О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 217
София, 05.03.2010 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на втори март две хиляди и десета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ МИТОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛ ТОМОВ
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 266 /2010 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „А” А. (с предишно наименование „К” АД), със седалище гр. П., срещу решение от 06.11.2009 г. по въззивно гр. д. № 790 /2009 г. на Софийски окръжен съд, г.о., в частта, с която е отменено решение на Пирдопския районен съд в частта, с която е отхвърлен иск на Н. Н. С. срещу жалбоподателя с правно основание чл.200 КТ за сумата 3,000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди от професионално заболяване „вегетативна полиневропатия на горните крайници лека към средна степен”, заедно със законната лихва, считано от 17.04.2007 г. до окончателното и изплащане и жалбоподателят е осъден за разноски по делото.
Жалбоподателят твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Жалбоподателят е приложил изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, които ще бъдат обсъдени по-долу. Иска отмяна на решението в осъдителната част, отхвърляне на исковете и присъждане на разноски.
Ответникът в това производство Н. Н. С. оспорва основанията за допускане на касационно обжалване и основателността на жалбата, претендира разноски за това производство, вкл. и при недопускане на касационно обжалване.
Настоящият състав намира следното:
Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано в срок въззивно решение и обжалваемият интерес и във въззивното производство е над 1,000 лева.
Искането е неоснователно, по следните съображения:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че от представената медицинска документация – решения на ТЕЛК и др. и заключение на съдебно-медицинска експертиза е установено, че ищецът е заболял от професионално заболяване като резултат на трудовия процес, продължил около 20 години, заболяването е в причинна връзка с многобройните рискови фактори на трудова и професионална среда – пренапрежение на опорно-двигателния апарат на горните крайници, микротравматизация, еднообразност и повтаряемост на движенията …; като е обсъдил всички обстоятелства, свързани със степента на заболяването, претърпените от ищеца болки и страдания, изпитваните от него неудобства, неговата възраст и др., съдът е определил обезщетението при приложение на чл.52 ЗЗД; въззивният съд е присъдил законна лихва от датата на положителното установяване на заболяването от медицинските органи – в случая 18.04.2007 г. – датата на инвалидизирането на ищеца.
Въпросите и основанията, наведени от жалбоподателя, отделени от фактическите и правни изложения по спора и извън спора, могат да се обобщят по следния начин :
1) Въззивният съд се е произнесъл по материалноправния въпрос за законовите предпоставки за реализиране на имуществената отговорност на работодателя по чл.200,ал.1 КТ, по който няма единна практика вероятно поради новото съдържание на разпоредбата (Д. В. бр. 52 /2004 г. от 18.06.2004 г., в която думата „инвалидност” е заменена с „трайно намалена работоспособност над 50 на сто”, жалбоподателят сочи решения на съдилища от различните инстанции, които са възприели различни разрешения, с твърдение, че е налице противоречиво разрешаване на материалноправния въпрос от съдилищата – основание по чл.280,ал.1,т.2 ГПК. твърди, че с двете решения на ВКС, които сочи, е прието, че новата редакция на разпоредбата сочи само част от възможните проявни форми на вредите; този въпрос е от значение и за точното прилагане на разпоредбата на чл.200,ал.1 КТ и за развитие на правото – основание по чл.280,ал.1,т.2 ГПК (посочено на съответното място от изложението).
Настоящият състав намира, че въззивният съд е приложил правилно правната норма, в чиято действаща редакция е допусната техническа грешка при опит да бъде съгласувана терминологията, възприета в КСО, която трябва да бъде отстранена при корективно тълкуване, като приема, че законодателят не е имал предвид да ограничи основанията за отговорност на работодателя.
На обезщетяване подлежат както (по-малките) вреди, причинени от временна неработоспособност, така и (по-големите) вреди, причинени от всяка трайно намалена неработоспособност, а не само тези, причинени от трайно намалена неработоспособност над 50 на сто (инвалидност). Всички вреди, причинени на работника в резултат от трудова злополука или професионално заболяване, признато по установения ред, са правно значими и подлежат на обезщетяване от работодателя.
По този въпрос настоящият състав споделя разрешението, дадено в двете посочени от жалбоподателя решения на ІІІ г.о. на ВКС : № 967 /22.07.2004 г. по гр.д. № 2062 /2002 г.и № 1712 /05.11.2002 г. по гр.д. № 2065 /2001 г., според които изброяването на последиците от професионалното заболяване или трудовата злополука по чл.200,ал.1 КТ е примерно и законът не изключва обезщетяването на други вреди, а обхваща всички хипотези на претърпени вреди върху здравето на работника (според първото решение), включително и случаите, когато не е настъпило намаляване на работоспособността за съответната професия (според второто решение); и както е прието в двете решения, признаването на заболяването за професионално, е достатъчно основание за настъпване на задължението на работодателя за обезвреда.
Поради съобразяването от въззивния съд с отразената в тези две решения практика на ВКС, която настоящият състав намира за правилна, той намира, че не са налице основания по чл.280,ал.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по този въпрос.
2) Въззивният съд се е произнесъл по материалноправния въпрос за начина и критериите на определяне на размера на претърпените неимуществени вреди, като ги е определил абстрактно и в противоречие с цитирани решения по други спорове и с ППВС № 4 / 1968 г..
Твърдението е неоснователно. За да определи размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди, въззивният съд е обсъдил всички установени по делото обстоятелства, които обуславят вредите, чието обезщетение се иска.
Така е съобразил задължителните указания, дадени с т.11 на ППВС № 4 / 1968 г. от ВКС относно приложението на чл.52 ЗЗД, разрешението му не противоречи, а съответства на тези в цитираните решения, които възпроизвеждат приетото с Постановлението на пленума и приемат, че съдът е длъжен да съобрази всички конкретно установени обстоятелства, за да приложи максимално точно принципа на справедливост, който не може да бъде прилаган абстрактно.
А определеният в резултат на това размер на обезщетението не е признак на противоречие със задължителната практика на ВКС, нито дори с други постановени решения (основание по т.2), с които са определени други размери на обезщетения при съобразяване на други обстоятелства, свързани с причиняването на непозволеното увреждане. Не е налице проявление на противоречиво прилагане на един и същи институт или правна норма. Поради това искането за допускане на касационно обжалване по въпроса за приложението на критерия за справедливост, установен с правилото на чл.52 ЗЗД, е неоснователно.
3) Въззивният съд се е произнесъл по материалноправния въпрос за момента, от който се дължи законна лихва върху размера на присъденото обезщетение, като е допуснал необоснованост по отношение на датата на определяне на инвалидизирането – определил го е от датата на протокола на НОИ, а не от датата, на която е влязло в сила решението на НЕЛК и така се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, отразена в посочени решения.
По този въпрос няма противоречие с цитираното решение №5 /02.02.1995 г. по гр.д. № 565 /1994 г. на ІV г.о. на ВКС и с другите посочени решения, според което осъденият ответник – работодател изпада в забава от деня на установяване от съответните медицински органи – експертни комисии на професионалния характер на заболяването. Ако е допусната грешка в датата – да е посочена дата на някой от другите медицински документи, би била налице необоснованост, която обаче не е основание за допускане на касационно обжалване, а порок на решението, който би могъл да обуслови неговата неправилност. ВКС обаче се занимава с такива пороци, доколкото са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.
4) Въззивният съд се е произнесъл по въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК : определил е неимуществените вреди без да съобрази актовете, удостоверяващи професионалния характер на заболяването – решенията на ТЕЛК и НЕЛК, като не е съобразил, че не допустимо създаденият ред за установяване на неработоспособност да бъде подменян или заменян чрез съдебно-медицински експертизи, материалната и доказателствената сила на експертните решения е въпрос по т.3.
Този довод е неоснователен, с него се твърди нарушение на процесуални правила, необоснованост и нарушение на материалния закон, които също не са основания за допускане на касационно обжалване, а възможни пороци на решението, които биха могли да се отразят на неговата правилност.
За пълнота следва да се отбележи, че по делото освен решения на ТЕЛК, с които е установено професионалното заболяване, са представени и множество други медицински документи, въз основа на които е изготвена съдебно-медицинската експертиза по делото. По въпроса кога е необходима съдебна експертиза и какви са правомощията на съда по допускането и има много постановени решения на ВКС, той е обсъждан включително в тълкувателни решения на ОСГК на ВКС (по спорни въпроси на въззивното и касационното производство, същото е и по отношение на доказателствената сила на експертните решения, разрешения по този въпрос има включително в посочените от жалбоподателя решения. Допускането и изслушване на заключение на медицинска експертиза въз основа на решения на ТЕЛК и друга медицинска документация за професионалното заболяване не подменя създадения ред за установяване на неработоспособност, а е обусловено от липсата на специални знания у съда да извършва преценка на отразеното в документите. В случая заключението е дало отговор и на други релевантни за спора въпроси, поради което е допустимо, относимо и необходимо доказателствено средство.
Поради което следва да се приеме, че повдигнатите въпроси не осъществяват основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК.
От изложеното следва, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно, поради което и искането на жалбоподателя за разноски е неоснователно, а на ответника в това производство Н. Н. С. следва да се присъдят направените от него разноски за процесуално представителство в размер на 100 лева, удостоверени с договор за правна защита и съдействие.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение от 06.11.2009 г. по въззивно гр. д. № 790 /2009 г. на Софийски окръжен съд, г.о..
Осъжда „А” А. , със седалище гр. П., да запати на Н. Н. С. 100 (сто) лева за процесуално представителство в настоящото производство.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.