О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 227
гр. София, 19.02.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на дванадесети ноември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр.дело N 4469 по описа за 2015 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационни жалби № 15614/20.05.2015 г. на И. Х. Н. и № 17400/03.06.2015 г. на Д. З. П. – Я. срещу решение № 713 от 14.04.2015 г. по гр.дело № 239/2015 г. на Варненски окръжен съд.
По касационна жалба № 15614/20.05.2015 г. на И. Х. Н.:
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което състав на Варненски окръжен съд /В./ след отмяната на решение по гр. дело № 3365/2014 г. на Варненски районен съд е постановил друго, с което е уважил иск по чл. 441 ГПК, вр. чл. 45 ЗЗД, предявен от [фирма], [населено място] против Д. З. П. – Я. за заплащане на сумата 6547 лв., обезщетение за претърпяна загуба, вследствие процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение по изп. дело № 20127110401116 по описа на ЧСИ Д. Я., изразяваща се в събран от длъжника и неизплатен на ищеца – взискател по изпълнителното дело адвокатски хонорар, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 17.03.2014 г. до окончателното изплащане на задължението, както и е уважил иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявен от същия ищец срещу същата ответница в размер на сумата 798.46 лв. С цитираното решение е уважен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, предявен от Д. З. П. против И. Х. Н. за сумата 6547 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба, както и е уважен иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявен от същата ищца против същия ответник в размер на сумата 798.46 лв., като са присъдени разноски.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е изложил становище за процесуална недопустимост на въззивното решение в частта, с която е уважен обратния иск. Съгласно разясненията в ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 1 ВКС е длъжен да провери, съществува ли вероятност въззивното решение да е процесуално недопустимо. В настоящия случай липсват данни, от които да се направи извод за съществуването на такава вероятност. Въззивният съд е разгледал обратния иск с оглед на изложените в исковата молба обстоятелства, като е приел правна квалификация, различна от определената от първоинстанционния съд, но съобразно основанието и петитума на исковата молба, предявена от Д. П. – Я.. Когато съдът е съобразил основанието и петитума на исковата молба и е разгледал искът въз основа на обстоятелствата, изложени от ищеца, решението му е процесуално допустимо. Следователно съдът не е разгледал иск, който не е предявен, а е разгледал предявения обратен иск. Доводът относно квалификацията, изведена от съда въз основа на възприетата от него, съобразно обстоятелствената част на исковата молба фактическа обстановка е довод по чл. 281, т. 3 ГПК, засягащ правилността на решението, който не се разглежда в настоящето производство по чл. 288 ГПК. Всички останали доводи на касатора относно връзката между двата иска – първоначален и обратен, както и доводите за неправилното според собственото му становище конституиране по делото и липсата на условен диспозитив на въззивното решение по обратния иск са доводи по неправилността на акта, неотносими към производството по чл. 288 ГПК.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпрос, формулиран, както следва : „При условие, че средствата, постъпващи по специалната сметка на ЧСИ по чл. 24 от ЗЧСИ за осребряване на имуществото на длъжниците, не принадлежат на ЧСИ, а на длъжниците, може ли да се приеме, че при извършен от ЧСИ превод на постъпили суми от длъжника по изпълнението от тази сметка по банкова сметка на процесуалния представител на взискателя, ЧСИ се е обеднил, след като средствата по специалната сметка не са негови лични и неговата правна сфера не е засегната.”. По цитирания въпрос не е налице допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като решението на което се позовава касатора – решение по гр. дело № 22/2013 г. на Варненски окръжен съд е постановено по друг иск – чл. 56 ЗЗД, по който елементите от фактическия състав на спорното право са различни от тези, засягащи предмета на делото по обратния иск и съответно въпросите, разрешени от съдилищата не са идентични. Освен това въззивният съд не е приел, че средствата, изплатени на ответника по обратния иск са лични средства на ищцата, а е приел, че са преведени от последната без правно основание. Поради това с посочения въпрос касаторът не релевира предпоставки за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, а освен това не е мотивирано и основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, поради което е по тази разпоредба липсва основание за допускане на касационно обжалване.
Следващият въпрос е формулиран, както следва : „Може ли да се приеме, че процесуалния представител на взискателя, разполагащ с права да получава суми по изпълнението за сметка на взискателя, след като е получил по адвокатската си сметка по чл. 39 от ЗА превод от специалната сметка на ЧСИ, на постъпили от длъжника суми по изпълнението, се обогатил неоснователно за сметка на ЧСИ със същите суми.” . Въпросът не е правен, а фактически. С него се поставя въпрос за преценката на съда по фактически обстоятелства. Фактическият въпрос не формира общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсата на общо основание е достатъчно съображение за недопускане на касационно обжалване, без да се обсъждат допълнителните основания по разпоредбата. В тази насока са разясненията в цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС, т.1, които касаторът не е съобразил при изготвяне на приложението. В случая липсва обосновка и на допълнителни основания по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК.
Третия въпрос е със следното съдържание: „Може ли да се приеме, че налице обедняване на ЧСИ, ответник по иск за заплащане на вреди с правно основание чл. 441 от ГПК, към момента на постановяване на осъдително решение по иска, при условие, че към този момент правна сфера на ответника не е засегната и имуществото му не е намаляло с претендираната от ищеца по главния иск и респективно налице ли е обогатяване на пълномощника-ответник, по обратен иск с основание чл. 55 от ЗЗД, представляващ взискателя по изпълнението, с присъдената с решението, но неплатена от ЧСИ на ищеца сума, твърдяна като обещетения за причинени от последния вреди на ищеца-взискател по изпълнението.”. Касаторът твърди, че въпросът е от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Въпросът не релевира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като произтича от становище на страната за липсата на основание по чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД. За да формира общо основание за допускане на касационен контрол въпросът трябва да бъде изведен от правни разрешения на въззивния съд. Освен това съгласно разясненията в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, цитирано по- горе приложението трябва да бъде мотивирано, както по отношение на общите основания, така и по отношение на допълнителните основания за допускане на касационен контрол, като в случая страната не е мотивирала допълнителни основания по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. Възпроизвеждането на нормативния текст не е обосноваване на предпоставки за допускане на касационен контрол. Следователно и с този въпрос, както и с предходните не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК.
Четвъртият по реда на изложението въпрос е формулиран, както следва: „Може ли при предявена искова претенция за вреди от процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение срещу ЧСИ, да се носи отговорност от трето лице, нямащо качество на ЧСИ, за неоснователно обогатяване, следствие на тъврдени за причинени вреди на страни в изпълнението от ЧСИ и изобщо може ли да се приеме в общата хипотеза на чл. 45 от ЗЗД, че деликвентът се обеднява, извършвайки деликт, и трето лице се обогатява за негова сметка от това.”. Касаторът поставя въпроса с оглед основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. За да са налице предпоставки за допускане на касационен контрол е необходима кумулативната наличност на общо и допълнителни основания. В приложението липсва обосноваване на предпоставки по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или на съдебна практика, която не е актуална с оглед промяната на законодателството или обществените условия, а при твърдение за липсата на съдебна практика чрез посочване на конкретни разпоредби и обосноваване на тяхната непълнота, неяснота или противоречивост. Поради това следва да се приеме, че с цитирания въпрос касаторът не е обосновал приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
В следващата част от приложението е поставен въпрос, формулиран, както следва: „Само приетото от съда в решението относно основателността на главен иск по чл. 441 от ГПК, предявен от страна по изпълнението срещу ЧСИ, ли е условие да се приеме, че е основателен, предявеният от ответника – ЧСИ обратен иск за неоснователно обогатяване срещу трето лице помагач-пълномощник на страната по изпълнението, или следва обедняването на ЧСИ, съответно обогатяването на пълномощника, да са установени и доказани.”. Този въпрос не е идентичен с въпроса, по който се е произнесъл ВКС с решение по т.дело № 877/2010 г. на ІІ т.о. ВКС не се е произнасял по въпроса, само приетото от съда относно основателността на главния иск, ли е условие да се приеме, че е основателен обратния иск, а е приел, че отсъствието на пречка за привличане на деликвент, като трето лице помагач по иск по чл. 226 КЗ, обуславя и отсъствието на основание за удовлетворяване на регресно притезание по чл. 227, т. 2 КЗ. Въпросът за връзката между исковете – първоначален по чл. 45 ЗЗД и обратен по чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД и предпоставките за уважаване на обратния иск не са разрешавани в касационното решение. Въпросите не са идентични. За това и касаторът не обосновава противоречие в правните разрешения. Не е налице и обосноваване на основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК съгласно разясненията в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, цитирано по- горе. Поради това липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване по въпроса.
Шестият въпрос в приложението е формулиран, както следва: „Може ли да се обогати пълномощника на взискателя по изпълнението с преведените от ЧСИ по банковата сметка на пълномощника суми, постъпили по изпълнението от длъжника, след като пълномощника разполага с правата да получава суми за взискателя и основателно ли пълномощникът ги е получил за клиента си по адвокатската си сметка.”. Въпросът е фактически, тъй като засяга факти по настоящия спор – налице ли е неоснователно обогатяване при право на пълномощника на взискателя да получи суми за взискателя и основателно ли касаторът е получил сумите, преведени от ищеца по обратния иск. Фактическият въпрос не формира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК и за това с поставянето на горния въпрос касаторът не релевира предпоставки за допускане на касационен контрол. Освен това решението по т.дело № 141/2012 г. на ВКС, І т.о. дава отговор на въпрос, който не е идентичен с поставения въпрос, тъй като е процесуалноправен и се отнася до правилата за разпределение на доказателствената тежест по иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, от които въззивния съд не се е отклонил.
Следващият въпрос е формулиран както следва: „Може ли да бъде уважено обратно /регресно/ притезание от ЧСИ, ответник по предявен срещу него иск по реда на чл. 441 от ГПК, срещу трето лице, пълномощник на страната по изпълнението, когато то е предявено по реда на чл. 219, ал. 3 от ГПК и при какви условия.” . Касаторът се позовава на решение по т. дело № 877/2010 г. на състав на ВКС, ІІ т.о. и решение по т. дело № 814/2009 г. на състав на ВКС, І т.о. В случая с поставянето на този въпрос не е обосновано общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са формулирани в него условията, при които въззивният съд е приел, че са налице предпоставки за уважаването на обратния иск. Освен това въпросът е общ и необвързан с конкретни правни разрешения на въззивния съд. ВКС не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от сочените от касатора факти и обстоятелства в касационната жалба / в този смисъл са разясненията в т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК /. Поради това не са налице общи и допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол по цитирания въпрос.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК по въззивното решение в частта, с която съдът се е произнесъл по главния иск са поставени въпроси, по отношение на които се твърди, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, формулирани, както следва: „По чия банкова сметка следва ЧСИ да преведе от специалната си сметка постъпилите по изпълнителното дело суми от длъжника или от осребряване на негово имущество, единствено по тази на взискателя, или и по сметка на процесуалния му представител-адвокат, и следва ли да се приеме за незаконосъобразно действие превеждането от ЧСИ на суми за взискателя по банковата сметка на представител на взискателя-адвокат, разполагащ правомощия да получава суми по изпълнителното дело.” ; „ Следва ли ЧСИ да извърши превод на постъпили по делото суми, за удовлетворяване на вземането на взискателя, единствено само при изрично писмено искане, направено само лично от взискателя по изпълнителното дело с изрично посочване на негова банкова сметка и разполага ли ЧСИ с правомощията да откаже превод на такива суми по посочената от процесуалния представител на взискателя негова адвокатска банкова сметка, открита по реда на чл. 39 от ЗА и валидно ли е плащането извършено от ЧСИ на пълномощника на взискателя.”. И двата въпроса, произтичат от становище на касатора за това, че ответницата по главния иск не е допуснала нарушение на закона, като е превела процесната сума по негова сметка /по сметка на касатора/. Общото основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК не се формира от въпрос, изведен от субективни становища на страните по делото, а от правен въпрос, следващ от приетите от въззивния съд правни разрешения, обусловили изхода на делото /в този смисъл са разрешенията в цитираното ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, които касаторът не е съобразил, формулирайки въпроси, предвид своите становища по спора/. Решаващите мотиви на окръжния съд са за допуснати нарушения по чл. 455, ал. 3 ГПК – за направен превод на суми от Я., без посочена от взискателя сметка, както и в противоречие с разпределението от 04.01.2013 г., а също така и при удостоверено плащане на адвокатски хонорар. Първият от цитираните по- горе въпроси не е по приетите от съда разрешения, поради което не релевира предпоставки за допускане на касационен контрол. Вторият въпрос надхвърля хипотезата, по която се е произнесъл въззивния съд, тъй като частният съдебен изпълнител не е отказал превод на процесната сума, т.е. в спора не са възникнали обстоятелствата, описани с цитирания въпрос. И по двата въпроса приложението не съдържа мотивиране на основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, т.е. касаторът не е обосновал приложно поле на предпоставките по разпоредбата, поради което следва да се приеме, че с тези въпроси не са обосновани основания за допускане на касационен контрол.
От всичко изложено по – горе следва, че в разглеждания случай не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което ВКС в настоящия си състав приема, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по жалбата на касатора.
По касационна жалба № 17400/03.06.2015 г. на Д. З. П. – Я.:
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. ВКС, състав на гражданска колегия, трето отделение намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения:
Жалбата има за предмет цитираното по- горе въззивно решение, с което след отмяната на решение по гр. дело № 3365/2014 г. на Варненски районен съд въззивният съд е постановил друго решение, с което е уважил иск по чл. 441 ГПК, вр. чл. 45 ЗЗД, предявен от „Репсол – В. ЕООД, [населено място] против Д. З. П. – Я. за заплащане на сумата 6547 лв., обезщетение за претърпяна загуба, вследствие процесуално незаконносъобразно принудително изпълнение по изп. дело № 20127110401116 по описа на ЧСИ Д. Я., изразяваща се в събран от длъжника и неизплатен на ищеца – взискател по изпълнителното дело адвокатски хонорар, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 17.03.2014 г. до окончателното изплащане на задължението, както и е уважил иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявен от същия ищец срещу същата ответница в размер на сумата 798.46 лв., като са присъдени разноски.
Първия въпрос по реда на изложението в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е формулиран, както следва: „При промяна на предмета/обема на доказването и кръга на безспорните обстоятелства в производството пред въззивната инстанция, което по същество представлява изменение на доклада по делото по чл. 146 ГПК, задължен ли е въззивният съд да даде указания на страните, относно определяне на кръга от признатите и безспорните обстоятелства и разпределяне на доказателствената тежест по смисъла на чл. 146/1/ т. 3, 4 и 5 ГПК?”. Този въпрос произтича от становище на страната за допуснати нарушения от въззивния съд – изменение на доклада по делото, без да се дадат указания за ангажиране на доказателства. Както се отрази и по- горе по предходната жалба общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да произтича от становище на страната, а единствено от правните разрешения на въззивния съд. Въззивният съд не е правил доклад по делото, а и съобразно разясненията в ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г., т. 2 въззивният съд не прави доклад по делото, а дава указания за събиране на доказателства при неправилна квалификация на иск. Случаят, описан във въпроса не е такъв, поради което въззивният съд не е имал задължението да дава указания за събиране на доказателства. Освен това съдът се е позовал на документите, от които е направил извод за превод на сумите по сметка на адвокат И. Н.. Въззивният съд не се е отклонил от разрешенията в цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС, поради което твърдението, че е провел противоречиво произнасяне с оглед ТР на ОСГКТК на ВКС е необосновано. Следва да се приеме, че жалбоподателката не е обосновала приложно поле на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК с поставения въпрос.
Вторият по реда на изложението въпрос е със следното съдържание: „Задължен ли е въззивният съд да анализира всички допустими и относими към предмета на спора доказателства и да се произнесе с определение по чл. 194 /2/ ГПК по отношение на документ, въз основа на който са формирани изводите на въззивната инстанция и за който документ в производството пред първата инстанция е установено, че е неистински /по реда на 193 ГПК/, но от първоинстанционния съд няма изрично произнасяне по чл. 194 /2/ ГПК, тъй като документът не е обсъден и не е послужил при обосноваване правните изводи на първата инстанция?”. В приложението е посочено, че въпросният документ е договора за правна защита и съдействие, сключен между ищеца по главния иск и ответника по обратния иск. Доводите на жалбоподателката са за необсъждане на доказателствата от въззивния съд, което според страната е довело до необоснованост на обжалваното пред ВКС решение. Цитирани са решение по гр. дело № 7175/2013 г. на състав на ВКС, ІV г.о., решение по гр. дело № 6457/2013 г. на състав на ВКС, ІІІ г.о., като се поддържа, че произнасянето на окръжния съд е в противоречие с практиката, обективирана с цитираните актове. Твърдението в приложението, че въззивният съд не е обсъдил въпросния документ е по чл. 281, т. 3 ГПК и освен, че не е относимо към основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК не отговаря на изложените от въззивния съд правни разрешения. В мотивите са приети за неоснователни твърденията на ищеца по главния, първоначален иск за вина на частния съдебен изпълнител във връзка с оспореното пълномощно и договор за правна помощ от 05.11.2012 г., а именно че не е било налице надлежно упълномощаване на адвокат Н.. Изложени са съображения за това, че независимо от обстоятелството, че положения подпис не принадлежи на управителя на [фирма], доколкото за съдебния изпълнител, не е налице възможност да извършва проверка на автентичността на подписите, положени върху документите твърденията за вина на Д. П. – Я. са неоснователни. От изложеното се налага извод за това, че въззивният съд е обсъдил процесния документ и се е произнесъл по оспорването му. Следователно въпросът в приложението се основава на хипотеза, неотговаряща на приетите от въззивния съд правни разрешения, поради което въпросът не е идентичен с въпросите, по които са се произнесли съставите на ВКС. За това с въвеждането му страната не релевира отклонение на въззивния съд от разрешенията в приложената съдебна практика, съответно не обосновава основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.
Друг въпрос в приложението е формулиран, както следва: „Налице ли е вреда за взискателя, изразяваща се в неизплащането на разноски по изпълнението, ако договорът за правна защита и съдействие, който страната представя, като доказателство за основанието, размера и реалното извършване на разноските, респективно, че е носител на правото да претендира изплащането им е установено, че е неистински по съответния ред?” съответно „Следва ли да се приеме да доказано изплащането на възнаграждение по договор за правна защита, ако документът установяващ сключването на договора и изплащането на възнаграждението е обявен за неистински?”. По първият от цитираните въпроси не е обосновано основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въпросът произтича от становище на страната за недължимост на вземането, а не от изводи на въззивния съд за вреда, причинена на ищеца от допуснати от ответницата по главния иск нарушения на закона. Не е налице общо основание за допускане на касационно обжалване, когато въпросът не е изведен от решаващите мотиви на въззивния съд. Жалбоподателката не е обосновала и отклонение от задължителната съдебна практика, обективирана в ТР № 6/2012 от 06.11.2013 г. по т. дело № 6/2012 г. на ОСГКТК на ВКС. В случая въззивният съд е обосновал причиняване на вредата с изплащане на адвокатския хонорар на адвокат Н. въз основа на разпореждане на частния съдебен изпълнител при липсата на основание за това и в противоречие с разпределението на сумите, направено от частния съдебен изпълнител. Тези изводи на съда не са в отклонение от ТР на ОСГКТК на ВКС, цитирано по-горе, тъй като не засягат разрешените в него въпроси. По втория въпрос също така страната не е обосновала предпоставки за допускане на касационен контрол. Въпросът няма отношение към изводите на въззивния съд за причиняване на вреда от страна на ответницата по главния иск. Освен това въпросът за дължимостта на вземането, обективирано в процесния договор за правна защита засяга вземане, за което въззивния съд е приел, че е било изплатено от ищеца на адвокат Н., т.е. въпросът не е относим към решаващите мотиви на въззивния съд, засягащи вземането, което жалбоподателката е разпоредила да се преведе по сметка на адвокат Н. и с превеждането, на което на ищеца е причинена вреда. Цитираният въпрос не произтича от решаващите мотиви на въззивния съд и не релевира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Поради това с въвеждането му не е обосновано приложно поле на предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Жалбоподателкаа е поставила и следните въпроси, за които твърди, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: „В хипотезата на чл. 455 /3/ ГПК задължен ли е съдебният изпълнител да изиска посочването на сметка за превод на постъпилите по изпълнението суми лично от взискателя или следва да приеме за валидно посочването на сметка от пълномощник разполагащ с пълен обем на представителната власт, вкл. с право да получава депозирани разноски, пари и други ценности?” ; „Задължен ли е съдебният изпълнител да извърши разпределение по чл. 460 ГПК в случаите, в които е налице субективна идентичност между първоначалния и присъединения взискател и при условие, че присъединеното вземане е изплатено /на присъединения взискател/ преди събиране на сумите за удовлетворяване на първоначално вземане?” ; „Изискуемо ли е вземането за суми постъпили по изпълнителното дело при условие, че взискателят не е посочил лично банкова сметка за превод на постъпленията и може ли да се приеме, че взискателят реално е претърпял вреда, ако не е посочил сметка за превод на сумите и същите не са му преведени?”. И по трите въпроса не са обосновани допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или на съдебна практика, която не е актуална с оглед промяна на законодателството и обществените условия, а при твърдение за липсата на съдебна практика чрез обосноваване на непълнота, неяснота или противоречивост на конкретни разпоредби, които според касатора са непълни, неясни или противоречиви. В тази връзка следва да се има предвид, че приложението не е съобразено с разясненията в т. 4 от ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, посочено по – горе.
Предвид изложеното следва да се приеме, че и по тази жалба не е обосновано приложно поле на чл.280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната част.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 713 от 14.04.2015 г. по гр.дело № 239/2015 г. на Варненски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: