О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 221
София, 10.02.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети януари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 6938/2013 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. П. Т., подадена чрез адв. Р., и по касационна жалба на И. И. Х., подадена чрез адв.К., срещу решение на Апелативен съд – [населено място], № 148, постановено на 13.06.2013 г. по в.гр.д.№ 116/2013г. С това решение ВТАС след като е отменил решение № 23 от 22.01.2013 г. по гр.д. № 473/2010 г. на Русенския окръжен съд, е обявил за окончателен предварителен договор от 08.08.2008 г. , с който Т. П. Т. продава на М. Г. Р. и на С. П. Р. следния недвижим имот: магазин с площ от 37.70 кв.м.,с идентификатор 63427.2.5662.1.10, представляващ реален дял на партера на масивна двуетажна сграда с идентификатор 63427.2.5662.1,построена в застроено дворно място 63427.2.5662, съставляващо УПИ-І-1517 и УПИ-І-1518 в кв.263 по плана на [населено място], заедно с 8% ид.части от общите части на сградата по правилата на етажната собственост, заедно с 40/634 ид. части от правото на собственост върху гореописаното дворно място, при следните права: 1/3 ид.част от имота за М. Р. и 2/3 ид.части за С. Р., при условие,че М. Р. и С. Р. заплатят на Т. П. Т. в сумата 260 000 лева, неизплатена част от продажната цена по следния начин : М. Р. сумата 86 666 лева,а С. Р. сумата 173 333 лева, в двуседмичен срок от влизане на решението в сила; осъдил е М. Р. и С. Р. да заплатят следващите се разноски по прехвърлянето на имота, както следва: в полза на държавата/по сметка на ВтАС/ сумата 1 130.50 лева такса по чл.86 т.3 от ЗННД и т.8 от Тарифа за нотариалните такси към ЗННД и в полза на [община] сумата 6 600 лева местен данък; постановил е до изплащане на разноските да се впише възбрана върху описания по-горе имот; дал е на ищците шестмесечен срок от влизане в сила на съдебното решение, в който да извършат отбелязване на същото в Служба по вписванията – Р., като в противен случай вписването на исковата молба губи действието си; постановил е препис от настоящото решение да бъде издаден само след като ищците докажат, че са заплатени разноските по прехвърлянето и дължимите данъци и такси за имота; осъдил е Т. П. Т. да заплати на М. Р. и С. Р. направените по делото разноски пред първата инстанция в размер на сумата 3 547.65 лева,а на М. Р. и направените пред въззивната инстанция разноски по делото в размер на сумата 2 400 лева.
В касационната жалба на Т. П. Т. се релевират доводи за недопустимост на решението по отношение на ищеца С. Р. поради липса на процесуална легитимация, както и за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.2 и т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне на предявения иск.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът Т. поддържа, че съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на спора въпроси в противоречие със задължителната практика на ВКС,с практиката на съдилищата, както и по такива обуславящи въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото – основания по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК.
В касационната жалба на И. И. Х. – трето лице помагач на ответника в производството, се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне на предявения иск.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът Х. поддържа, че съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на спора въпроси в противоречие със задължителната практика на ВКС,които се разрешават и противоречиво от съдилищата – основания по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК.
Ответните страни М. Г. Р. и С. П. Р. вземат становище, че не са налице основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационните жалби.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационните жалби са подадени от надлежно конституирани страни в производството с интерес от предприетото процесуално действие, в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явяват допустими. Не са налице обаче поддържаните основания по чл. 280 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
Пред Русенски окръжен съд М. Г. Р. и С. П. Р. са предявили против Т. П. Т. иск по чл.19 ал.3 ЗЗД. С първоинстанционното решение искът е отхвърлен. С обжалваното въззивно решение искът е уважен. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че предварителният договор от 08.08.2008г. съдържа съществените елементи на окончателния договор за покупко – продажба на недвижим имот – индивидуализиран предмет, цена, срок за снабдяване на купувачите от продавача с нотариален акт и срок за заплащане на пълната продажна цена; че съществено за процесния предварителен договор е обстоятелството ,че той е сключен под условие – да се осъществи замяна на имоти между ищеца М. Р., който е купувач по предварителния договор, и ответника Т. по същия. Приел е, че по своята правна същност условието е отлагателно и потестативно – при него след сключването на сделката известно време не се знае дали ще се породи желаното правно действие, като настъпването на условието зависи изцяло от волята и на двете страни. Съобразено е от въззивния съд, че в отговора си по исковата молба пред първата инстанция ответникът Т. е направил възражение, че предварителният договор е нищожен, тъй като имотите, предмет на двете сделки /покупко-продажба и замяна/ не били индивидуализирани. В тази връзка въззивният съд е приел, че имотът, предмет на първата сделка е напълно индивидуализиран. По отношение на сделката замяна: продавачът Т. в се е задължил да прехвърли на купувача М. Р. “притежаваните от него имоти в реални и идеални части в УПИ VІІ-1518 в кв.263 по плана на [населено място], [улица]” ,а от своя страна Р. се е задължил да прехвърли на Т. “правото на строеж за двустаен апартамент, в района на”Халите” със застроена площ, не по-малко от 60 кв.м., заедно с една маза и отоплителна инсталация”. Съдът е приел, че така посочените имоти са определяеми; че непълнотата на описанието на имотите не е липса на предмет, ако идентифицирането е осъществено по такъв начин, който доказва достатъчно точно волята на страните за определен обект; че предварителният договор може да има за предмет и бъдеща вещ. По тези съображения въззивният съд е обосновал извод, че възражението за нищожност на предварителния договор поради липса на предмет и за нищожност на уговорката за замяна, като условие за сключване на окончателния договор, е неоснователно. Съобразено е от въззивния съд също, в отговора си по исковата молба ответникът е направил и възражение по допустимостта на иска поради липса на пасивна легитимация, тъй като той не бил собственик на процесния имот към момента на предявяването му, както и, че е направил възражения и по активната легитимация на ищеца С. Р., тъй като му били цедирани права, каквито праводателят му нямал. Позовал се е и на нищожност на договорите за цесия, на основание чл.26,ал.2 от ЗЗД, защото липсвал годен предмет на правоотношението. Във връзка с тези възражения въззивният съд е приел следното :
По възраженията срещу активната легитимация на ищеца С. Р. : съдът е констатирал, че по предварителния договор от 08.08.2008г. купувачи са ищецът М. Р. и Е. Т. и А. З.; че с два договора за цесия от 15.04.2010г. Е. Т. и А. З. са прехвърлили на С. Р. всичките се права по предварителния договор, като е посочено че последният встъпва в задълженията им. Обосновал е извод, че с двата договора за цесия купувачите по предварителния договор са прехвърлили своите права на ищеца Р. – да искат обявяването на предварителния договор за окончателен; че тези договори са действителни, защото правата са прехвърлими, с оглед изискванията на чл.99,ал.1 от ЗЗД и понеже не се касае за прехвърляне на задължения, то съгласието на продавача не е задължително.
По възражението за липса на пасивна легитимация на ответника съдът е приел следното : според въззивния съд данните по делото сочат,че ответникът Танков е придобил правото на собственост върху процесния имот по наследство от своята майка Т. Т.; че с решение от 22.03.1962 г. по гр.д. № 480/1960 г. на Русенския народен съд в дял на същата са поставени редица помещения,в това число и магазин № 4, находящи се в недвижим имот в [населено място], [улица], както и идеални части от дворно място, цялото от 630 кв.м; че по делото е изяснено, че процесният магазин е обособен от магазин № 4 след сключване на предварителния договор; че Т. Т. е починала на 03.03.1971 г. и за единствен свой наследник е оставила ответника Т.; че Магазин № 4 е бил продаден по реда на ПМС № 60/1975 г. и одържавен с акт № 5943 от 30.12.1976 г. на Г. Р.;че със заповед № Т-94-00-0073 от 30.03.1992 г. на Министерство на финансите същият е деактуван и предаден на правоимащия Т. на основание Закона за възстановяване собствеността върху някои магазини, работилници, складове и ателиета; че съгласно чл.1 от цитирания закон правото на собственост върху магазина се възстановява в лицето на бившия му собственик, поради което и е ирелевантно за правото на собственост обстоятелството, че сумата от продажбата е възстановена на фирма ”Обществено хранене” Р. по време на брака на ответника Т. с вече бившата му съпруга Г. Т.; че е ирелевантно и постигнатото от съпрузите споразумение по чл.51 от СК, утвърдено с решение от 07.04.2010 г. по гр.д. № 163/2010 г. на Никополски районен съд, според което реституираният магазин, разделен на два самостоятелни обекти, е придобит изцяло с лични извънбрачни средства на Г. Д. Т.. Във връзка с направеното в исковата молба от ищците позоваване на нищожност на това споразумение, на основание чл.26,ал.1 от ЗЗД поради противоречие със закона/чл.21 СК,чл.22 СК,чл.30 СК/ и заобикаляне на закона/чл.25 СК,чл.77 ЗС във връзка с чл.18 ЗЗД/,чл.26,ал.2 ЗЗД ,поради липса на предписана от закона форма /чл.18 ЗЗД/ и поради невъзможен предмет, въззивният съд е приел, че в производството е допустимо такова позоваване, доколкото споразумението по бракоразводното дело има договорен характер и не се ползва със сила на присъдено нещо. Съдът е приел и това, че то е нищожно, защото отхвърля изцяло вещното право на собственост на продавача Т. върху имот, негова изключителна лична собственост. Позовал се е в мотивите си на решение № 789/98 г. на ВКС ,ІІ г.о. Съдът е съобразил и влязлото в сила решение № 239 от 17.10.2012 г. по ВНАХД № 588/2012 г. на Плевенския окръжен съд, задължително съгласно чл.300 от ГПК по посочените в нормата въпроси, от което се установява, че споразумението съдържа неверни обстоятелства относно процесния имот – че е лична собственост на бившата съпруга. В тази връзка съдът е приел и това, че действително с нотариален акт № 43 от 22.04.2010 г. бившата съпруга Г.Т. е продала двата обособени магазина на третото лице помагач И. Х., но с тази сделка е извършено отчуждаване от несобственик – такава продажба не поражда вещно-правно действие. Съобразно това е обосновал и крайния си извод, че към момента на сключване на предварителния договор, така и към предявяване на иска по чл.19,ал.3 от ЗЗД и вписването на исковата молба продавачът Т. е собственик на процесния магазин.
Въззивният съд е приел за неоснователно и възражението на ответника, че тъй като сключването на окончателния договор е под отлагателно условие – извършване на замяната, а то не се е осъществило, предварителният договор е развален по право. За да обоснове извода си е приел, че предварителният договор е обременен с модалитет – отлагателно потестативно условие; че сделка, сключена под отлагателно условие, не поражда правно действие, но тя е действителна и се намира във висящо положение до сбъдване на условието; че едно условие не може да бъде едновременно отлагателно и прекратително, защото при прекратителното условие правното действие настъпва със сключване на сделката, но с осъществяването на условния факт то трябва да се преустанови, а ако условният факт не настъпи сделката се запазва; че процесният договор е сключен с постигане на съгласие между страните по него, но той автоматично не е породил своето правно действие поради отлагателното условие. Приел е също, че в процесния случай е приложима нормата на чл.25,ал.1,пред.второ от ЗЗД , според която “смята се, че условието се е сбъднало, ако страната, която има интерес от несбъдването му, недобросъвестно е попречила да настъпи то”. В тази връзка е приел, че по делото е установено недобросъвестно поведение на ответника, в качеството му на продавач, тъй като с анекса към предварителния договор от 04.08.2009г. страните са договорили срок за сключване на окончателния договор -в двумесечен срок от приключване на производството по гр.д. № 5186/2008 г. на ВКС, с предмет –имота по предварителния договор; че между страните е безспорно, че това производство е приключило с влязло в сила решение на 23.02.2010 г .; че с изпратената до ответника нотариална покана от ищците, получена от него на 19.04.2010г., той е поканен да се яви пред нотариус на 22.04.2010 г. и да представи всички необходими документи за изповядване на двете сделки – на продажбата на процесния магазин и на замяната, а също така да се яви и на дата 23.04.2010 г. за извършването им по нотариален ред; че от изготвените констативни протоколи от нотариус се установява,че ответникът не се явил и на двете дати, не е представил нужните документи и сделките не са изповядани; че ищецът Р. е представил на нотариуса всички документи относно замяната на право на строеж върху ап. № 8,ет.3,с Р. от 69.59 кв.м.,изба от 3.76 кв.м. – тоест имал е готовност за сключване на замяната; че преди това обаче, на 07.04.2010 г., ответникът и съпругата му са постигнали брачното си споразумение, чрез което процесният магазин е признат за изключителна лична собственост на Г. Т., която на 22.04.2010 г. го е продала на третото лице помагач. Предвид това е обосновал извод, че ответникът е имал интерес от несбъдване на замяната – за да не се сключи окончателния договор, като недобросъвестно е попречил на осъществяването й чрез изброените по-горе действия. Въззивният съд е счел за неоснователно и възражението на ответника, че ищецът Р. е неизправна страна, защото в нотариалната покана не била уточнена собствеността на имота, който ще заменя и че с нея не са били изпратени нужните документи за сделката – съдът е приел по това възражение, че в нотариалната покана правото на строеж е достатъчно конкретизирано, отговаря на условията по предварителния договор/право на строеж за апартамент не по-малко от 60 кв.м. застроена площ/,като ищецът не е бил длъжен да изпрати съответните документи, в това число и за правото си на собственост;че ответникът сам се е отказал от възможността да възразява относно замяната, като не се е явил пред нотариус на 22.04.2010 г. и затова не може да черпи права от своето виновно поведение. Въззивният съд е обсъдил и клаузата по предварителния договор ,че при неосъществяване на замяната на правото на строеж същият ще се счита за прекратен, без заплащане на неустойка от страна на купувачите. Посочил е, че тълкуването на тази уговорка съгласно чл.20 от ЗЗД навежда на извода, че страните са визирали обективна невъзможност купувачът Р. да престира по замяната в указания срок, а такава би била налице, ако той не е притежавал правото на строеж за договорения апартамент към 22.04.2010 г., но данните по у-е от 15.07.2010 г. на [община] сочат на обратния извод.
При тези мотиви на въззивния съд Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените и от двамата касатори предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
Уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната – касатор, изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Това е ново изискване за страната, която не е доволна от получения резултат с въззивния съдебен акт. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл.281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. В случая изложенията не отговарят на тези изисквания.
На първо място в изложението си касаторът Т. поддържа оплакване за недопустимост на обжалваното решение по отношение на ищеца С. Р. поради липса на процесуална легитимация. Съгласно ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГКТК, т. 1 при вероятна процесуална недопустимост на въззивното решение, касационният съд следва да прецени, налице ли е основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В случая касаторът поддържа оплакването си с твърдението, че ищецът не е легитимиран да предяви иска по чл.19 ал.3 ЗЗД, тъй като няма качеството купувач по предварителния договор поради това , че договорите за цесия, от които черпи правата си, са сключени без неговото съгласие. Счита, че с оглед на изложеното съдът се е произнесъл недопустимо. Твърдението е необосновано. Процесуалната легитимация е принадлежност на правото на иск и следва от правното твърдение на ищеца в исковата молба, че е притежател на материалните права, засегнати от правния спор. Предвид изложеното и с оглед изложеното в исковата молба ищецът Р. е процесуалнолегитимиран да предяви иска. Дали е носител или не и на материалноправна легитимация, е въпрос, относим към основателността на иска. С оглед на изложеното следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване във връзка този въпрос.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът Т. сочи основанията по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК като поддържа, че съдът се е произнесъл по въпросите: ” 1. Какви са последиците от договорено прекратително условие”, “2. Може ли да се упражни правото на иск по чл.19 ал.3 ЗЗД при прекратен предварителен договор?” ; “3. каква следва да бъде индивидуализацията на престациите и може ли съдът да заменя волята на страните при конститутивния иск по чл.19 ал.3 ЗЗД?”; “4. Може ли да обявява искане за частично обявяване на предварителен договор за окончателен”; “5.Следва ли условията за сключване на предварителен договор да са същите каквито са и условията за сключване на окончателен договор и в тази връзка недействителността на договорките по отношение на обуславящата сделка замяна влече ли недействителност и на договора в частта му за продажбата на процесния магазин. Води ли до недействителност на целия договор неяснотата, неизпълняемостта и непълнотата в описанието на престациите” в противоречие със задължителната практика на ВКС. Поддържа, че противоречието се изразява в това, че въззивният съд неправилно и незаконосъобразно е приел,че предварителният договор е сключен при отлагателно условие, а не както е в действителност – при прекратително условие, както и , че необосновано е приел, че престациите по условната сделка са определяеми. Във връзка с основанието по чл.280 т.1 ГПК се позовава на решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК. С така поставените въпроси не се обосновава по разбиране на настоящия състав наличието на обща предпоставка за допускане на касационно обжалване. Въпросите са формулирани общотематично, а не във връзка с конкретни правни разрешения на съда, при това в контекста на касационни оплаквания за необоснованост на решението и за неговата неправилност поради допуснати процесуални нарушения,свързани с анализа на доказателствата, които са неотносими към производството по чл.288 ГПК и подлежат на преценка във втория стадий на касационното производство, в случай, че решението бъде допуснато до него. Въззивният съд изобщо не е давал правно разрешение по така поставените от касатора въпроси – видно от митивите съдът е обосновал извод, че процесният предварителен договор е сключен при отлагателно условие – сключване на описаната в договора сделка замяна, че имотът предмет на предварителния договор за продажба е пълно индивидуализиран, както и, че самият предварителен договор съдържа всички съществените елементи на окончателния договор за покупко – продажба на недвижим имот – индивидуализиран предмет, цена, срок за снабдяване на купувачите от продавача с нотариален акт и срок за заплащане на пълната продажна цена, че имотите, предмет на сделката – условие, са определяеми, поради което и същата е действителна; че непълнотата на описанието на имотите не е липса на предмет, ако идентифицирането е осъществено по такъв начин, който доказва достатъчно точно волята на страните за определен обект. Следва да се има предвид, че касаторът привързва въпросите си към свои фактически и правни изводи, които съдът не е приел да следват от анализа на доказателствата. Несъгласието с последните обаче е по съществото си касационно основание, което подлежи на преценка във втората фаза на касационното производство, в случай, че решението бъде допуснато до касационно обжалване. Крайният извод на съда не е обусловен и от отговора на поставения от касатора въпрос досежно това възможно ли е да се иска обявяване за окончателна само част от предварителния договор. Въпросът е неотносим към процесния случай, тъй като предмет на процесния предварителен договор е сделката покупко-продажба на магазин . Такъв е и предмета на предявения иск. Сделката замяна не е част от предмета на предварителния договор, а модалитет – условие, за сключването на окончателен договор. С оглед изложеното при отсъствие на общата предпоставка не се дължи произнасяне по специфичната такава, поддържана от касатора.
В изложението на основанията по чл.280 ал.1 ГПК касаторът повдига и въпросите : “ Може ли трето лице, което не е страна по предварителния договор, да изпълни задълженията на една от страните по него без съгласието на кредитора”, “ може ли купувач по предварителен договор да бъде заместен от трето лице без да е спазено изискването на чл.102 ЗЗД за изрично съгласие на продавача по предварителния договор тъй като той е кредитор по отношение заплащането на продажната цена” и “ може ли едно правоотношение да бъде прехвърлено на трето лице без съгласието на страните по това правоотношение”. Излага съображения, че въззивното решение е в противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена с приложените към изложението решения, без да обосновава конкретно в какво се състои това противоречие. Въведено е единствено оплакване, че изводът на съда, че С. Р. е легитимиран да предяви иска, е неправилен. Въззивният съд след анализ на доказателствата е приел, че с двата договора за цесия купувачите по предварителния договор са прехвърлили своите права на ищеца Р. – да искат обявяването на предварителния договор за окончателен; че тези договори са действителни, защото правата са прехвърлими, с оглед изискванията на чл.99,ал.1 от ЗЗД и понеже не се касае за прехвърляне на задължения, то съгласието на продавача не е задължително. В случая и тези въпроси на касатора така както са формулирани не са свързани с конкретни правни разрешения на въззивния съд, а представляват по съществото си касационно основание по чл.281 ал.1 т.3 ГПК за неправилност и необоснованост на решението. Не е извършено от касатора и обосноваване в какво и досежно кои конкретни с оглед предмета на делото правни разрешения е налице противоречие, за да може настоящата инстанция да се произнесе.
По-нататък в изложението си касаторът поддържа наличието на основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК и във връзка с въпроса “какво е значението на плащането на цената на възстановен по реда на ЗВСНМРСА имот при положение за предпоставките на закона са комулативни и каква е връзката на тази разпоредба с разпоредбите на СК”. Въпросът е формулиран общотематично, а не във връзка с конкретни правни разрешения на съда – съдът изобщо не е излагал никакви доводи в тази насока, поради което и въпросът не обуславя решаващата му воля. Поставянето на този въпрос е израз на несъгласието на касатора с извода на съда, че той е собственик на процесния магазин към момента на произнасянето. Така поставен въпросът е касационно оплакване за неправилност на решението. С поставянето му не се обосновава наличие на обща предпоставка по смисъла на чл.280 ГПК. Същите съображения са относими и към следващия поставен в изложението въпрос, който според касатора също е разрешен в противоречие със задължителната за съдилищата практика: “представлява ли необсъждането на всички доводи доказателства на страните по делото процесуално нарушение”. Основанието във връзка с този въпрос също е обосновано с оплакването на касатора, че въззивното решение е постановено при нарушение на процесуалните правила, изразяващи се в това, че съдът не е обсъдил всички доводи на страните и всички събрани доказателства. Предвид посоченото, че въпросът няма характеристиката на правен въпрос по смисъла на нормата на чл.280 ГПК, не се дължи произнасяне и по въпроса дали е налице твърдяното противоречие на въззивното решение с приложените съдебни актове.
В обобщение не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на касатора Танков.
Не са налице основания по чл.280 ГПК за допускане касационно обжалване на решението и по касационната жалба на касатора Х..
В изложението си този касатор се позовава и на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като поддържа, че съдът се е произнесъл по въпроса “Какъв е резултатът от настъпването на договорено прекратително условие , от което страните са обусловили действието на предварителен договор и би ли могло при това положение да се упражни правото по чл.19 ал.3 ЗЗД от страна по предварителния договор”. Смята, че произнасянето на въззивната инстанция противоречи на задължителната практика на ВКС, материализирана в приложените към изложението съдебни решения, тъй като вследствие на непрецизен анализ на доказателствата е обосновал неправилен извод, че условието , обуславящо предварителния договор, е отлагателно, а не прекратително. Счита също, че като е приел, че ищецът Р. е придобил качеството продавач по предварителния договор въз основа на договорите за цесия , с които е прехвърлено само едно право – да иска обявяване на предварителния договор за окончателен, за което не е необходимо съгласието на продавача, съдът е постановил неправилно решение. Съдът не е съобразил, че в действителност с договорите за цесия се прехвърля цялото правоотношение, в това число и задължението за заплащане на продажната цена, което може да стане по реда на чл.102 ЗЗД но със съгласието на продавача. По този начин съдът се е произнесъл по материалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС – приложените решения, постановени по отменения ГПК, касаещи приложение нормата на чл.120 ЗЗД. Като такива счита въпросите :”може ли купувач по предварителен договор да бъде заместен от трето лице без да е спазено изискването на чл.102 ЗЗД за изрично съгласие на продавача по предварителния договор тъй като той е кредитор по отношение заплащането на продажната цена” и “ може ли едно правоотношение да бъде прехвърлено на трето лице без съгласието на страните по това правоотношение” . Наличието на основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК се поддържа и във връзка с въпроса “представлява ли съществено нарушение на процесуалните правила необсъждането от съда на всички доводи на страните” . На първо място и четирите въпроса не са правни въпроси по смисъла на чл.280 ГПК – такива въпроси не са обсъждани и правно разрешавани от въззивния съд, нито са обусловили решаващите му изводи. На следващо място касаторът е поставил същите в контекста на оплакването си за неправилност и необоснованост на решението – касационни основания, относими към втория стадий на касационното производство. Така поставени въпросите не могат да обосноват извод за наличие на общо основание за достъп до касация.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касаторите не се следват, а ответните страни не са претендирали такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Апелативен съд – [населено място], № 148, постановено на 13.06.2013 г. по в.гр.д.№ 116/2013г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: