5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№224
Гр. С., 06.04.2012година
Върховният касационен съд на Република България,Второ гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и първи февруари две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурор
изслуша докладваното
от съдията /председател/ СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело № 123/2012 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Г. Н. Г. от [населено място] е подал касационна жалба вх. № 6106 от 19.12.2011 г. срещу въззивното решение № 149 от 04.11.2011 г. по в.гр.д.№ 390/2011 г. на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 541 от 27.04.2011 г. по гр.д.№ 1101/2010 г. на Варненския окръжен съд. С първоинстанционното решение е бил уважен предявения от А. Н. отрицателен установителен иск, че касаторът не е собственик на южната част от имот е идентификатор *, съставляващ реална част с площ от * кв.м. при граници: от север-останалата част от имот *, от запад – имот *, от юг-имот * и от изток – общински път имот *, която част съставлява бивш поземлен имот № * по предходен кадастрален план на местността, идентичен с имот № * от КП от 1983 г.”В.”, ІV-ти микрорайон В..
Поддържат се оплаквания за недопустимост на решението, респ.съществени нарушения на съдопроизводствени правила, нарушение на материалния закон и необоснованост с искане за обезсилване, респ. отмяна на решението и отхвърляне на предявения срещу касатора иск.
Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат: а/противоречие с практиката на ВКС по въпроса за прания интерес от предявяване на установителн иск; б/ противоречиво разрешаван от съдилищата процесуалноправен въпрос; в/ съществено нарушение на съдопроизводствените правила с необсъждане доводите на касатора, че ищцата не притежава право на собственост поради замяна на процесния имот по реда на З., г/ необходимост от произнасяне на ВКС по въпроса дали правните последици от давността настъпват по право или е необходимо упражняването им по исков ред, респ.чрез възражение.
К. представя и се позовава на решение № 1445 от 17.06.1966 г. по гр.д.№ 833/66 г. на ЗС, І г.о., решение № 409 от 15.04.1971 г. по гр.д.№ 173/71 г. ІІІ г.о. ВС, решение № 657 от 31.03.1966 г. по гр.д.№ 190/66 г. ВС, І г.о. решение № 1019 от 1996 г. на ВС, ІV г.о. и т. 4 от Постановление № 7 от 27.12.1965 г. на Пленума на Върховния съд.
Ответницата по касация А. Н. е на становище, че липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване, а по същество, че жалбата е неоснователна.
Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. взе предвид следното:
В. съд е приел, че е налице правен интерес от предявяване на отрицателния установителен иск, тъй като е било смутено нормалното упражняване на правата на ищцата поради липсата на отразяване на имота по кадастралната карта като самостоятелен парцел, вкл.чрез нанасянето му по картата като собственост на ответника, както и само поради това, че ответникът /сега касатор/ оспорва претендираното от ищцата право на собственост.
В. съд е приел, че праводателката на ответника /сега касатор/ – Л. Х. Б. не е била собственик на имота, предмет на дарението по нотариален акт № *, т.*, рег. № *, нот.дело № * от 08.02.2007 г., тъй като имотът описан в нотариален акт № *, т.*, нот.дело № */* г., представляващ титул за собственост на дарителката, не е идентичен с процесния имот, представляващ пл. № * по КП от 1983 г., впоследствие заснет като пл. № *, който по действащата кадастрална карта на [населено място] е част от ПИ с идентификатор *. Съдът е приел, че имотът, описан в нотариален акт № */* г. е различен и дори не е съседен на имотите, предмет на сделките по нотариални актове № */* г. и № */* г., с които С. Х. И. продала на две от дъщерите си-В. Х. П. и С. Д. Г. по * кв.м. от лозето си в м.”П,” цялото с площ * кв.м. Като съседи на продадената с нотариален акт № */* г. част били посочени: В. Г., В. Г.К., С. Д. и път, а на частта, продадена с нотариален акт № */* г.- път, В. П., В. Г.К. и Ж. Н.. С нотариален акт № */* г., С. Х. И. продала на дъщеря си Л. Х. И. лозе в м.”П.”, състоящо се: „съгласно нотариален акт № */* г. от * дка, а в удостоверение от 27.05.1932 г. от * дка, от което лозе сега * дка е маточник, при днешни съседи: път, н-ци на А. В.Ч., А. П., И. Х., М. Ст.Т., Т. И. и М. Т.”.
От представения по делото протокол № 8 от 14.02.1962 г. на Т. комисия [населено място] въззивният съд е приел, че имотите на Ж. Х. Б., В. Х. П. и С. Х. С. са били заменени от Т. комисия, но няма данни тогава да е бил заменен имотът на Л. Х. Б..
В. съд е намерил за недоказано и наведеното като евентуално от ответника /сега касатор/ възражение за придобиване на спорната реална част по давност. Прието е, че не е доказано какъв имот и в какви граници е владял Г. Н. Г. и дали те съвпадат с границите на процесния имот. Според апелативния съд, не е установено и какъв имот е владяла бабата Л. и дали изобщо го е владяла.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:
Налице е задължителна практика на Върховния касационен съд по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса за наличието на правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск от лице, което претендира, че е носител на правото на собственост, както и зависи ли правния интерес от такъв иск от поведението на ответника, т.е. дали се претендира, че се накърняват правата на ищеца с действия или бездействия.
С решение № 90 от 05.05.2011 г. по гр.д.№ 846/2010 г. постановено по реда на чл.290-чл.293 ГПК, Върховният касационен съд, ІІ г.о. е приел, че правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост ще бъде налице, както когато отричането на собственическите права на ответника със сила на пресъдено нещо ще има преюдициално значение за признаване и упражняване на самостоятелни субективни права на ищеца, така и когато при възникнал в резултат от поведението на ответника спор, ищецът, който разполага с документ, легитимиращ правата му, избере защита в по-ограничен обем, отричайки претендираните от ответника права, чрез което се слага край на правния спор.
В решение № 504 от 12.07.2011 г. по гр.д.№ 603/2010 г. на ВКС, ІІ г.о. се подчертава, че правният интерес при предявен отрицателен установителен иск най-пълно се разкрива от процесуалното поведение на ответника, когато същият продължава да претендира отричаното от ищеца право на собственост върху имота и че от преценката на ищеца зависи дали да предяви положителен или отрицателен иск.
След като обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС по чл.280, ал.1, т. 1 ГПК по въпроса дали е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост, безпредметно е да се коментират представените с изложението по чл.284, ал. 3, т. 1 ГПК решения № 1445 от 17.06.1966 г. по гр.д.№ 833/66 г. на ВС, І г.о, № 409 от 15.04.1971 г. по гр.д.№ 173/71 г. на ВС, ІІІ г.о. и решение № 1019 от 1996 г. на ВС, ІV г.о.
Твърдението, че въззивният съд изобщо не е обсъдил възражението на ответника /касатор/, че ищцата не притежава право на собственост върху процесния имот поради извършена замяна по реда на З., съставлява оплакване срещу правилността на обжалваното решение по смисъла на чл.281, т. 3 , предл.второ ГПК, по което обаче Върховният касационен съд би се произнесъл по реда на чл.290 ГПК, само ако е налице поне една от алтернативно предвидените в чл.280, ал.1 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване. В противен случай, всяка касационна жалба, съдържаща оплаквания за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.281, т. 3 ГПК би била допускана до разглеждане по реда на чл.290 ГПК, което би обезмислило въведеното с нормата на чл.288 във връзка с чл.280, ал.1 ГПК ограничение. Ето защо, позоваването на т. 4 от Постановление № 7 от 27.12.1965 г. на Пленума на Върховния съд, в която е направено разграничение между процесуално нарушение и необоснованост като основания за отмяна на неправилно решение и е посочено, че необсъждането на доказателствата и доводите е процесуално нарушение по чл.188, ал.1 ГПК /отм./, не е достатъчно, за да послужи като основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Това е така и защото жалбоподателят не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и който да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла, вложен в чл.280, ал.1, т. 3 ГПК. „Точното прилагане на закона” според тълкувателно решени № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по гр.д.№ 1/2009 г. на О. на ВКС се отнася до изменението на задължителна практика /чл.280, ал.1, т.1 ГПК/ или на практика по отделни казуси с оглед преодоляването на възприети погрешни правни разрешения по прилагане на правната уредба и формиране на нова съдебна практика, който процес в тълкувателната дейност на ВКС има приносен характер за правото, осигуряващ по-нататъшното му развитие.” Развитието на правото” пък се очертава чрез усъвършенстване на законодателството с кодификация на нормативните актове, отстраняване на непълноти или противоречия в правната уредба със законодателните й изменения. Жалбоподателят не твърди, че е налице такава конкретна непълнота, неяснота или противоречие на правната уредба, а само най-общо поддържа, че разглеждането на спора от контролната инстанция ще допринесе за правилното и еднакво тълкуване на спорове, касаещи съотношението между предявяването на установителен и осъдителен иск, когато имотът се владее от ответника; че от значение за правилното решаване на спора е еднаквото разбиране на института на придобивната давност- дали правните последици от нея настъпват по право или е необходимо упражняването им по исков ред, респ. чрез възражение.
В обобщение, липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК, а жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото производство в размер на 450 лева.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 149 от 04.11.2011 г. по в.гр.д.№ 390/2011 г. на Варненския апелативен съд по жалба вх. № 6106 от 19.12.2011 г.
Осъжда Г. Н. Г., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица] да заплати на А. Н., ЕГН [ЕГН], от [населено място], сумата 450 /четиристотин и петдесет/ лева разноски за адвокатско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: