6
6
Определение по т. д. № 1921/14 г., ВКС, ТК, І-во отд.
Определение по т. д. № 1921/14 г., ВКС, ТК, І-во отд.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 227
София, 27.03.2015 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, състав на първо отделение, в закрито заседание на четвърти март през две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА
Членове: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Райковска т. д. № 1921 по описа за 2014 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по постъпила касационна жалба от ищеца И. С. В. от [населено място], чрез адв. Д. Й. срещу въззивно решение № 2304/18.12.2013 г. по в. гр. д. № 2765/2013 г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която по иска с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ е прието съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия в размер на 80% и редуциране на обезщетението, определено в размер на 60 000 лв., до 12 000лв., като за разликата до предявения размер искът е бил отхвърлен.
Д. [фирма] е обжалвало въззивното решение с насрещна касационна жалба в частта, с която искът за заплащане на неимуществени вреди по застраховка ”Гражданска отговорност” е бил уважен, ведно със законната лихва, считано от датата на ПТП.
Касаторът В. поддържа, че обжалваното решение е порочно, поради неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Въведено е оплакване за определяне на обезщетението за неимуществени вреди при неправилно приложение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и несъобразяване на т. 7 от Постановление № 17/1963 г. на ППВС. Счита, че обстоятелството, че пострадалият е лежал на пътното платно, при установено алкохолно опиянение от 3,9 само по себе си не може да обоснове извод за предпоставяне или обективно създаване на възможност за настъпване на смъртта на лицето.
В насрещната касационна жалба застрахователят е изложил оплаквания за нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост, като се поддържа, че решението е немотивирано, постановено е без да се извърши цялостна преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и че не са приложени критериите за справедливост при определяне на размера на обезщетението.
Касаторът В. е обосновал допустимост на касационното обжалване с въпроса: „относно приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД”, като се сочи основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Приложени са решения по чл. 290 ГПК на ВКС.
Касаторът Д. [фирма] в изложението си поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по значим процесуалноправен въпрос: „за прилагането на чл. 235, във вр. с чл. 236, ал. 2 ГПК – съдът е постановил решението си при липса на пълна и адекватна преценка на доказателствата, както и по материалноправния въпрос: ”за отговорността при непозволено увреждане”.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба на И. В. е процесуално допустима с оглед нейната редовност – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
Насрещната касационна жалба на Д. [фирма] е допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в срока по чл. 283, във вр. с чл. 287, ал. 2 ГПК.
Въпреки процесуалната допустимост на касационната жалба на И. В., обусловена от нейната редовност, настоящият състав счита, че не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че искът с правно основание чл. 226, ал. 1 ЗЗД срещу застрахователното дружество е основателен, а по отношение размера на претендираното обезщетение за неимуществени вреди в размер на 80 000 лв. е счел, че справедливият размер на обезщетение е в рамките на 60 000 лв., но отчитайки приноса на пострадалия в обем от 80%, е присъдил на ищеца обезщетение в размер на 12 000 лв.
Правният въпрос на жалбоподателя се свежда до приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, като се счита, че въззивният съд не е съобразил задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК в приложените към изложението решения на касационния съд, както и на т. 7 на ППВС № 17/63 г. Макар общо формулиран, би могло да се приеме, че този въпрос е от значение за изхода на спора, предвид високия определен процент на съпричиняване и настъпилото редуциране в размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди.
По отношение на този въпрос обаче не е изпълнено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Неотносимо е позоваването на приложеното ППВС № 7/1965 г., тъй като в него се регламентира прилагането на чл. 210 ГПК /отм./, в хипотеза на повторно отменен съдебен акт по реда на преглед по реда на надзора. Що се отнася до т. 7 на ППВС № 17/63 г., то САС не е допуснал отклонение от неговите разпоредби, тъй като за евентуално наличие на обективно съпричиняване от страна на пострадалия по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, намаляването на дължимото обезщетение не е обусловено от преценката дали е налице виновно и противоправно поведение на пострадалото лице за настъпване на увреждането. Не всяко нарушение на правилата за движение по пътищата е основание да се приеме съпричиняване, водещо до намаляване на дължимото се обезщетение. Според съдебната практика, се изисква не само извършваните от пострадалия действия да нарушават правилата на ЗДвП и ППЗДвП, но и нарушенията да са в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т. е. последният да е и тяхно следствие. Цитираните и приложени решения на ВКС, макар и постановени по реда на чл. 290 ГПК, не разрешават идентични правни случаи, нито очертават конкретен размер /база/ на определено обезщетение за неимуществени вреди, или начин за определяне на процентното съотношение на размера на дължимото обезщетение при установен принос на пострадалия, тъй като при всеки деликт е налице специфика и различие, както във фактите, така и в конкретните вреди, които са настъпили, и в преценка на поведението на участниците, въз основа на събраните доказателства.
С нормата на чл. 51, ал.2 ЗЗД действително е предвидена възможност за намаляване на обезщетението за понесени вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането, когато увреденото лице е допринесло за настъпването на вредите, а приложението на правилото е възможно при наличие на установена причинна връзка между вредоносния резултат и поведението на пострадалия, с което той да е създал предпоставки и/или възможности за настъпване на увреждането.
В обжалвания съдебен въззивен акт са налице изводи, въз основа на преценка на събраните доказателства, не само за механизма за настъпване на ПТП, но и за поведението на пострадалия, за допуснатите от него нарушения като участник в движението, и за значението и влиянието им с оглед настъпилия вредоносен резултат.
Доводите на касатора за неправилност на правните изводи на решаващата въззивна инстанция по отношение на преценка за наличие на съпричиняване и за определяне на процента му, макар и съставляващи отделно изложение на основанията за допускане на касационно разглеждане на делото, всъщност преповтарят съображенията в касационната жалба във връзка с оплакванията за нарушение на материалния закон по повод приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и чл. 52 ЗЗД.
Тези доводи обаче са относими към твърдяната неправилност на решението и затова е недопустимо да се обсъждат от ВКС във фазата на селектиране по реда на чл. 288, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Поради това, не би могло да се приеме, че поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице.
Разликата в присъжданите от съдилищата размери на обезщетенията за неимуществени вреди при деликт, както и при преценка на конкретния принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат, ако такъв е установен в рамките на съдебното производство, произтичат от различните факти при всеки отделен случай, а не от неточното прилагане на закона, дължащо се на трудности при прилагане на законовата разпоредба на чл. 52 ЗЗД и на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, разбира се при съобразяване и с факта, че законовата норма установява справедливостта като единствен критерий за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, и отчитайки обстоятелството, че с Постановление № 4/1968 година Пленумът на ВС е дал задължителни указания по тълкуването и прилагането на цитираната разпоредба, и тези указания не са изгубили своето значение и понастоящем, и са съобразени от решаващия съд. Именно наличието на тази задължителна съдебна практика, целяща точното и еднакво прилагане на закона при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, както и по повод въведено защитно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат, налага извод, че съдилищата са длъжни да се съобразяват с постановките на тълкувателните решения, но преценявайки и конкретните вреди – болки и страдания на пострадалите, които са били установени в рамките на съдебното производство, както и поведението на участниците и причинната връзка с вредоносния резултат.
Изследването на общите критерии, дадени в ППВС и решенията, постановени по реда на чл. 290 ГПК, наред със специфичните за всеки конкретен спор факти, е гаранция, че чрез определеното от съда обезщетение ще се постигне целта на чл. 52 ЗЗД – справедливо възмездяване на произлезлите от деликта неимуществени вреди.
Насрещната касационна жалба на Д. [фирма] на основание чл. 287, ал. 4 ГПК настоящият състав на ВКС, ТК намира, че не следва да се разглежда, поради недопускане на касационно обжалване по жалбата на ищеца И. В..
Водим от изложеното, на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 2304/18.12.2013 г. по в. гр. д. №2765/2013 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: