О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 218
гр.София, 29.05.2013 година
В. касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и първи май две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ч.гражданско дело под № 2378/2013 година
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 във връзка с чл.124, ал.4, чл.280, ал.1 и чл.288 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба вх.№ 12232 от 13.11.2012 год. на [фирма], [населено място], представляван от Б. С. М., срещу определение № 2448 от 05.11.2012 год. по в.ч.гр.дело № 1120/2012 год. на Русенския окръжен съд, с което е потвърдено определението на Русенския районен съд от 04.07.2012 год. за прекратяване на производството по гр.дело № 4359/2012 год. поради липса на правен интерес от предявяване на установителен иск по чл.124, ал.4 ГПК за признаване за неистински на два броя данъчни декларации, подадени през 1998 год.
Поддържат се оплаквания, че жалбата срещу определението на първата инстанция е била разгледана от въззивния съд в закрито заседание, без да се образува производство и да се съберат доказателства. Твърди, че погрешно въззивният съд счел, че има данни за установена неистинност на декларациите. Според жалбоподателя, има данни за фалшифицирането на подписите, но не и за нищожност на самите декларации.
Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат: а) трайна съдебна практика, че за оспорване на актове поради нищожност няма срок; б) без да бъдат обявени от съд за нищожни, декларациите изглеждат като основания на органите на НАП за данъчни задължения; в) правният интерес на жалбоподателя не е да се позове на настъпилата давност, а да достигне до справедливо съдебно решение, че не дължи данъци; г) няма съдебни актове нито у нас, нито в съда в С., които да обосновават неразглеждане в открит съдебен процес на искане за обявяване на данъчни декларации за нищожни.
Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. взе предвид следното:
С искова молба вх.№ 32579 от 04.06.2012 год. [фирма], представляван от Б. С. М. е предявил срещу Националната агенция по приходите установителен иск с основание чл.124, ал.4 ГПК за обявяване нищожността на данъчна декларация вх.№ 394/26.03.1998 год. и данъчна декларация вх.№ 3386/26.03.1998 год., подадени от негово име до ТУДА-гр.Р.. В обстоятелствената част на исковата молба, както и в молбата-уточнение вх.№ 35796/19.06.2012 год. се твърди, че двете декларации не били подписани от ищеца/сега частен жалбоподател/, а бил положен фалшифициран негов подпис, като правният интерес произтичал от самата фалшификация. Посочено е, че документите са с невярно съдържание и докато не бъдат обявени за нищожни, биха могли да бъдат възприемани като истински и така да доведат до неблагоприятни за ищеца материални, финансови и обществени последици /срвн. и молба-уточнение вх.№ 38831 от 04.07.2012 год./.
Първоинстанционният съд е прекратил производството, като е приел, че ищецът няма правен интерес от оспорване на верността на декларациите, тъй като ако трети лица се позовават на тях в бъдещ исков процес или пред органи и лица, обстоятелствата, за които документите свидетелстват, ще бъдат преценявани съобразно всички останали данни и доказателства, касаещи спора.
Въззивният съд е потвърдил определението, като е приел, че правен интерес от иск по чл.124, ал.4 ГПК е налице, когато документът, чиято неистинност е предмет на установяване, рефлектира върху субективно материално право. Според въззивния съд, правният интерес се обуславя от създадена преюдициална зависимост на установяването спрямо защитата на самото право. Допълнително съдът е посочил, че липсата на правен интерес от установяването в случая следва и от наведените в самата искова молба твърдения, че неистинността на декларациите била установена в рамките на висящо производство по адм.дело № 530/2004 год. на Варненския окръжен съд.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на определението на въззивната инстанция поради следните съображения:
Частният жалбоподател не се позовава на задължителна практика на Върховния касационен съд по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и не сочи тълкувателни решения или постановления на Пленума на Върховния съд; тълкувателни решения на ОСГК на ВКС, постановени при условията на чл.86, ал.2 ЗСВ/отм./; тълкувателни решения на общите събрания на гражданската и търговската колегия на ВКС или на решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, респ. определения по чл.274, ал.3 ГПК, на които да противоречи даденото с обжалваното определение разрешение на процесуалноправния въпрос, касаещ наличието, респ. липсата на правен интерес от предявяване на иск по чл.124, ал.4 ГПК.
Липсва позоваване и на влезли в сила решения или определения на съдилища от страната, постановени по аналогични казуси, в които да се разрешава противоречиво процесуалноправния въпрос, предмет на обжалваното определение на въззивния съд, поради което не е налице и втората предпоставка за допускане на касационно обжалване – чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК/вх.№ 3380 от 19.03.2013 год./ не съдържа въпрос, който да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съдържанието на понятията „точно прилагане на закона” и „развитие на правото” е изяснено с т.4 на тълкувателно решение № 1/2009 год. от 19.02.2010 год. по тълк.дело № 1/2009 год. на ОСГКТК на ВКС, като е посочено, че и двете хипотези на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират едно правно основание за допускане на касационно обжалване и имат приносен характер за правораздаването при тълкуване на правните норми по конкретни дела или при създаване на съдебна практика по чл.290 ГПК или по чл.124 ЗСВ. „Точното прилагане на закона” се отнася до необходимост от изменението на задължителна практика /чл.280, ал.1, т.1 ГПК/ или на практика по отделни казуси с оглед преодоляване на възприети погрешни правни разрешения по прилагане на правната уредба и формиране на нова съдебна практика. „Развитието на правото” пък се очертава чрез усъвършенстване на законодателството с кодификация на нормативните актове, отстраняване на непълноти или противоречия в правната уредба със законодателните й изменения. В хипотезата на чл.281, т.3 във връзка с чл.278, ал.4 ГПК, какъвто е и настоящия случай, отстраняването на нарушения, за които в частната касационна жалба се твърди, че са допуснати при постановяване на обжалваното определение на въззивния съд, засяга единствено конкретното частно производство. Допускането на касационно обжалване е неоправдано, тъй като не би спомогнало за отстраняване на непълноти, неясноти или противоречивост в правната уредба. Частният жалбоподател не се позовава на такава необходимост от тълкуване на разпоредбата на чл.124, ал.4 ГПК. Въпросите в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не могат да обосноват приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а на практика съставляват оплаквания за неправилност на обжалваното определение. По тях обаче Върховният касационен съд би се произнесъл по реда на чл.274, ал.3, т.1 ГПК, само ако беше налице поне една от алтернативно предвидените в чл.280, ал.1 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Както се посочи, липсва основание за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд, поради което Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2448 от 05.11.2012 год. по в.ч.гр.дело № 1120/2012 год. на Русенския окръжен съд, с което е потвърдено определението на Русенския районен съд от 04.07.2012 год. за прекратяване на производството по гр.дело № 4359/2012 год., по частна касационна жалба вх.№ 12232 от 13.11.2012 год. на [фирма], [населено място], представляван от Б. С. М..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: