5
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 220
гр. София,14. март 2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 3532 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК (в редакцията на закона, преди ЗИДГПК, обн. в ДВ, бр. 86/2017 г. – съгласно § 74 от последния, която редакция относно касационното производство се има предвид и по-натам в определението).
Производството е образувано по касационна жалба на В. В. А. срещу решение № 640/22.03.2017 г., постановено по гр. дело № 3256/2016 г. на Софийския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 2955/13.04.2016 г. по гр. дело № 7841/2013 г. на Софийския градски съд, е отхвърлен, предявеният от жалбоподателката срещу С. В. М. и Л. Я. М., иск с правно основание чл. 87, ал. 3 от ЗЗД за разваляне на договор за издръжка и гледане от 05.04.2012 г., сключен от А. И. П., като прехвърлител, и ответника М., като приобретател, с предмет – апартамент № 38, находящ се в [населено място], [улица], ет. 3 (подробно описан ведно с принадлежностите му).
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението на жалбоподателката по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните три правни въпроса: 1) обстоятелството, че прехвърлителят има достатъчно налични средства по банковите си сметки, доказва ли факта на изпълнение на договора за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка от страна на приобретателя, и в тази хипотеза следва ли да се приеме, че прехвърлителят не се нуждае от постоянни и ежедневни грижи; 2) след като задълженията, поети по договора за прехвърляне на имот срещу задължение за гледане и издръжка, са морално-битови и нравствени, следва ли да се приеме, че тегленето на суми от банковата сметка на прехвърлителя е съвместимо с такъв тип задължения; и 3) задължен ли е въззивният съд да обсъди поотделно и в съвкупност всички доказателства по делото, както и да обсъди доводите на страните. Жалбоподателката поддържа, че обжалваното въззивно решение е постановено в противоречие, както следва: по първия въпрос – с решение № 20/22.07.2015 г. по гр. дело № 1853/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, и по втория и третия въпрос – с решение № 411/27.10.2011 г. по гр. дело № 1857/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 216/04.01.2011 г. по търг. дело № 87/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС.
Ответниците С. В. М. и Л. Я. М. в отговора на касационната жалба излагат становище и подробни съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че основания за допускане на касационното обжалване няма.
Въззивният съд се е произнесъл по първите два правни въпроса, формулирани от жалбоподателката, като е приел следното: Предвид заключението на съдебно-счетоводната експертиза по делото, представените писмени доказателства и неявяването на ответниците да отговорят на въпроси по реда на чл. 176 от ГПК, апелативният съд е приел за доказано, твърдяното от жалбоподателката-ищца обстоятелство, че нейният наследодател и прехвърлител по процесния договор А. П. е имал достатъчно парични средства, за да осигури самостоятелно изцяло месечната си издръжка. Съдът е намерил, обаче, че това обстоятелство не може да се квалифицира като неизпълнение на задълженията на ответниците по процесния договор за осигуряване на средства за издръжка на наследодателя на ищцата, както е поддържала последната по делото. В тази връзка въззивният съд е изложил съображения, че поемането на задължение да се осигурява месечна издръжка на прехвърлителя от приобретателя възниква винаги, независимо от материалното състояние на прехвърлителя и на приобретателя, като обемът на дължимата издръжка се определя според нуждите на прехвърлителя и възможностите на приобретателя, и целта е нуждите на прехвърлителя да бъдат задоволявани в разумни граници; целта на сключване на алеаторния договор е не обогатяването на прехвърлителя, а гарантирането му на един спокоен и нормален живот, какъвто е водил до сключването на договора. Също въз основа заключението на съдебно-счетоводната експертиза по делото, апелативният съд е приел и че достатъчните средства за месечната издръжка на прехвърлителя са били около 330 лв., както и че ответникът-приобретател е разполагал с възможност да осигури тази издръжка. Предвид съвкупната преценка на свидетелските показания и писмените доказателства, въззивният съд е приел, че ответникът-приобретател е и осигурявал тази месечна издръжка за заплащане на режийни разноски, храна и лекарства на прехвърлителя. Съдът е приел за доказан и твърдяния от жалбоподателката факт, че от банкови сметки на прехвърлителя през процесния период е била изтеглена сума от около 100 000 лв., но е приел, че и този факт не доказва ответниците да не са осигурявали със свои средства месечната издръжка в размер 330 лв. за прехвърлителя.
Така приетото в обжалваното въззвно решение, не е в противоречие, а напротив – изцяло е в съответствие с посоченото от жалбоподателката решение № 20/22.07.2015 г. по гр. дело № 1853/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, в което е прието следното: Ако в договора задължението на приобретателя е описано като „издръжка и гледане“, издръжката включва изцяло храна, режийни разноски, дрехи и други, според нуждата на прехвърлителя – без оглед на възможността му да се издържа сам от имуществото и доходите си, както и полагане на грижи за здравето, хигиената и домакинството на прехвърлителя, според неговата нужда и възможностите му да се справя сам. Паричната престация, по правило не може да замести уговорената натурална, поради което кредиторът не може да иска, а длъжникът не може да престира пари вместо грижи и издръжка. Представянето на натурална издръжка – храна, режийни разноски, дрехи, и другите грижи – за домакинството, хигиената и здравето на кредитора, според нуждата и възможностите му да се справя сам, по общо правило, е същността на престацията за грижи и издръжка на приобретателя, поради което релевантни са всички факти, имащи отношение към изпълнението, то пълно ли е, ежедневно и непрекъснато ли се престира.
Видно от изложеното, въззивният съд не е приел нищо различно в обжалваното решение, в сравнение с цитираното решение на ВКС. Останалите две решения на ВКС, посочени от жалбоподателката, са постановени, съответно: по трудов спор за заплащане на трудово възнаграждение – решение № 411/27.10.2011 г. по гр. дело № 1857/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, и по търговски спор за заплащане на възнаграждение по договор за изработка (строителство), неустойка и обезщетение за забава – решение № 216/04.01.2011 г. по търг. дело № 87/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, поради което тези две решения нямат никакво отношение към първите два въпроса в изложението към касационната жалба.
Отделно от това, тези два въпроса са, съответно – некоректно и неясно формулирани. От установеното по делото обстоятелство, че прехвърлителят е имал достатъчно налични парични средства за своята издръжка, апелативният съд не е направил нито извод, че с това е доказано изпълнение на процесния договор, нито извод, че прехвърлителят не се е нуждаел от постоянни и ежедневни грижи, каквато е постановката на първия въпрос. От формулировката на вторият въпрос и изложеното към него, не става ясно каква „съвместимост“ има предвид жалбоподателката между задълженията по алеаторния договор, посочени във въпроса като „морално-битови и нравствени“, и установения по делото факт на теглене на суми от банковата сметка на прехвърлителя.
На третия правен въпрос, формулиран от жалбоподателката, посоченото от нея решение № 411/27.10.2011 г. по гр. дело № 1857/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС дава следния отговор: Съдът по същество е длъжен да прецени всички събрани по делото доказателства, които са от значение за спора, както и доводите на страните, и да основе решението си върху приетите от него в резултат на тази преценка обстоятелства по делото и върху закона. Това разрешение съответства на разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и ал. 3 и чл. 12 от ГПК, както и на тази на чл. 188, ал. 1 от ГПК от 1952 г. (отм.). Подобен отговор е възприет и в решение № 216/04.01.2011 г. по търг. дело № 87/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, а именно: За въззивния съд като инстанция по съществото на правния спор съществува задължение по чл. 188, ал. 1 от ГПК (отм.) да извърши самостоятелен анализ на всички доказателства по делото, сочени от страните като относими към защитните им тези в процеса, да обсъди поддържаните във връзка с тях доводи и възражения и след като изгради свои собствени фактически и правни констатации, да даде самостоятелно разрешение на правния спор, с който е сезиран. Изпълнението на посоченото задължение е гаранция за правото на защита на страните и за правилността на въззивното решение. Поради това изискването за спазване на чл. 188, ал. 1 от ГПК (отм.) от въззивната инстанция е застъпвано последователно както в трайната, така и в задължителната практика на ВС и ВКС – ППВС № 7/1965 г. и в ТР № 1/04.01.2001 г. (т.19) на ОСГК на ВКС. В съотвествие с тези разрешения, в мотивите към обжалваното въззивно решение апелативният съд е извършил съвкупна преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства, които са от значение за спора, обсъдил е твърденията, доводите и възраженията на страните, изградил е свои собствени фактически констатации, въз основа на които е извел и правните си изводи по делото. Както многократно е приемано в определения на ВКС по чл. 288 от ГПК, несъгласието на касатора с приетото от въззивния съд от фактическа и правна страна по спора, не е основание за допускане на касационното обжалване.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателката основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК жалбоподателката-ищца дължи и следва да бъде осъдена да заплати на двамата ответници, претендираните и направени от тях разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение в касационното производство, а именно – сумата 600 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 640/22.03.2017 г., постановено по гр. дело № 3256/2016 г. на Софийския апелативен съд.
ОСЪЖДА В. В. А. да заплати на С. В. М. и Л. Я. М. сумата 600 лв. (шестстотин лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: