9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 228
гр. София, 18 март 2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 4063 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България (ПРБ) срещу решение № 1781/10.07.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 482/2018 г. на Софийския апелативен съд (САС). Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 7702/17.11.2017 г. по гр. дело № 16152/2016 г. на Софийския градски съд, като краен резултат жалбоподателят е осъден да заплати на З. И. Б., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 2 от ЗОДОВ, сумата 10 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконни обвинения за извършване на престъпления, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 08.10.2015 г. до окончателното ? плащане.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от решението, поради съществено процесуално нарушение, нарушение на материалния закон и необоснованост при определяне размера на обезщетението – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните два правни въпроса: 1) процесуалноправен – относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след задължителна преценка от съда на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, релевантни за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД; и 2) материалноправен – относно прилагането на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 4 от ЗОДОВ, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице. Жалбоподателят навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 на от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че с обжалваното въззивно решение процесуалноправният въпрос е разрешен в противоречие с т. 11 (раздел ІІ от мотивите към последната) от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, а материалноправният – в противоречие с решение № 161/03.06.2016 г. по гр. дело № 377/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 236/19.10.2016 г. по гр. дело № 1543/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 192/14.06.2016 г. по гр. дело № 1061/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС.
Ответникът по касационната жалба – ищецът З. И. Б. в отговора си излага становище и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.
За да уважи предявения по делото иск за обезщетение на неимуществени вреди за сумата 10 000 лв., въззивният съд е приел следното:
На 08.11.2013 г. ищецът – полковник от Българската армия, е привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 387, ал. 2, във вр. с ал. 1, с чл. 26, ал. 1 и с чл. 20, ал. 4 от НК – за това, че в качеството му на длъжностно лице в периода 2006-2008 г., при условията на продължавано престъпление и в съучастие като помагач на о.р. бригаден генерал Р. А., не изпълнил задълженията си по служба във връзка с договор за възлагане на обществена поръчка от Министерството на отбраната (МО) на „Промакс-99“ ООД и от това настъпили тежки вредни последици за МО; като на ищеца е наложена мярка за неотклонение „подписка“. На 22.01.2014 г. ищецът е привлечен като обвиняем и за длъжностни престъпления по чл. 212, ал. 5, във вр. с ал. 1 и с чл. 20, ал. 4 НК, по чл. 387, ал. 3, във вр. с ал. 1 от НК и по чл. 210, ал. 1, т. 2 и т. 3 от НК, като му наложена мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер 2 000 лв., както и забрана да напуска пределите на страната. На 12.08.2014 г., на основание чл. 11, ал. 2, т. 1 и чл. 59, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЗКИ, на ищеца е отнето разрешението за достъп до класифицирана информация. Поради образуваното досъдебно производство, на 07.04.2015 г. на ищеца е отнето и разрешението за носене и употреба на огнестрелно оръжие и боеприпаси, и от него е иззет пистолетът му „М.“. На 30.09.2015 г. наказателното производство срещу ищеца е било прекратено на основание чл. 24, ал. 1, т. 1, пр. 1 от НПК – тъй като деянията не са извършени, а на 28.10.2015 г. са отменени и наложените му мерки за неотклонение, снета е и забраната да напуска страната.
От медицинската документация и заключението на съдебно-медицинската експертиза по делото съдът е установил, че на 28.07.2014 г. на ищеца е поставена диагноза: нестабилна форма на ангина пекторис IА, артериална хипертония ІІ степен, камерна екстрасистолия ІІІ ФК, хиперурикемия, киста на левия бъбрек, а на 09.09.2015 г. – диагноза: атипичен дерматит. Вещото лице е обяснило, че провокиращи фактори за ангина-пекторис са нарушения на липидния статус, артериална хипертония, тютюнопушене, затлъстяване, психоемоционален стрес и пр., а атопичният дерматит представлява сложно заболяване с генетично предразположение, което е следствие от мутация на гени, вредни фактори на външната среда и нарушения на имунитета, но и двете заболявания може да бъдат отключени при излагане на психоемоционален стрес, каквото е повдигането на обвинение, като е уточнено, че психоемоционалният стрес е рисков фактор за отключване на ангина пекторис, както и води до нарушаване на имунитета, което пък може да доведе до отключване на атопичен дерматит. Вещото лице е посочило, че и двете заболявания са мултифакторни хронично протичащи с периоди на ремисия и обостряне, поради което много трудно може да се предвиди дали при ищеца има вероятност да настъпят усложнения, като по делото липсват данни да са настъпили. Екпертът е уточнил също, че лечението и на двете диагностицирани при ищеца заболявания протичат на два етапа – лечение на острите пристъпи, което е било проведено в съответните клиники, и втори етап – намаляване влиянието на вредните фактори от външната среда.
От заключението на съдебно-психиатричната експертиза по делото съдът е установил, че при ищеца не се установяват клинични данни за психотично разстройство или депресивен епизод, но наказателното преследване е провокирало остра стресова реакция (кризисно състояние), което е довело до нарушена адаптация, като след това е наблюдавана тревожно-депресивна симптоматика – подтиснато настроение, тревожност, вътрешно напрежение, безсъние, емоционална нестабилност, депресивни мисли за безпереспективност и безсмисленост, като всичко това е нарушило обичайното психично и социално функциониране на ищеца. Психиатърът е обяснил, че тази симптоматика се определя като смесено тревожно-депресивно разстройство, направил е извод, че е налице причинна връзка на това състояние на ищеца и повдигнатите обвинения. Установено е също, че ищецът е провел адекватно медикаментозно лечение под контрол на психиатър с добър ефект. Вещото лице е констатирало, че към момента депресивната симптоматика е напълно компенсирана, но е налице известна промяна на личностовите характеристики – емоционална неустойчивост.
От показанията на свидетеля Бозов – колега на ищеца повече от 20 години, въззивният съд е установил, че ищецът е бил известен с добра репутация на офицер и човек, на който може да се разчита; че повдигането на обвинението през 2012-2013 г., отнемането допуска до поверителна информация, забраната да пътува в чужбина и отнемането на личния пистолет са му пречели да изпълнява служебните си ангажименти; всичко това се е отразило зле на психиката на ищеца и той взел „болнични“, като се променил коренно в негативна посока и не бил вече същият човек – преди бил отворен, бил активен спортист, след това се затворил, не идвал на събирания. Свидетелят е бил абсолютно сигурен, че обвиненията срещу ищеца ще отпаднат и хората, които познавали ищеца, също били убедени, че няма основания за обвиненията, но другите започнали да проявяват негативно отношение – не знаели как да процедират и се дистанцирали; след прекратяването на наказателното дело отношенията на хората се възстановило. От показанията на свидетеля П. – също колега на ищеца от 2005 г., съдът е установил, че в службата всички приемали ищеца много добре, разчитали на него, бил авторитетен човек, но след 2012 г. отношението към него се променило; ищецът също започнал да страни от колегите, започнал да отсъства, тъй като имал проблеми със сърцето, не се чувствал добре психически, притеснявал се от процеса и от това че е несправедливо обвинен; някои хора започнали да странят от него и да си мислят, че е извършил нещо, но тези, които добре познавали ищеца, знаели, че това обвинение било невъзможно. Ищецът станал избухлив, напрегнат, споделял, че наказанието за повдигнатото обвинение било 20 години затвор и се притеснявал да не го осъдят. Според свидетеля, ищецът и до сега не бил напълно възстановен, все още говорел за обвинението. Същият свидетел е дал и показания, че заповедта, с която се ограничава достъпа на ищеца до класифицирана информация е била прочетена в киносалона пред целия личен състав.
Съдът е установил и че ищецът е с чисто съдебно минало.
В обобщение, въззивният съд е достигнал до несъмнен извод, че ищецът е претърпял неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение и подлежат на обезщетяване от ответната ПРБ на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2, във вр. с чл. 4 от ЗОДОВ. В тази връзка САС е приел, че здравословното състояние на ищеца рязко се е влошило заради воденото срещу него наказателно производство, като е намерил за доказани следните конкретни вреди: преживяната остра стресова реакция (кризисно състояние), което е довело до нарушена адаптация, подтиснато настроение, тревожност, вътрешно напрежение, безсъние, емоционална нестабилност, депресивни мисли за безпереспективност и безсмисленост, като всичко това е нарушило обичайното психично и социално функциониране на ищеца. Съдът е приел за установено също, че воденото срещу ищеца наказателно производство е повлияло негативно и върху общото му здравословно състояние, доколкото установеният психоемоционалния стрес, предизвикан от повдигане на обвиненията, е рисков фактор за отключване на ангина пекторис, водеща до нарушаване на имунитета, което пък отключва атопичния дерматит. Въззивният съд е приел и че повдигането на обвинения за тежки умишлени престъпления по служба и воденото наказателно производство срещу ищеца са имали пагубен ефект върху репутацията му и доброто му име в обществото, върху професионалното му самочувствие, както и негативно отражение върху общуването му с близки приятели и колеги; заради воденото срещу него наказателно преследване ищецът е изпитвал напрежение и страх от бъдещия изход на делото, изпитвал е неудобство, срам, чувствал е притеснение пред колегите си в армията, чувствал се е потиснат, ограничил е социалните си контакти по време на наказателното производството, накърнена е била неговата чест и достойнство; промяната в психическото състояние на ищеца е настъпила след привличането му като обвиняем – от общителен човек той станал раздразнителен, напрегнат, избухлив, непрекъснато се тревожел, че ще го осъдят. САС е изложил подробни мотиви и относно наличието на причинна връзка между незаконното обвинение, отнемането на достъпа на ищеца до класифицирана информация и основателните му притеснения, че ще бъде уволнен от военна служба на основание чл. 165, ал. 1, т. 7 от ЗОВСРБ.
При определяне размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, съдът е посочил, че съобразява така установените по делото вреди, техният интензитет, както и чистото съдебно минало на ищеца, предвид което е приел, че негативните изживявания, свързани с повдигнатото обвинение са се отразили на ищеца изключително отрицателно, тъй като същият никога преди това не е бил регистриран за извършено престъпление и никога преди това не е бил обект на наказателно преследване. В тази връзка, въззивният съд е съобразил и следните установени по делото конкретни обстоятелства: Продължителността на наказателното производство – 1 година, 10 месеца и 19 дни, като е приел, че същата е в рамките на разумния срок за приключването му, предвид фактическата и правна сложност на наказателното дело. Тежестта на трите повдигнати обвинения и предвидените наказания – лишаване от свобода от 10 до 20 години за едното от тях и лишаване от свобода от 1 до 8 години за другите две, както и вида на наложените мерки за неотклонение – „подписка“ и „парична гаранция“. Съдът съобразил също становището на вещото лице – психиатър, че депресивната симптоматика при ищеца вече е напълно компенсирана, но е налице известна промяна на личностовите характеристики, изразяваща се в емоционална неустойчивост; взел е предвид и възрастта на ищеца към датата на привличането му като обвиняем – 51-годишен, както и обстоятелството, че в продължение на повече от 1 година е било ограничено правото му на свободно придвижване, поради наложената забрана да напуска пределите на страната. В заключение, преценявайки всички горепосочени обстоятелства – броя и тежестта на обвиненията, влошаването на физическото и психическото здраве на ищеца вследствие воденото наказателно производство, неблагоприятното отражение на обвинението върху кариерата и безупречната му репутация на офицер, отражението върху социалното му общуване, въззивният съд е намерил, че присъденото от първоинстанционния съд обезщетение от 5 000 лв. е занижено, като е приел, че присъденото с въззивното решение обезщетение от 10 000 лв. съответства на степента и характера на търпените болки и страдания, както и на вида и продължителността на упражнената процесуална принуда спрямо ищеца, респ. – че тази сума справедливо ще поправи вредите, които той е понесъл от незаконно повдигнатите и поддържани обвинения срещу него.
Настоящият състав на ВКС намира, че с така изложените подробни мотиви въззивният съд е определил размера на процесното обезщетение за претъпените от ищеца неимуществени вреди, като е взел предвид всички правнорелевантни за това обстоятелства, установени по делото, и като е приложил обществения критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД в съответствие с константната съдебна практика, включително задължителната такава, намерила израз в т. 11 (раздел ІІ от мотивите към нея) от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и във формираната по реда на чл. 290 от ГПК, обилна практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД, израз на която са и посочените от касатора, решение № 161/03.06.2016 г. по гр. дело № 377/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 236/19.10.2016 г. по гр. дело № 1543/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 192/14.06.2016 г. по гр. дело № 1061/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Съгласно тази трайно установена практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, съпоставени със състоянието на ищеца преди него. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан, респ. – дали наказателното производство е прекратено по всички обвинения срещу него, или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; дали е взета, както и вида на взетата мярка за неотклонение; другите наложени на ищеца ограничения на правата и свободите му в рамките на наказателното производство; по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му –професия, професионална реализация, обществен отзвук, семейство, приятели и пр. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и обществено-икономическите условия и стандарта на живот страната, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди. Последните са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори някои от тях – еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло.
Същото разрешение на формулираните от жалбоподателя правни въпроси е възприето и в мотивите към обжалваното въззивно решение. Предвид съобразяването на последното – досежно определянето размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди и взетите предвид от съда правно релевантни за това факти, с така установената константна (включително задължителна) практика на ВКС по приложението на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, следва изводът, че в случая няма основание за допускане на касационното обжалване по формулираните от ответната ПРБ правни въпроси относно критериите и понятието за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпените неимуществени вреди и относно преценката в тази връзка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото. При наличието на посочената (включително задължителна) практика на ВКС, в съответствие с която въззивният съд е определил размера на присъденото обезщетение по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, не е налице наведеното от ответника допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по формулираните от него правни въпроси, свързани с приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. В тази връзка отново следва да се отбележи, че в посочените от касатора, решение № 161/03.06.2016 г. по гр. дело № 377/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 236/19.10.2016 г. по гр. дело № 1543/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 192/14.06.2016 г. по гр. дело № 1061/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, също са възприети горните принципни разрешения на същите правни въпроси, както и че в съответствие с тях и съгласно чл. 52 от ЗЗД са определени конкретни обезщетения за неимуществени вреди от деликти по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, но при случаи и при обстоятелства, които са съществено различни помежду си и в сравнение с този по настоящото дело, поради което също не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не е налице наведеното от жалбоподателя допълнително основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, претендираните и направени от последния разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата му в производството пред касационната съдебна инстанция, а именно – сумата 450 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1781/10.07.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 482/2018 г. на Софийския апелативен съд, – в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на З. И. Б., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 2 от ЗОДОВ, сумата 10 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконни обвинения за извършване на престъпления, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 08.10.2015 г. до окончателното ? плащане.
В останалата част въззивното решение не е обжалвано.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на З. И. Б. сумата 450 лв. (четиристотин и петдесет лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: