О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 217
гр.София, 29.05.2013 година
В. касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и първи май две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ч.гражданско дело под № 3131/2013 година
Производството е по чл.274, ал.1, т.2 и ал.2, предл.първо във връзка с чл.94 и чл.95, ал.5 ГПК, във връзка с чл.21, т.3; чл.23, ал.2 и ал.4 и чл.25, ал.1 от Закона за правната помощ/ЗПрПом/.
Образувано е по частна жалба на Л. С. Е. от [населено място] срещу определение № ІІ-1069 от 22.04.2013 год. по в.гр.дело № 971/2012 год. на Бургаския окръжен съд, ІІ-ри въззивен състав, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за предоставяне на правна помощ.
Поддържат се оплаквания за незаконосъобразност на определението. Твърди се, че жалбоподателят не чува, а той и неговата съпруга получават съответно 150 лева пенсия и минимално трудово възнаграждение, с оглед на които доходи не може да си наеме адвокат, а се нуждае от квалифицирана правна помощ.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че частната жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК и подлежи на разглеждане.
Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна поради следните съображения:
Въззивното производство по гр.дело № 971/2012 год. на Бургаския окръжен съд е било образувано по жалба на Л. С. Е. срещу първоинстанционното решение № 376 от 03.04.2012 год. по гр.дело № 8152/2011 год. на Бургаския районен съд, с което са били уважени предявените срещу жалбоподателя искове по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1 и чл.86 ЗЗД.
Заедно с въззивната жалба, с молба вх.№ 16445 от 20.04.2012 год. жалбоподателят е поискал да му бъде предоставена правна помощ чрез назначаване на адвокат за процесуален представител.
С определение № 1734 от 26.06.2012 год. молбата за предоставяне на правна помощ е била оставена без уважение.
С определение № 58 от 06.02.2013 год. по ч.гр.дело № 420/2012 год. Върховният касационен съд, І г.о. е отменил определението и върнал делото на въззивния съд с указания да бъде указано на страната да представи необходимите документи съгласно чл.23, ал.4 ЗПрПом.
Със сега обжалваното определение въззивният съд е приел, че от представените доказателства е видно, че молителят не се намира в обективна невъзможност да осигури средства за заплащане на адвокатско възнаграждение – притежава движима и недвижима собственост, както и получава лична пенсия, която представлява постоянен доход.
Определението е законосъобразно.
Законът за правната помощ урежда две разновидности за предоставяне на правна помощ: а/ когато по силата на закона се предвижда задължително представителство (чл.23, ал.1 ЗПрПом) и б/ когато въз основа на направено искане съдът прецени, че страната няма средства за заплащане на адвокатско възнаграждение (чл.23, ал.4 ЗПрПом).
Във втория случай преценката на съда дали страната няма средства за заплащане на адвокатско възнаграждение се извършва съобразно законоустановени критерии /т.т.1-6 на чл.23, ал.4 ЗПрПом/, а така също и въз основа на други констатирани обстоятелства/т.7/, които могат да дадат основание за извода, че страната не разполага със средства, за да заплати адвокатско възнаграждение.
В случая, въззивният съд правилно е приел, че страната разполага с движимо и недвижимо имущество /лек автомобил, апартамент в[жк]и гарсониера в[жк]/, има отпусната лична пенсия в размер на 150 лева, представляваща постоянен доход, а съпругата му е трудово ангажирана, макар и с минимална заплата. За да се приеме, че молителят няма средства за заплащане на адвокатско възнаграждение, трябва да са налице несъмнени доказателства, че лицето не би могло да извлича допълнителни доходи чрез отдаван под наем или аренда на собствено имущество. С оглед декларираното наличие на жилищни имоти /за които не са посочени данни за броя на стаите и квадратура/, получаваната от жалбоподателя лична пенсия, както и трудовото възнаграждение, получавано от неговата съпруга, макар и в минимален размер, обоснован е изводът на въззивния съд, че не са налице условията на чл.23, ал.4 ЗПрПом за предоставяне на правна помощ чрез назначаване на адвокат за процесуален представител по делото. При комплексната преценка на предпоставките по чл.23, ал.4, т.т.1-7 ЗПрПом, въззивният съд е съобразил и данните относно здравословното състояние на молителя /сега частен жалбоподател/, съгласно които му е била отпусната целева помощ за закупуване на слухов апарат и помощно средство – 20 броя батерии. От значение за преценката на съда по чл.23, ал.4, т.т.1-7 ЗПрПом е дали здравословното състояние на молителя обосновава извод за допълнителни разходи за лечение. В случая, няма данни в тази насока, а само по себе си здравословното състояние на молителя се явява един от установените от закона критерии, които както се посочи се преценяват комплексно от съда, за да се отговори на въпроса дали страната има възможност да заплати адвокатско възнаграждение или не.
В обобщение, липсват условията на чл.23, ал.4 ЗПрПом за предоставяне на правна помощ чрез назначаване на адвокат за процесуален представител на жалбоподателя във въззивното производство, поради което обжалваното определение следва да бъде оставено в сила.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ В СИЛА определение № ІІ-1069 от 22.04.2013 год. по в.гр.дело № 971/2012 год. на Бургаския окръжен съд, ІІ-ри въззивен граждански състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: