О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 22
гр. София, 14.01.2010 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на единадесети януари през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева ч. т. дело № 756 по описа за 2009г.
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на „В” А. , гр. С. наименование „К” АД/ чрез процесуалния му представител адв. Г срещу определение № 249 от 03.08.2009г. по ч. т. дело № 168/2009г. на Апелативен съд Б. , търговски състав, с което е оставена без уважение частната жалба на „В” А. , гр. С. против определение № 3 от 01.06.2009г. на Окръжен съд Б. , с което е прекратено производството по т. дело № 10/2009г. по описа на Бургаски окръжен съд.
Частният жалбоподател поддържа, че въззивното определение е неправилно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано. Допускането на касационно обжалване на съдебния акт е обосновано с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК:
1/ по отношение на първия иск въззивният съд се е произнесъл по съществен материалноправен и процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, а именно по въпроса дали приемането на решение на Общото събрание на акционерите по реда и на основание чл. 196, ал. 3 ТЗ е правоотношение или сложен фактически състав и в тази връзка за допустимостта на иска – т. 1;
2/ доколкото за квалификацията на едно правоотношение като факт няма съдебна практика, този въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3;
3/ по отношение на втория иск въззивният съд в противоречие на практиката на ВКС се е произнесъл по съществения материалноправен въпрос дали правото на увеличение на капитала по чл. 196, ал. 1 ТЗ, включващо и правомощието за ограничаване на правата на акционерите по чл. 196, ал. 3 ТЗ е потестативно субективно право или правоотношение – т. 1;
4/ в противоречие с практиката на ВКС въззивният съд е определил правната квалификация на втория иск, като е игнорирал правното твърдение на ищеца за претендираното материално право – т.1;
5/ въпросът за съдържанието на правоотношение по упражняване на потестативно субективно право и конкуренцията между право и правоотношение, съответно тяхното съотношение и възможността да бъдат заедно или поотделно обект на установяване в производство по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, е от значение за точното приложение на закона, така и за развитието на правото – т. 3. Частният жалбоподател моли определението да бъде отменено и делото върнато за продължаване на съдопроизводствените действия и произнасяне по съществото на спора.
Ответникът О. Б. оспорва частната касационна жалба и прави възражение са липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Релевира доводи, че частният жалбоподател не е разграничил предпоставките за допускане на касационно обжалване и касационните основания, както и че в нито едно от представените към изложението съдебни решения не е налице противоречие между въззивното определение и практиката на ВКС. По отношение на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК излага съображения, че ще е налице само тогава, когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос се налага поради непълнота или неяснота на конкретната правна норма или се налага изоставяне на неправилна практика по приложението на закона, но в случая разпоредбата на чл. 124 ГПК е ясна и не се налага нейното тълкуване.
Частният жалбоподател моли да не се допуска касационно обжалване на въззивното определение, евентуално частната касационна жалба да бъде оставена без уважение и претендира присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и релевираните доводи, приема следното:
Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едноседмичен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея и изложението се съдържа твърдение за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.
Въззивният съд е приел, че са предявени два обективно съединени установителни иска с правно основание чл. 124 ГПК, а именно:
1/ да се приеме за установено по отношение на ответната община с. и пълното осъществяване на сложния фактически състав на правоотношение по приемане на решение на Общото събрание на акционерите на ищцовото дружество на 17.04.2009г. в гр. Б., включващо и решение по чл. 196, ал. 1 – 3 ТЗ за оправомощаване на управителния съвет да увеличава капитала и ограничава правата по чл. 194, ал. 1 ТЗ на акционерите;
2/ да се приеме за установено валидното възникване на правото на дружеството чрез неговия управителен съвет да увеличава капитала си чрез уредения в чл. 196, ал. 1 – 3 ТЗ механизъм, включително като свободно ограничава или лишава акционерите от правата им по чл. 194, ал. 1 ТЗ и прилагане на увеличение по реда на чл. 193 и чл. 195 ТЗ.
Решаващият съдебен състав е определил правната квалификация на първия иск по чл. 124, ал. 4, предложение второ ГПК, като е изложил съображения, че при наличието на сложен смесен фактически състав установяването на осъществяването му представлява по естество установяване на всеки един от фактите, представляващи част от състава. Поради това, че в закона не е предвидена възможност за установяване на твърдените от ищеца факти – част от сложния фактически състав, въззивната инстанция е направила извод за недопустимост на предявения иск.
Вторият иск е квалифициран по чл. 124, ал. 3 ГПК, като е прието, че законът не е предвидил възможност за предявяване на иск за установяване пораждането на правоотношенията между органите на дружеството и акционерите му. Поради това е направен извод за недопустимост и на този установителен иск.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, от който зависи изходът на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал. 1 ГПК.
Въпросът дали приемането на решение на Общото събрание на акционерите по реда и на основание чл. 196, ал. 3 ТЗ е правоотношение или сложен фактически състав и въпросът дали валидното възникване на правото на дружеството чрез неговия управителен съвет да увеличава капитала си чрез уредения в чл. 196, ал. 1 – 3 ТЗ механизъм представлява правоотношение или упражняване на субективно право, биха били от значение за делото, ако ищецът имаше правен интерес от предявяване на двата установителни иска. Правният интерес от установяване на съществуването и пълното осъществяване на сложния фактически състав на приемане на решението на Общото събрание на акционерите на ответното дружество на 17.04.2006г., както и от установяване на правото на дружеството чрез неговия управителен съвет да увеличава капитала си чрез уредения в чл. 196, ал. 1 – 3 ТЗ механизъм, включително като свободно ограничава или лишава акционерите от правата им по чл. 194, ал. 1 ТЗ и прилагане на увеличение по реда на чл. 193 и чл. 195 ТЗ, е налице при оспорване на претендираното от ищеца право или ако се претендира отричано от него право, ако не съществува друг начин на защита. По делото е установено, че О. Б. е предявила срещу „К” А. , понастоящем „В” А. иск с правно основание чл. 71 ТЗ за отмяна на решение от 17.04.2008г. на УС на дружеството за увеличаване на капитала чрез издаване на нови 10 000 000 броя поименни акции с право на глас с номинал 1 лв. всяка, които се поемат и записват изцяло по реда на чл. 195 ТЗ с твърдението, че то е взето извън предметната компетентност на този орган поради липсата на изричното му овластяване с решение на общото събрание на акционерите, взето с мнозинство 2/3 от гласовете на представените акции. Преценката за възникване на правото на управителните органи на ищцовото дружество да извършат увеличение на капитала по реда на чл. 196, ал. 1 – 3 ТЗ следва да се извърши в производството по иска с правно основание чл. 71 ТЗ, тъй като представлява част от преценката за законосъобразност на решението от 17.04.2008г. Поради това за ищеца липсва правен интерес от предявяване на установителните искове с правно основание чл. 124, ал. 4, предл. 2 ГПК.
Независимо от липсата на правен интерес от предявяване на установителните искове, следва да се отбележи, че въпросът за предмета на делото, квалификацията и правното основание на иска за установяване съществуването и пълното осъществяване на сложния фактически състав на правоотношение по приемане на решение на Общото събрание на акционерите на ищцовото дружество на 17.04.2009г. в гр. Б., включващо и решение по чл. 196, ал. 1 – 3 ТЗ за оправомощаване на управителния съвет да увеличава капитала и ограничава правата по чл. 194, ал. 1 ТЗ на акционерите, не е решен в противоречие с практиката на ВКС, съгласно която правното основание на иска се определя от съда въз основа на твърдените от ищеца факти и обстоятелства и заявеното искане, петитума на исковата молба. В настоящия случай Бургаски апелативен съд съобразно обстоятелствената част на исковата молба и заявеното искане и в съответствие с практиката на ВКС е определил правната квалификация на първия установителен иск по чл. 124, ал. 4, предложение второ ГПК. Искането за установяване на съществуването и пълното осъществяване на сложния фактически състав на приемане на решението на Общото събрание на акционерите на ответното дружество на 17.04.2006г. практически представлява искане за установяване на всеки един от фактите, представляващи части от състава на приемане на решението на Общото събрание на акционерите.
Неоснователен е доводът за противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 06.12.2002г. по тълк. дело № 1/2002г. на ВКС, ОСГК. В посоченото Тълкувателно решение ВКС изрично е приел, че решенията на Общото събрание не следва да бъдат разглеждани като сделки между членовете на ТД по ЗЗД, а за тях са приложими специфични критерии, въведени от ТЗ. Посочено е, че членът на дружеството може да защити правата си или с иск по чл. 97, ал. 1 или 3 ГПК /отм./, аналогичен чл. 124, ал. 1 и 3 ГПК, ако решението не подлежи на вписване, или с иск по чл. 431, ал. 2 ГПК /отм./ във връзка с чл. 97, ал. 1 и 3 ГПК /отм./, аналогични чл. 537, ал. 2 във връзка с чл. 124, ал. 1 и 3 ГПК, ако то е вписано в търговския регистър, както и с исковете по чл. 71 или чл. 74 ТЗ. При предявяване на някой от посочените искове за дружеството възниква правен интерес да защити правата си и тази защита следва да бъде реализирана в исковото производство, инициирано срещу дружеството, а не в отделно исково производство по иск, предявен от дружеството, предвид специфичния характер на решенията на органите на дружеството.
Независимо, че въпросът за валидното възникване на правото на дружеството чрез неговия управителен съвет да увеличава капитала си чрез уредения в чл. 196, ал. 1 – 3 ТЗ механизъм, е от значение при решаване на спора по иска с правно основание чл. 71 ТЗ и правният интерес от установяване на това обстоятелство касае спора по чл. 71 ТЗ, с оглед прецизността следва да се отбележи, че въззивният съд неправилно е квалифицирал иска по чл. 124, ал. 3 ГПК. Валидното възникване на правото на дружеството чрез неговия управителен съвет да увеличава капитала си чрез уредения в чл. 196, ал. 1 – 3 ТЗ механизъм се предопределя от конкретен факт и практически с предявяването на този иск се претендира установяване на съответните факти, което е недопустимо в отделно исково производство съгласно чл. 124, ал. 4, предложение второ ГПК.
Не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Точното прилагане на закона по смисъла на цитираната разпоредба е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи; към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. По въпроса за определяне правната квалификация на иска, както и за приложението на чл. 97 ГПК /отм./, аналогична разпоредба на чл. 124 ГПК, е налице съдебна практика, която не се налага да бъде променяна.
По изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че не са налице сочените в частната касационна жалба основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.
По делото е постъпила молба вх. № 9856/09.11.2009г. от ответника О. Б. за заплащане на направени разноски в размер 6 000 лв. – адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред Бургаски окръжен съд и 6 000 лв. – адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред Бургаски апелативен съд и ВКС. Приложените към молбата договор за процесуална защита и представителство, фактури и извлечения от банкова сметка не установяват договорено и платено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС, а само пред БОС и БАС. Поради това настоящият съдебен състав не присъжда разноски на ответника за касационното производство. По молбата за присъждане на направените разноски за първоинстанционното и въззивното производство компетентен да се произнесе е въззивният съд, поради което същата следва да се изпрати по компетентност на Бургаски апелативен съд.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 249 от 03.08.2009г. по ч. т. дело № 168/2009г. на Апелативен съд Б. , търговски състав.
ИЗПРАЩА делото на Бургаски апелативен съд за произнасяне по подадената от ответника О. Б. молба вх. № 9856/09.11.2009г. за присъждане на разноски за процесуално представителство пред БОС и БАС.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.