7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 222
С., 06.04.2011 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б., Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шестнадесети март през две хиляди и единадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 878/2010 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] със седалище в[населено място] – чрез процесуалния му представител адв. Р. Ф., срещу решение № 268 от 25.05.2010 г. по т. д. № 9/2010 г. на С. апелативен съд, 3 състав. С посоченото решение е оставено в сила решение № 830 от 10.11.2009 г. по т. д. № 561/2008 г. на С. градски съд, VІ-7 състав, с което е признато за установено по предявен от [фирма] и [фирма] отрицателен установителен иск с правно основание чл.254 от ГПК /отм./ против [фирма], че [фирма] и [фирма] не дължат на [фирма] сумата 526 813.24 щатски долара, включваща главница и лихви, която са осъдени да заплатят на основание чл.237, б.”в” от ГПК /отм./ по гр. д. № 05934/2003 г. на С. районен съд, 78 състав, и за която е издаден изпълнителен лист от 21.07.2003 г., въз основа на който е образувано изпълнително дело № 20077740400083 на ЧСИ с рег. № 774 с район на действие Районен съд – Шумен.
В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на въззивното решение поради наличие на касационните основания по чл.281, т.3 от ГПК и се прави искане за неговата отмяна. Касаторът поддържа, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила като при разглеждане на иска с правно основание чл.254 от ГПК /отм./ е ограничил преценката си за съществуване на отричаното от ищците задължение единствено до поръчителството, без да изследва качеството им на длъжници по силата на солидарна отговорност. Позовава се на нарушение на материалния закон – чл.9, чл.20, чл.121 и чл.138 от ЗЗД, с аргументи, че при разрешаване на спора не е тълкувана коректно обективираната в клаузите на договор за новация от 19.04.2002 г. действителна воля на страните за поемане на солидарна отговорност при условията на чл.121 от ЗЗД от страна на [фирма] и на отговорност като поръчител при предпоставките на чл.138 от ЗЗД от страна на [фирма] за погасяване на задълженията на главния длъжник.
В изложението по чл.284, ал.3, т.2 от ГПК са възпроизведени наведените в касационната жалба доводи за неправилност на въззивното решение, които са отнесени към предвидените в чл.280, ал.1, т.1-т.3 от ГПК основания за допускане на касационно обжалване. Приложното поле на касационното обжалване е обосновано с твърдения, че : 1. Въззивният съд е процедирал в противоречие с постоянната и непротиворечива практика на ВС и ВКС /каквато не е цитирана/ по приложението на чл.254 от ГПК /отм./ като е изследвал само „недължимостта на ищците като поръчители”, без да се произнесе относно тяхната „действителна, фактическа и материална недължимост въобще”.; 2. В противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 654/08.01.2008 г. по т. д. № 320/2007 г. на ІІ т. о., решение № 98/17.07.2009 г. по т. д. № 523/2008 г. на ІІ т. о. и решение № 584/17.07.2008 г. по т. д. № 227/2008 г., въззивният съд е пренебрегнал изцяло учредената с договора за новация солидарна отговорност по чл.121 от ЗЗД за ищеца [фирма] и не е съобразил, че с подписването на договора като страна – трето задължено лице, дружеството е поело пасивна солидарна отговорност, „определена от ВКС в свои решения като лично обезпечение”.; 3. При разрешаване на спора въззивният съд не е приложил правилата на чл.20 от ЗЗД и не е разкрил действителната воля на страните, нито съдържанието на понятието „трето задължено лице” /решение № 584/17.07.2008 г. по т. д. № 227/2008 г. на ВКС/. Като основание за достъп до обжалване се сочи и това по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, което според касатора е налице поради „недостатъчно развития в съдебната практика въпрос за съотношението между разпоредбата на чл.121 от ЗЗД и чл.101 от ЗЗД” и необходимостта от обогатяване на практиката на ВКС по приложението на разпоредбите на чл.20 от ЗЗД и чл.9 от ЗЗД.
Ответниците по касация [фирма] -[населено място] и [фирма] -[населено място] са депозирали писмен отговор по чл.287 от ГПК, в който изразяват становище за отсъствие на поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендират разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите във връзка с чл.280, ал.1 от ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.
За да потвърди постановеното от С. градски съд решение по т. д. № 561/2008 г., с което на основание чл.254 от ГПК /отм./ е признато за установено, че ищците [фирма] и [фирма] не дължат на ответника [фирма] сумата 358 241.09 щатски долара, предмет на издаден по реда на чл.237, б.”в” от ГПК /отм./ изпълнителен лист и на образувано въз основа на него изпълнително дело № 20077740400083 на ЧСИ с рег. № 774 с район на действие Районен съд – Шумен, решаващият състав на С. апелативен съд е приел, че дружествата – ищци нямат качеството на солидарни длъжници и поръчители по договор за новация № В-001 от 19.04.2002 г., сключен с цел новиране на договор за заем от 29.04.2007 г., така, както е отразено в извлечението от сметка, послужило като несъдебно изпълнително основание за издаване на изпълнителния лист. При определяне на пределите на правния спор въззивният съд е възприел становището на първата инстанция, че след като в извлечението от сметка ищците са посочени като поръчители на главния длъжник [фирма] и с това им качество е обосновано искането за издаване на изпълнителен лист, предмет на съдебно установяване в производството по иска с правно основание чл.254 от ГПК /отм./ е съществуването на задължение в тяхна тежест, произтичащо от поръчителство. За безспорно установено от фактическа страна е прието обстоятелството, че на 29.04.1997 г. е сключен договор за заем между [фирма] и [фирма], по силата на който банката – заемодател е предоставила на едноличния търговец – заемател парични средства срещу задължение за връщането им при уговорени в договора условия. Съобразени са обективираните в чл.V договорни клаузи, предвиждащи обезпечаване на задължението на заемателя чрез поръчителство от страна на трето лице – [фирма], и посредством тяхното тълкуване е обосновано становище, че волята на страните е била поръчителството да се учреди в отделен договор, сключен преди предоставяне на средствата по заема. Поради липса на доказателства за сключен договор за поръчителство между [фирма] и [фирма] в изискуемата от закона писмена форма за действителност е направен извод, че ищецът [фирма] не е придобил качеството на поръчител по договора за заем.
По делото не е съществувал спор, че на 19.04.2002 г. е сключен договор за новация № В-001 с цел новиране на задълженията, предмет на договора за заем от 29.04.1997 г., между заемодателя [фирма], заемателя [фирма] и [фирма] като трето задължено лице – ипотекарен длъжник, с който е постигнато съгласие за погасяване на задълженията по първия договор и заместването им с нов дълг, включващ главница, лихви и такси. Въззивният съд е подложил на задълбочено тълкуване съдържащите се в договора за новация клаузи – поотделно и в тяхната взаимна връзка, в резултат на което е достигнал до извод, че и договорът за новация не съставлява източник на солидарна отговорност за дружествата – ищци за погасяване на задълженията на главния длъжник [фирма]. Прието е, че в договора не е обективирано съгласие за встъпване на ищците като съдлъжници на главния длъжник при условията на чл.101 от ЗЗД, а подписването на договора от [фирма] не му придава качеството „съдлъжник” или „поръчител”, тъй като е извършено от него на друго основание – като трето лице, учредило ипотека върху свой имот за обезпечаване задължението на заемателя, което изключва солидарната му лична отговорност. Съдът се е позовал и на договорната клауза на чл.5.01, б.”г”, с която е постигнато съгласие за обезпечаване на задълженията на заемателя чрез поръчителство от други лица, в т. ч. [фирма] и [фирма], под формата на авал на издаден от заемателя запис на заповед. Доколкото обаче ответникът не е представил като доказателство запис на заповед, придружен с авал в установената от чл.484, ал.2 от ТЗ форма за действителност, е направен извод, че уговорката за обезпечаване на дълга на „[фирма] към [фирма] чрез менителнично поръчителство от страна на ищците не е изпълнена и че за последните не е възникнала солидарна отговорност, произтичаща от такова поръчителство.
Допълнителни аргументи за отсъствие на солидарна отговорност са изведени и от клаузите на сключения на 22.10.2004 г. договор за цесия, с който [фирма] е прехвърлила на [фирма] вземанията си към [фирма] по договора заем от 19.04.1997 г., новиран с договора за новация от 19.04.2002 г. Решаващата инстанция е приела, че договорът не съдържа воля за прехвърляне на права по менителнични ефекти, издадени като обезпечение на каузалното правоотношение, поради което дори да е бил издаден запис на заповед от заемателя по договора за новация и ищците да са поръчителствали по него, вземанията срещу тях не са прехвърлени и придобити от цесионера [фирма], респ. от ответника [фирма], конституиран като взискател на мястото на [фирма] при условията на чл.326, ал.1 от ГПК /отм./ в хода на образуваното срещу ищците изпълнително дело.
Допускането на въззивното решение до касационно обжалване е обвързано с поддържаните от касатора основания по чл.280, ал.1, т.1-т.3 от ГПК, но по преценка на настоящия съдебен състав тези основания не са налице.
Въведеният с изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК процесуалноправен въпрос, макар и неясно поставен, се свежда до предмета на съдебно установяване и разпределението на доказателствената тежест в производството по иск с правно основание чл.254 от ГПК /отм./. Искът, с разглеждането на който е бил сезиран въззивният съд, е предявен при предпоставките на чл.254 от ГПК /отм./ – издаден изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание по чл.237, б.”в” от ГПК /отм./ и образувано срещу ищците в качеството на солидарни длъжници изпълнително производство, което предопределя обуславящия характер на релевирания въпрос за изхода на делото.
Въпреки осъществяването на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК, касационно обжалване на въззивното решение по повод на поставения въпрос не може да се допусне, тъй като не са доказани специфичните за основанията по чл.280, ал.1, т.1 и чл.280, ал.1, т.2 от ГПК допълнителни предпоставки. Касаторът не е посочил конкретни съдебни решения, подкрепящи твърдението му за отклоняване на въззивния съд от задължителната и от трайната практика на ВС и ВКС по приложението на чл.254 от ГПК /отм./. Подобно отклонение не се и констатира, тъй като при разрешаване на правния спор съставът на С. апелативен съд е процедирал в съответствие с възприетите от ВС и ВКС правила за разглеждане на исковете по чл.254 от ГПК /отм./. В своята постоянна практика, а и в задължителната такава, формирана по реда на чл.290 от ГПК, касационната инстанция последователно се придържа към становището, че предмет на отрицателния установителен иск по чл.254 от ГПК /отм./ е несъществуването на самото изпълняемо право /вземането/, отразено в несъдебното изпълнително основание и в издадения срещу ищеца – длъжник изпълнителен лист; Доказателствената тежест в производството по чл.254 от ГПК /отм./ се разпределя според общото правило на чл.127 от ГПК /отм./ като кредиторът носи тежестта да докаже фактите, от които произтича вземането, а длъжникът – възраженията си срещу възникването, съществуването и изпълняемостта на вземането. По аналогичен начин е процедирал и въззивният съд като е определил предмета на съдебно установяване съобразно съдържанието на несъдебното изпълнително основание /извлечение от сметка по чл.237, б.”в” от ГПК – отм./, въз основа на което е издаден изпълнителният лист срещу дружествата – ищци. Съобразявайки обстоятелството, че според съдържанието на извлечението солидарната отговорност на ищците за изпълнение на отразеното в изпълнителния лист задължение произтича от поръчителство и че с молбата за издаване на изпълнителен лист е поискано ангажиране на солидарната им отговорност именно в качеството на поръчители, съдът е обусловил изхода на спора от доказването на солидарна отговорност, породена от поръчителство. Съответствието на съдържащото се в решението произнасяне по поставения процесуалноправен въпрос с практиката на ВС и ВКС препятства допускането на решението до касационно обжалване на поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване във връзка с втория поставен в изложението материалноправен въпрос на визираните в чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК основания. За да отрече съществуването на солидарна отговорност в тежест на двете дружества – ищци по иска с правно основание чл.254 от ГПК /отм./, за произтичащите от договора за заем и договора за новация задължения на [фирма], въззивният съд не е пренебрегнал уговорки в договора за новация за носене на солидарна отговорност, както твърди касаторът, а в резултат на тълкуване на изразената в договора воля на договарящите страни е достигнал до извод, че солидарност изобщо не е уговаряна. В мотивите към решението е посочено ясно, че договорът за новация не съдържа клаузи за солидарно лично задължаване на ищците, наред с главния длъжник, както и че не е доказано поемането на солидарна отговорност от тяхна страна под формата на договорно поръчителство по чл.138 от ЗЗД и/или менителнично поръчителство по чл.483 от ТЗ. Солидарното задължаване на [фирма] по силата на договора за новация е отречено по съображения, че дружеството е подписало този договор не като лично отговорен длъжник, а в качеството на ипотекарен длъжник, т. е. като лице, предоставило реално обезпечение за чужд дълг, което не е солидарно задължено за вземанията на кредитора към главния длъжник. Даденото в този смисъл разрешение кореспондира с цитираните в изложението решения на ВКС – решение № 584/17.07.2008 г. по т. д. № 227/2008 г. и решение № 654/08.01.2008 г. по т. д. № 320/2007 г., в които е изразено разбиране, че пасивната солидарност е вид лично обезпечение и възникването й предпоставя изрична уговорка за задължаване на определено лице, което отговаря за задължението на друго лице на свое лично и самостоятелно основание.
Основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК не е осъществено и по отношение на материалноправния въпрос за тълкуването на договора за новация. Неистинно е твърдението на касатора, че произнасянето на въззивната инстанция по този въпрос противоречи на постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 584/17.07.2008 г. по т. д. № 227/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., в което е прието, че при тълкуване на договорите съдът следва да спазва въведените в чл.20 от ЗЗД критерии и да търси действителната обща воля на договарящите страни. Застъпеното в този смисъл становище, следвано последователно в трайната практика на ВКС по приложението на чл.20 от ЗЗД, е съобразено от въззивния съд, който е анализирал подробно обективираните в договора за новация клаузи и чрез тълкуването им по правилата на чл.20 от ЗЗД – поотделно и във взаимната им връзка, е достигнал до решаващ извод, че те не съдържат воля за солидарно задължаване на ищците [фирма] и [фирма], наред с главния длъжник [фирма].
Разпоредбите на чл.20 от ЗЗД и чл.9 от ЗЗД, които уреждат тълкуването на договорите и свободата на договарянето, са предмет на ясна и пълна правна уредба, по приложението на която съществува както трайна, така и задължителна практика на Върховния касационен съд. При съществуващата ясна правна уредба, съпроводена с непротиворечива и ненуждаеща се от промяна съдебна практика, искането на касатора за допускане на обжалваното решение до касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за произнасяне по материалноправния въпрос за тълкуването на договора за новация „в тясна връзка с чл.9 от ЗЗД” е неоснователно, тъй като касационното разглеждане на делото няма да допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото в смисъла, изяснен в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Предвид изложените съображения, не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от С. апелативен съд решение № 268/25.05.2010 г. по т. д. № 9/2010 г.
В отговора на касационната жалба е направено искане от ответниците за разноски, но поради непредставяне на доказателства за извършването им в производството по чл.288 от ГПК разноски не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 268 от 25.05.2010 г., постановено по т. д. № 9/2010 г. на С. апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :