7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 222
София, 03.04.2013 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на тринадесети март през две хиляди и тринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 692/2012 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Д. Д. от [населено място] срещу решение № 635 от 20.04.2012 г., постановено по в. гр. д. № 606/2012 г. на Пловдивски окръжен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 37 от 05.01.2012 г. по гр. д. № 14937/2011 г. на Пловдивски районен съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора против П. Х. Х. установителен иск с правно основание чл.422 ГПК за съществуване на вземане за сумата 20 000 лв. по запис на заповед от 21.05.2009 г., предмет на издадени в производството по ч. гр. д. № 6536/2011 г. на Пловдивски районен съд заповед № 473/11.04.2011 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК и изпълнителен лист.
В касационната жалба, при условията на евентуалност, се поддържат оплаквания за недопустимост и за неправилност на въззивното решение като се прави искане за неговото обезсилване или отмяна с произтичащите от това последици. Недопустимостта на решението е аргументирана с доводи, че въззивният съд е нарушил принципа на диспозитивното начало като е потвърдил недопустимото решение на първата инстанция, с което при предявен иск по чл.422 ГПК за вземане по запис на заповед е разгледан иск за вземане по каузално правоотношение, произтичащо от договор за заем. Като основания за неправилност на решението се сочат допуснати от съда нарушения на материалния и процесуалния закон при преценката на записа на заповед като самостоятелна правна сделка и на обвързаността му с договора за заем, по повод на който е издаден; нарушения на закона при разглеждане на възраженията на ответника по повод възникването на каузалното и на менителничното правоотношения; необоснованост на изводите, че ответникът не дължи плащане по записа на заповед, тъй като не е извършено реално предаване на уговорената в заем парична сума; нарушение на съдопроизводствените правила при обсъждането на доказателствата и разпределянето на доказателствената тежест по иска с правно основание чл.422 ГПК.
В представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е възпроизвел повторно касационните доводи по чл.281, т.2 и т.3 ГПК и е извел от тях въпроси, посочени като значими за изхода на делото. Допускането на касационно обжалване е обосновано с вероятната недопустимост на въззивното решение и с две групи въпроси, по отношение на които се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. В първата група са включени следните процесуални въпроси, за които се твърди, че са разрешени в отклонение от задължителната практика на ВКС в ППВС № 1/1953 г., решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ІV г. о., решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на І г. о. и решение № 235/04.07.2011 г. по гр. д. № 513/2010 г. на ІV г. о. : “Може ли съдът да основе решението си само върху отделни, избрани от него, доказателства, доказателствени средства, възражения на страните и техни твърдения и признания, без въобще да обсъди другите и да изложи аргументи защо приема едните, а отхвърля другите; Защо съдът е игнорирал направеното от ответника П. Х. признание на факта, че е бил сключен договор за заем между страните за сумата по записа на заповед, който пък от своя страна е бил съставен и подписан като обезпечение на договора за заем; Как е следвало да процедира Пловдивският окръжен съд, след като едва във въззивното производство ответникът П. Х. е променил диаметрално своите твърдения и противоположно на признанието в първата инстанция е заявил, че въобще не бил сключвал договор за заем с ищеца А. Д.; Как е следвало да се разпредели доказателствената тежест от първоинстанционния съд и какви са правомощията на окръжния съд при положение, че районният съд не е разпределил и указал правилно тежестта на доказване в производството.”. Във втората група са формулирани въпроси, които според касатора имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото : “Задължително ли е доказване на предаване на сумата по каузалната сделка при наличие на редовен от външна страна менителничен ефект, който не е бил оспорен от длъжника, още повече когато самият ответник е признал, че е била осъществена хипотезата на чл.240 ЗЗД и по-конкретно, че ответникът е сключил с ищеца договор за заем; Какви са правните средства за защита на кредитора при редовен запис на заповед при липса на оспорване от ответника на валидността на менителничното правоотношение и при признание, че е сключен устен договор за заем, и как следва да процедира съдът в тази хипотеза; Каква е връзката между записа на заповед и конкретното каузално отношение като причина за неговото издаване и как следва да процедира съдът при признание на ответника първо, че е сключил договор за заем, и второ, че процесният запис на заповед обезпечава вече сключен договор за заем; Върху коя от страните съдът следва да възложи тежестта на доказване при условие, че е предявен иск за установяване на вземане по запис на заповед, валидността му не е оспорена от ответника, последният признава, че е сключил устен договор за заем, за обезпечаването на който пък е подписал записа на заповед; Освен тези обстоятелства съдът следва ли да прецени и направеното едва във въззивната инстанция възражение на ответника, че въобще някога е сключвал договор за заем.”.
Ответникът по касация П. Х. Х. от [населено място] оспорва искането за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба в писмен отговор по чл.287 ГПК. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди решението на Пловдивски районен съд, с което е отхвърлен предявеният от А. Д. Д. против П. Х. Х. иск с правно основание чл.422 ГПК за установяване съществуването на парично вземане за сумата 20 000 лв., за което е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК въз основа на документ по чл.417, т.9 ГПК – запис на заповед от 21.05.2009 г. с падеж 21.06.2009 г., Пловдивски окръжен съд е приел, че вземането не съществува, тъй като записът на заповед е издаден от ответника за обезпечаване на задължение за връщане на паричен заем, който ищецът – поемател се е съгласил да му предостави, но не е предал реално уговорената като заем сума от 20 000 лв. Въззивният съд е базирал изводите си за наличие на каузално правоотношение и за обезпечителна функция на записа на заповед на твърденията на ответника в отговора на исковата молба и на признанието, направено от процесуалния представител на ищеца в първото съдебно заседание. Като се е позовал на задължителна практика на ВКС по чл.290 ГПК съдът е мотивирал становище, че не следва да ограничава преценката си за съществуване на вземането до формалната редовност и валидност на записа на заповед, а е необходимо да изследва и въведеното от страните каузално правоотношение, послужило като причина за неговото издаване. Вземайки предвид възражението на ответника, че ищецът е обещал, но не му е предал заемната сума от 20 000 лв. въпреки подписването на записа на заповед, въззивният съдебен състав е приел, че доказването на факта на предаване на заема като условие за сключване на договора за заем и за пораждане на гарантираното с менителничния ефект задължение за връщане на заема е изцяло в тежест на ищеца – кредитор. Поради това, че по делото изобщо не са представяни доказателства за предаване на сумата 20 000 лв. от ищеца на ответника, съставът на П. окръжен е счел за правилен крайния извод на първата инстанция, че между страните не е възникнало каузално правоотношение по договор за заем, респ. че ищецът няма вземане към ответника за връщане на заема и за плащане на сумата по записа на заповед.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
К. е обосновал вероятната недопустимост на решението и приложното поле на касационното обжалване с множество въпроси, които в обобщен вид се свеждат до следното : Допустимо ли е и при какви предпоставки съдът, сезиран с иск по чл.422 ГПК за установяване на вземане по запис на заповед, послужил като документ по чл.417, т.9 ГПК за издаване на заповед за изпълнение, да се произнася за съществуването на вземането като изследва каузални правоотношения между страните; Как се разпределя доказателствената тежест по иска с правно основание чл.422 ГПК, когато наред с менителничното правоотношение по записа на заповед, страните са въвели твърдения и възражения за каузално правоотношение, по повод на което е издаден записът на заповед; Достатъчно ли е за успешното провеждане на иска да се установи само формалната редовност и действителност на записа на заповед или е необходимо да се докаже и възникването на каузалното вземане, за чието обезпечаване е издаден записът на заповед.
Преценката на данните по делото не създава предположение за недопустимост на обжалваното решение и не налага допускането му до касационен контрол на това основание. Въззивният съд се е произнесъл по иска с правно основание чл.422 ГПК в пределите на спора, очертани от ищеца с исковата молба и от ответника – с отговора на исковата молба. В исковата молба ищецът е посочил като основание за възникване на спорното вземане издаденият от ответника запис на заповед. В срока по чл.131 ГПК ответникът е релевирал възражение, че вземането по записа на заповед не съществува, тъй като записът на заповед е бил предназначен да обезпечи изпълнението на задължение по договор за заем, което не е възникнало поради непредаване на уговорената като заем сума от ищеца – поемател по записа на заповед. Връзката между записа на заповед и заемното правоотношение е призната от ищеца. При така заявените процесуални позиции на страните въззивният съд не е разширил предметния обхват на спора в производството по чл.422 ГПК като е изследвал и каузалното отношение, предхождащо издаването на записа на заповед. По реда на чл.290 ГПК е формирана значителна по обем задължителна практика на ВКС – решение № 149/05.11.2010 г. по т. д. № 49/2010 г. на І т. о., решение № 159/20.12.2012 г. по т. д. № 960/2011 г. на І т. о., решение № 105/23.10.2012 г. по т. д. № 515/2011 г. и др., в която по категоричен начин е възприето разбирането, че когато в производството по чл.422 ГПК ищецът и/или ответникът въведе твърдения за гаранционно – обезпечителна обвързаност на записа на заповед като документ по чл.417, т.9 ГПК с друго каузално правоотношение между страните, съдът, разглеждащ иска по чл.422 ГПК, не може да ограничи преценката си за съществуване на вземането само до валидността на записа на заповед, а трябва да изследва и каузалното правоотношение като правопораждащ вземането факт. По аналогичен начин е процедирал и въззивният състав при постановяване на обжалваното решение, което прави неоснователни доводите на касатора за вероятна недопустимост на решението поради нарушаване на принципа на диспозитивното начало при разглеждане на иска по чл.422 ГПК.
Релевантните за изхода на делото въпроси за връзката между записа на заповед и каузалното правоотношение по повод водените от страните преговори за заем, доказването на вземането по заемното правоотношение като причина за издаване на записа на заповед и разпределянето на доказателствената тежест в процеса са разрешени от въззивния съд в пълно съответствие със задължителната практика на ВКС в цитираните по-горе решения и в други решения, постановени при действието на чл.290 ГПК – напр. решение № 54/20.07.2012 г. по т. д. № 336/2011 г. на І т. о., решение № 105/03.07.2012 г. по т. д. № 564/2011 г. на ІІ т. о., решение № 121/01.07.2009 г. по т. д. № 55/2009 г. на ІІ т. о., решение № 173/12.01.2011 г. по т. д. № 901/2009 г. на І т. о. С посочените решения Върховният касационен съд се е произнесъл, че : При предявен иск по чл.422 ГПК за установяване съществуването на вземане по запис на заповед, въз основа на който е издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК, съдът следва да разпредели доказателствената тежест съобразно нормата на чл.154, ал.1 ГПК като възложи на всяка от страните доказването на фактите, на които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за съществуването, респ. за несъществуването на вземането по записа на заповед; При липса на спор между страните, че записът на заповед е издаден като обезпечение на вземане по конкретна каузална сделка кредиторът доказва съществуването на вземането по каузалната сделка като условие за възникване и на гаранционното вземане по записа на заповед, а ответникът – правоизключващите или правопогасяващи възражения по каузалната и по менителничната сделки. В конкретния случай ищецът е признал твърдението на ответника, че записът на заповед е издаден като обезпечение в процеса на преговорите за предоставяне на паричен заем. Поради отсъствие на спора относно обезпечителната роля на записа на заповед въззивният съд е възложил върху ищеца – кредитор тежестта за доказване на заемното правоотношение, което – с оглед реалния характер на договора за паричен заем, включва и доказване на факта на предаване на уговорената заемна сума като елемент от фактическия състав на сделката. Изричното възражение на ответника, че не е получил заема, и липсата на ангажирани от ищеца доказателства за реално предаване на обещаните в заем 20 000 лв. са мотивирали съда да приеме, че между страните не е сключен договор за заем, а оттук – че за ответника не е възникнало задължение за връщане на неполучения заем и за плащане на сумата по записа на заповед, издаден за обезпечаване на задължението по заема. Този извод е формиран в съответствие с практиката в решение № 78/17.07.2009 г. по т. д. № 29/2009 г. на ВКС, І т. о., решение № 21/15.03.2012 г. по т. д. № 1144/2010 г. на ВКС, І т. о. и решение № 105/03.07.2012 г. по т. д. № 564/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., според която при доказана връзка между записа на заповед и правоотношение между издателя и поемателя по повод на заем редовният от външна страна запис на заповед материализира единствено изявлението на издателя за плащане на отразената в съдържанието му парична сума, но няма характер на разписка по смисъла на чл.77, ал.1 ЗЗД и не съставлява доказателство за предаване на сумата в заем от поемателя на издателя; Доказването на факта на предаване на сумата като елемент от съдържанието на договора за заем е в тежест на кредитора, който е заемодател, поемател по записа на заповед и ищец по иска с правно основание чл.422 ГПК; Недоказването на посочения факт изключва не само възникването на вземането на кредитора по договора за заем, но и менителничното вземане по издадения като обезпечение запис на заповед. Наличието на задължителна практика по всички въпроси, чието разрешаване е обусловило отхвърлянето на предявения от касатора иск, и нейното съобразяване от въззивната инстанция не позволяват обжалваното решение да се допусне до касационен контрол на поддържаните в изложението основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 606/2012 г. на Пловдивски окръжен съд.
Разноски не следва да се присъждат на ответника по касация, тъй като искането за разноски не е подкрепено с доказателства за извършването им.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 635 от 20.04.2012 г., постановено по в. гр. д. № 606/2012 г. на Пловдивски окръжен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :