О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 228
гр. София 16.02.2015 г..
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на десети ноември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдия ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 5215/2014 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Т. М. Г., чрез пълномощника му – адв. Ю. О., против решение № 189/27.05.2014г., постановено по гр. д. № 172/2014г. на Добрички окръжен съд, с което е потвърдено решение № 33/13.01.2014 г.по гр.д. № 2248/2013 год. на Добрички районен съд, с което е отхвърлен предявения от жалбоподателя иск срещу М. Т. М. и С. Т. М., със съгласието на неговата майка и законен представител Н. С. С., и двамата от [населено място], за установяване недължимост на сумата от 12 400 лв.-предмет на принудително изпълнение по изп.д. № 6/2004г. по описа на СИС при Д., заедно със законната лихва от 01.01.2013 г., представляваща присъдена с решение № 273/20.10.2003 г. по бр.д. № 85/2003 г. по описа на Добрички районен съд месечна издръжка в размер на 50 лв. за всяко дете – М. и С., заедно със законната лихва за всяка закъсняла вноска, чрез тяхната майка и законен представител Н. С. Г., считано от 01.01.2003 г.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност поради противоречие с процесуалния и материалния закон и необоснованост на постановеното решение – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като основание за допускане до касационно обжалване се сочат основанията по чл. 280, ал.1, т. 1 – 3 ГПК по следните материалноправни въпроси: 1. при съпоставка с разпоредбата на чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК, следва ли да се приеме, че разпоредбата на чл. 111, б.”в” ЗЗД, респективно чл. 110 ЗЗД не намира приложение; 2. прилагат ли се общите разпоредби на ЗЗД, касаещи погасителната давност и по отношение на предявен отрицателен установителен иск за недължимост на задължението за заплащане на издръжка, поради погасяване правото на принудително събиране на сумите по изпълнителното производство с оглед бездействието на взискателите в продължение на повече от 10 години; 3. по отношение на родител, комуто не са предоставени упражняването на родителските права спрямо родените от брака деца, намира ли приложение разпоредбата на чл. 115, б. „а” ЗЗД,като се позовава на противоречие с решение № 1041/23.10.1986 г. по гр.д.№ 762/1985 г. на ВС, ІІ г.о.; 4. прекъсва ли се давността с факта на подаване на молба за образуване на изпълнително дело, след като в продължение на повече от десет години взискателят е бездействал; 5. какво е съотношението при непотърсена издръжка в продължение на достатъчно дълъг период от време при съпоставка с разпоредбата на чл. 149 СК, съгласно която издръжка за минало време може да се търси най-много една година преди предявяването на иска. Жалбоподателят не се позовава на решения на ВКС, в противоречие с които да са разрешени формулираните въпроси, не сочи и противоречива практика на съдилищата по тях и бланкетно се позовава на основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответниците по касация М. Т. М. и С. Т. М., със съгласието на своята майка и законен представител Н. С. С., чрез пълномощника им адв. М. З., са депозирали отговор по чл.287 ГПК, с който оспорват допустимостта и основателността на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Въззивният съд е приел, че с решение № 273/20.10.2003 г. Т. М. Г. е осъден да заплаща на основание чл. 82, ал. 1 от СК /отм./ на децата си М. и С. издръжка в размер на 50 лв. месечно за всеки от тях, считано от 01.01.2003 г., ведно със законната лихва за всяка закъсняла вноска до настъпването на основания за изменението или прекратяването на издръжката. Приел е, че доколкото вземанията за издръжка са установени със съдебно решение, погасяването им не може да се доказва със свидетелски показания, щом ответниците не са дали изрично съгласие съобразно чл. 164, ал.1, т. 4 и чл. 164, ал. 2 ГПК. Съдът е потвърдил извода на първата инстанция, че не е доказано погасяване на вземанията за издръжка чрез плащане. Приел е, че принудителното удовлетворяване на притезанията, поискано с молба от 29.12.2003 г., подадена от законния представител на малолетните деца М. и С. – тяхната майка Н. С. С., е упражнено редовно и от надлежна страна. За да постанови обжалваното решение, съдът е приел, че подадената молба е прекъснала давността на основание чл. 116, б. „в” ЗЗД и през времетраенето на изпълнителното дело давност не тече на основание чл. 115, ал.1, б. „ж” ЗЗД, а бездействието на взискателите по вземането за издръжка е ирелевантно съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК,поради което не е изтекъл петгодишния срок за погасяване на вземането по чл.117,ал.2 ЗЗД.
Допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. 1 – 3 на разпоредбата. Въпросът, по смисъла на закона, е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалвания акт, и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус. Преценката за допустимост се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения.
В случая изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не отговаря на приетото в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ ,съгласно което в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението.Поставените въпроси са неотносими към изводите на съда и не са обусловили решаващата му воля. Съдът е приложил императивната разпоредба на чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК по отношение на направеното възражение за прекратяване на изпълнителното дело за вземанията за издръжка, а материалноправните разпоредби за погасяване на субективното право за вземанията от издръжка по давност са неприложими, при положение, че е налице висящ изпълнителен процес. Следва да се има предвид, че е недопустимо съдът сам да извлича въпросите, които касаторът евентуално би имал предвид. Такова процесуално действие на съда би довело до нарушение на принципа на диспозитивното начало , прокламиран с чл.6 ГПК . Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на въпрос /материалноправен или процесуалноправен/ обосновава извод, че не е налице общата предпоставка на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а отсъствието на последната – води до необсъждане на въпроса за наличие на специфичните предпоставки по точки 1 – 3 от чл.280 ал.1 ГПК.
Освен това изложението на касатора за допустимост на касационното обжалване съставлява по същността си посочване на доводи за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение , които като такива са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК,в какъвто смисъл са и указанията в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
За пълнота на изложението следва да се посочи следното: в изложението липсва не само формулиран правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението, но и конкретизация и обосновка на специфичните предпоставки , поддържани от касатора. Следва да се има предвид, че уредбата на касационното обжалване като факултативно, а не задължително, възлага на страната-касатор изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Това е ново изискване за страната, която не е доволна от получения резултат с въззивния съдебен акт. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 189/27.05.2014г., постановено по гр. д. № 172/2014г.на Добрички окръжен съд.
Определението е окончателно
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: