2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 218
София, 14.04.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на осемнадесети март две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 1768/2019 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Мичев Консулт Комерс” ЕООД, ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 774 от 02.04.2019 г. по т.д. № 865/2019 г. на Апелативен съд – София, Търговско отделение, 11 състав, с което е потвърдено решение № 2259 от 12.11.2018 г. по т.д. № 539 /2017 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-1 състав за уважаване на предявения от „Еуробилдинг” АД иск по чл.240, ал.1 ЗЗД за сумата 391 100 лв., представляваща общата стойност на заети от „Мичев Консулт Комерс” ЕООД суми по 26 броя договори за парични заеми от 2008 г., 2012 и 2013 г., ведно със законната лихва от исковата молба и за отхвърляне на предявеното от „Мичев Консулт Комерс” ЕООД възражение за прихващане за сума в размер на 323 845.08 лв. по договор за цесия от 24.04.2017 г.
Касационният жалбоподател поддържа доводи за неправилност на решението, на основанията по чл.281, т.3 ГПК, с искане за неговата отмяна и връщане на делото за повторно въззивно разглеждане. Твърди нарушение на чл.183 ГПК по отношение на представени от ищеца заверени копия от договорите за заем и неотчитане на последиците от неизпълненото указание на съда за представяне на документите в оригинал. В жалбата се сочи, че освен банковия превод по първия договор за заем, по делото липсват доказателства за реално предаване на исковата сума, а представените по делото разписки за заем не съответстват като дати и размери на получените заеми. Според касатора, въззивният съд неправилно е приел, че цедираното вземане, произтичащо от заемно правоотношение между Петко Мичев и ищцовото дружество, е погасено по давност, без да прецени счетоводното отразяване на заема при ищеца и динамиката му през годините – след 2008 г.
Искането за допускане на касационно разглеждане на делото е в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1. Ако заинтересованата страна не представи при поискване оригинала на представен по делото препис от писмено доказателство, следва ли този препис да се изключи от доказателствата по делото съгл. чл.183 ГПК; 2. При доказване на елемент от фактическия състав на договор за паричен заем по чл.240 ЗЗД, а именно – предаване на паричната сума, следва ли да се презумира наличието на друг съществен елемент от договора – поето задължение за връщане на сумата; 3. Доброволното плащане на част от заема от заемателя на заемодателя представлява ли по съществото си покана за изплащане на заема или презумира ли наличието на такава покана и 4. Вписването на заема в счетоводните книги на длъжника, вкл. в годишния финансов отчет, публикуван в ТР, представлява ли признаване на вземането от страна на длъжника. По първите два въпроса се поддържа допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, с позоваване съответно на решение по т.д. № 2800/2015 г., I т.о. и на решение по гр.д. № 1779/2018 г., IV г.о., а по останалите два въпроса се сочи допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
В постъпил по делото отговор от „Еуробилдинг” АД, чрез процесуален пълномощник, се поддържа, че въпросите не покриват общата и допълнителни предпоставки за допускане на касационно обжалване. Изразено е и становище за неоснователност на жалбата, с искане за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, при спазване на преклузивния срок по чл.283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
При постановяване на въззивното решение съдебният състав на САС е препратил към мотивите на първата инстанция, съгласно които от фактическа страна е прието за установено следното: Наличие на договор от 27.10.2008 г. между „Еуробилдинг” АД – заемодател и „Мичев Консулт Комерс” ЕООД – заемател, в който е постигнато съгласие за предаване на заемателя на сумата 30 000 лв., а заемателят се е задължил да я върне съгл. договорните условия, в срок до 27.10.2012 г. съгл. анекс към договора от 01.10.2009 г. ; Наличие на подписани между същите страни 15 броя договора за паричен заем през 2012 г. / м.11 и м.12, подробно описани/ за по 14 800 лв. по всеки договор, със срок за връщане на заемните суми от по една година от датата на сключването им; Наличие на договори за парични заеми за периода от м.май – м. декември 2013 г., със задължение на ищеца да предаде на ответника – заемател, заемна сума от по 14 900 лв. по 9 броя договора, а по договор от 21.12.2013 г. – 5 000 лв., с уговорени срокове за връщане на заемните средства от по една година от датата на сключването им; Представено преводно нареждане за сумата от 30 000 лв. – по договора за заем от 28.10.2008 г.; по договорите от 2013 г. – разписки за получените от ответника заемни суми; а по договорите от 2012 г. приетата по делото съдебно-счетоводната експертиза е установила предаването на заемните суми – общо 220 000 лв. на ответника, срещу РКО, осчетоводени по сметка 501 „Каса в лева”, с основание предоставен заем на ответника; В писма за потвърждение на салда от бившия одитор на ищеца, е видно, че ответното дружество е потвърдило задължения към ищеца: към 31.12.2012 г. – в общ размер на 252 000 лв. – главници по договори за заем от 2008 г. и от 2012 г., а към 31.12.2013 г. – задължения в размер на 391 000 лв. – главници по всички договори за заем.
Въззивният съдебен състав се е произнесъл по оплакванията на въззивника, при съобразяване на разпоредбата на чл.269 ГПК. Приел е, че представените от ищеца преписи от договори за заем, във връзка с които се сочи нарушение на чл.183 ГПК, обективират единствено обещания на ищеца да предостави в заем сумите, а не и удостоверителни изявления на страните за реалното им предоставяне. Дори и тези преписи да е следвало да бъдат изключени от доказателствата съобразно чл.183 ГПК, то това не се отразява на доказаността на факта на реално предоставяне на заемните суми на ответника. От друга страна, апелативният съд е отчел, че въпросните документи са заверени по реда на чл.32 ЗАдв., което сочи на неприложимост на чл.183 ГПК по отношение на официално заверени преписи. Решаващият състав на САС е възприел изводите на първата инстанция за доказаност на реалното предаване на процесните заемни суми, в общ размер на 391 000 лв., като освен на писмените доказателства, подробно обсъдени, се е позовал и на създадените от ответника пречки на вещото лице да изпълни поставената задача във връзка със счетоводното отразяване на процесните договори в счетоводството на ответника, като е приложена разпоредбата на чл.161 ГПК.
По отношение на възражението за прихващане, въззивният съд е потвърдил крайните изводи на СГС, при съобразяване, че: възражението е заявено с отговора на исковата молба за сумата 323 845.08 лв., въз основа на договор за цесия от 24.04.2017 г. , по силата на който Петко Иванов Мичев е прехвърлил на ответника вземания срещу ищеца, представляващи предоставяни заеми на ищцовото дружество. В изпълнение на дадени от СГС указания за конкретизиране на цедираното вземане, ответникът е уточнил, че то е възникнало в периода 2008 – 2009 г., а в отговора на уточнението ищцовото дружество е въвело възражение за погасяване по давност на претендираните от ответника вземания. Позовавайки се на допълнителната ССЕ, според която в счетоводството на ищеца са отразени задължения към цедента Петко Мичев по предоставени заеми, с различни стойности на главниците към края на съответните години и отразено към 31.12.2016 г. задължение в размер на 180 001.31 лв., при изчислена от в.л. законна лихва в размер на 148 389.97 лв., апелативният съд е аргументирал извод, че посочените заемни суми реално са били предоставени от Мичев на ищцовото дружество. Възприето е обаче изразеното от първата инстанция становище за погасяване по давност на вземанията, предмет на възражението за прихващане, основано на ССЕ за периода на предоставяне на заема – през 2008 г.; липсата на уговорен падеж и приложимост на чл.240, ал.4 ЗЗД. Констатирана е липсата на оспорване на констатацията на СГС, че предвид направеното от ищеца погасяване на част от заема през 2008 г., то от това следва извод за отправена през с.г. покана от заемодателя, още повече, че задълженията са осчетоводени като краткосрочни. Въззивният съд се е позовал и на разпоредбата на чл.114, ал.2 ЗЗД, с краен извод за изтичане на 5-годишния срок по чл.110 ЗЗД още през 2013 г., много преди предявяване на вземането с възражението за прихващане.
Настоящият съдебен състав на ВКС намира, че не е налице основание за достъп до касация.
Съгласно задължителните указания по приложение на процесуалния закон, дадени в т.1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС в задължение на касатора е вменено да формулира и да обоснове процесуалноправен и/или материалноправен въпрос, включен в предмета на делото, който е обуславящ за крайния правен резултат. Съобразявайки този акт на нормативно тълкуване, в случая следва да се приеме, че първият правен въпрос не е обуславящ за изхода на делото, доколкото изводите на САС за доказаност на реалното предаване на съответните суми не са основани на представените от ищеца договори, заверени по реда на чл.32 Закона за адвокатурата, а въз основа на преценка на останалите релевантни доказателства, вкл. и на признания на ответното дружество.
Въпросът, свързан с доказване на елементите от фактическия състав на договора за паричен заем по чл.240 ЗЗД, не удовлетворява основния селективен критерий, доколкото е пряко съотносим към правилността на атакуваното решение. Твърдението на касационния жалбоподател за необоснованост на атакувания съдебен акт в частта, с която прието за доказано реалното предаване на съответните суми по заемни правоотношения /в какъвто смисъл е обосновката на този въпрос/ не би могло да аргументира наличието на основанията за достъп до касация. При формулиране на въпроса, касаторът не е отчел липсата на тъждество между основанията по чл.280, ал.1 ГПК и основанията за касиране поради неправилност на въззивния съдебен акт, предвидени в чл.281, т.3 ГПК, разяснено и в посоченото ТР.
Съображенията за недоказаност на общата предпоставка за допускане на касационен контрол по първия въпрос са важими и спрямо въпрос № 3, доколкото САС се е произнесъл в обхвата, очертан от въззивната жалба и от отговора на тази жалба, което изрично е констатирано и в мотивите към решението.
Последният правен въпрос – дали вписването на заема в счетоводните книги на длъжника, вкл. и в ГФО, съставлява признание на вземането, е поставен във връзка с отхвърленото от съда възражение за прихващане поради погасяване по давност на активното вземане. Касационният жалбоподател счита, че положителният отговор на този въпрос би означавал извеждане на извод за прекъсване на давността, както и за неизтекъл давностен срок. Преди всичко, решаващият състав на САС не е преценявал извършеното от ищцовото дружество осчетоводяване на вземания на цедента с оглед основанията за прекъсване на давността по чл.116 ЗЗД, конкретно – чл.116, б.”а” ЗЗД, нито такова възражение е надлежно въведено в процеса от ответното дружество /сега касатор/. Поради това и въпросът не попада в обхвата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК.
При този изход на делото, на ответника по касация се дължат разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 6 804 лева, доказани с представените с отговора доказателства.
Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение
№ 774 от 02.04.2019 г. по т.д. № 865/2019 г. на Апелативен съд – София, Търговско отделение, 11 състав.
ОСЪЖДА „Мичев Консулт Комерс” ЕООД да заплати на „Еуробилдинг” АД сумата 6 804 лева – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: