснения пред първата инстанция, обстоятелството, че подсъдимият или защитникът му са ставали повод за многократно отлагане на съдебните заседания, обстоятелството, че през по – голямата част от процесното време е бил с най – леката мярка за неотклонение – „подписка”, като не е задържан под стража.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е посочил, като въпрос следният текст: „Материалноправният въпрос по приложението на чл. 52 от ЗЗД за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди е относим към предмета на делото и засяга обуславящите изводи на съда за основателност на исковата претенция”. Страната поддържа в приложението, че същият въпрос е решен в противоречие със задължителната съдебна практика – ППВС № 4/1968 г., т. ІІ, както и решения на състави на ВКС съответно по гр. дело № 78/2011 г., ІІІ г.о., гр. дело № 697/2010 г. на ІІІ г.о. Жалбоподателят твърди, че въззивният съд не е извършил задължителна преценка на всички обективно съществуващи обстоятелства „за точно прилагане на принципа за справедливост, което понятие не е абстрактно”. Освен това се твърди, че въпреки липсата на пряка причинна връзка между воденото наказателно производство и заболяванията на ищеца, неявяването му в съдебните заседания, за които посочил уважителна причина, довело до удължаване на наказателния процес във времето, отсъствието на доказателства за разгласяване на обвинението пред по – голям кръг от хора, необсъждане на направените възражения от ответника и недоказване на претърпени вреди над обичайните, съдът присъдил 6500 лв., „размер, който не отговаря на действително претърпените вреди”.
С цитираният по – горе текст в приложението макар и определен от касаторът като материалноправен въпрос не е формулиран правен въпрос. Определянето на размера на обезщетението от съда е процесуалноправна дейност, която се характерезира с конкретни правни разрешения по приложението на чл. 52 ЗЗД, обективирани в мотивите на въззивното решение, по които страната е задължена да постави въпроси и да обоснове при поддържане на основание по чл. 280, ал. 1 , т. 1 ГПК /в случая това основание поддържа касаторът/ отклонението на въззивния съд от приети в задължителната съдебна практика правни разрешения. В случая цитираният текст, квалифициран от касатора, като правен въпрос не притежава характеристиките на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не произтича от конкретни разрешения на окръжния съд, обусловили определянето на обезщетение за неимуществени вреди в присъдения размер. Тези правни разрешения не са посочени в приложението, като вместо тях са изложени доводите на страната, изразяващи субективното й становище за неправилност на съдебния акт. Следователно правен въпрос във връзка с решаващи изводи на въззивния съд в случая не е обоснован. К. съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК от твърденията на касатора /в този смисъл са разясненията в ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 1/. Непосочването на правния въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване /в този смисъл за посочените разрешения в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС/. Ето защо само с оглед на тези съображения следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторът е задължен да постави правни въпроси и обоснове противоречивото им разрешаване, в отклонение от задължителната или казуална съдебна практика. В приложението жалбоподателят не е обосновал наличието на противоречиво разрешавани въпроси от въззивния съд чрез съпоставка на решаващите изводи на същия съд с изводите на ВС и ВКС в приложената практика. Освен това твърденията за липсата на пряка причинна връзка между воденото наказателно производство и заболяванията на ищеца наред с твърденията за неявяването му в съдебните заседания, за които посочил уважителна причина, довело до удължаване на наказателния процес във времето, отсъствието на доказателства за разгласяване на обвинението пред по- голям кръг от хора, необсъждане на направените възражения от ответника и недоказване на претърпени вреди над обичайните нямат характеристиката на основание по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК, а на оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК, което не се разглежда в производството по чл. 288 ГПК. Касаторът не е разграничил основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, подробно разяснени в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, т.1 от основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, поради което с приложението не е релевирал основания за допускане на касационен контрол. Доводите относно присъждането на обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се отнасят до нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК и с въвеждането им касаторът не обосновава основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
От всичко изложено по – горе следва, че в разглеждания случай не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което настоящата инстанция приема, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 203 от 10.07.2014 г. по гр. дело № 243/2014 г. на Ловешки окръжен съд в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: