6
6
Определение по т. д. № 812/10 г., ВКС, ТК, І-во отд.
Определение по т. д. № 812/10 г., ВКС, ТК, І-во отд.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№228
С., 06.04.2011 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, състав на първо отделение в закрито заседание на двадесет и първи март през две хиляди и единадесета година в състав:
Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА
Членове: Д. П.
Т. К.
като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Р. т. д. № 812 по описа за 2010 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по постъпила касационна жалба от третото лице помагач на страната на ответника по иска – Т. В., чрез процесуалния му пълномощник адв. Н. Я., срещу въззивно решение № 951 /28.06.2010 г. по в. гр. д. № 1709/2007 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 32/21.04.2007 г. по гр. д. № 3849/2006 г. на Пловдивски районен съд, с което [фирма] [населено място] /с променено наименование в [фирма] и седалище в [населено място]/ е осъдено да заплати на Г. Н. Х. сумата 5 000 лв. на основание т. 1 от договор от 11.07.2006 г., обезщетение за забава в размер на 95,44 лв. за времето от 31.10.2006 г. до 21.12.2006 г. ,ведно със законната лихва , считано от 21.12.2006г. до окончателното изплащане, и разноските по делото.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила тъй като съдът се е произнесъл по нередовна искова молба, отклонил се е от принципа за разпределение на доказателствената тежест – чл. 127, ал. 1 ГПК /отм./, неправилно е отказал да приложи чл. 145 ГПК /отм./ по отношение на достоверността на датата на договора и нарушил чл. 188, ал. 1 ГПК /отм./ и допуснал извращаване на фактите. Поддържат се и необоснованост и нарушения на материалния закон /чл. 281, т. 3 ГПК/.
Касаторът е обосновал допустимостта на касационното обжалване по приложно поле с твърдението, че с атакуваното решение съдът се е произнесъл по процесуалноправни въпроси, свързани с доказателствената тежест, и материалноправни въпроси от кръга на преценка на добросъвестност и действителност на търговските сделки, визирани в пет точки в изложението, като се маркират всички основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Поддържа се, че въззивното решение противоречи на Решение № 347/30.04.2008 г. по т. д. № 73/2008 г. на І т. о. на ВКС; Решение № 72/03.10.1975 г. по гр. д. № 64/75 г. на ОСГК; Решение № 153/03.11.1958 г. по гр. д. № 116/1958 г. на ОСГК; Решение № 971/10.06.1961 г. по гр. д. № 2158/1961 г., ІV г. о.; Решение № 4/25.02.2009 г. по т. д. № 395/2008 г. на І т. о. на ВКС.
Ответникът по касационната жалба [фирма] чрез особения представител в писмен отговор поддържа недопускане на касационно обжалване и аргументи за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима /с оглед изискванията за редовност/ – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
По поставения от жалбоподателя първи процесуалноправен въпрос: “когато не е конкретизирана престацията, въз основа на която е основана претенцията, може ли да се приеме, че имаме редовна искова молба и допустимо съдебно решение“, не са налице допълнителните предпоставки по т. 1 и 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението. Въпросът за последиците от разглеждането на нередовна по смисъла на чл. 98 и чл. 99 ГПК /отм./ искова молба е намерил последователно разрешение в редица актове на ВС и ВКС, в това число и в цитираното от жалбоподателя – ТР № 142-1/11.11.1954 на ОСГК, и не се спори, че за съда съществуват определени законови норми, които го задължават при подобна констатация да приложи чл. 100, ал. 3 ГПК /отм./ и в хода на съдебното производство. Твърдението, “че искът бил неконкретизиран в своето фактическо основание” и визиране хипотезата на чл. 98, б. ”г” ГПК /отм./ не би могло да се въвежда за първи път пред касационния съд, предвид процесуалното поведение на ответника, който е бил представляван от адвокат и същият не е въвел твърдения за отсъствие на индивидуализация на спорния предмет пред инстанциите по съществото на спора. Ищецът е в правото си да изложи обстоятелствата, на които се основава искът, т. е. фактите от претендираното право, и след като се е позовал на неизпълнение по приложен писмен договор, съдът е имал възможността да квалифицира правно претендираното спорно право.
В тази връзка, въззивната жалба от ответника по иска не съдържа позоваване на нередовности на исковата молба, предвид възможностите на въззивния съд по т. 4 на Тълкувателно решение № 1/2001 г. на ОСГК, нито съдът е констатирал дефекти в исковата молба, за да е бил задължен да даде указания за отстраняването им. Не сме и пред хипотезата на т. 1 от ТР № 1 /2009 на ОСГТК, поради това не би могло да се допусне касационно обжалване по този въпрос по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По формулирания като втори въпрос: “за да се уважи иска как следва ищецът да докаже своите твърдения – при условията на пълно и главно доказване или е достатъчно ответникът да не докаже направените конкретни възражения в хода на процеса?” – не би могло да се приеме, че този въпрос, както е изложен е от значение за изхода по конкретното дело на делото, тъй като същият е много общо формулиран и би следвало да се държи сметка както за характера на предявения иск, за доказателствената тежест, за представените по делото доказателства от всяка една от страните и тяхната относимост, както и за въведените от ответника процесуални средства за защита, в това число и правоизключващи, правоунищожаващи или правоотлагащи възражения.
Защитата на ответника срещу иска би могла да бъде процесуална и/или по същество и след като е бил предявен осъдителен иск, то тази защита се е състояла в отричане на съществуването на претендираното право и на неговата изискуемост. Ответникът по иска в случая е провел защитата си, опитвайки се да установи, че претендираното право не съществува, като е въвел различни по характер възражения, в това число и правоизключващи, които са били обсъждани от съдилищата по съществото на спора – че договорът е нищожен, тъй като бил сключен от името на дружеството от лице, което нямало право да сключва сделки на стойност над 1 000 лв., съгласно решение на общото събрание; че бил нищожен, поради противоречие със закона – чл. 57, ал. 2 от Конституцията; че бил нищожен, поради противоречие с добрите нрави. Оспорвал е факта, че възнаграждение не се дължи, тъй като не били извършвани консултантски услуги.
Доказването е съвкупност от процесуални действия на съда и на страните, насочени да установят с помощта на доказателствените средства истинността или неистинността на твърденията относно фактите, релевантни за спорното право. Всяка страна може да проведе както главно, така и насрещно доказване. За кои факти тя ще проведе главно доказване и за кои насрещно доказване, зависи само от това какви правни последици тя претендира и какви оспорва. Ищецът би следвало да проведе главно доказване след като претендира спорното право относно факта, който поражда това право – наличието на валиден договор, и насрещно доказване относно фактите, върху които ответникът гради своите възражения. Вярно е, че предмет на доказване са фактите и връзките между тях, а не субективните права, но е неотносимо позоваването на отклонение от правилата за доказателствената тежест, дадени с ТР № 77/19.12.1984 г. на ОСГК и останалите три цитирани решения от 1958 г., 1961 г. и 1975 г. на Върховния съд, именно с оглед преценката на характера на предявения иск по конкретното дело и материята, разглеждана в цитираните решения на ВС.
Правните изводи на решаващия състав за основателност на исковите претенции в посочените размери, не са резултат от разрешаването на посочените процесуални въпроси, а произтичат от цялостната и конкретна преценка на събрания по спора доказателствен материал.
Възприетата от въззивния съд фактическа обстановка и изводите по приложението на материалния закон не могат да се квалифицират като основания за допускане на касационно обжалване. Доводите на касатора в тази насока са относими към поддържаните основания за неправилност, но е недопустимо да се преценяват в производството по чл. 288 ГПК.
По т. 3 от изложението: Жалбоподателят не е формулирал конкретен правен въпрос по смисъла на т. 1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Общите твърдения, че въззивният съд не е извършил действителна проверка на обжалваното решение и по този начин е нарушил т. 19 на ТР № 1/200 1г. на ОСГК на ВКС е неточно /цитираното тълкувателно решение съдържа само 14 точки/. По поставения четвърти въпрос, който има материалноправен характер: “в противоречие с добрите нрави ли са уговорките за заплащане на роднина по повод дейността на едно търговско дружество при създаване на облигационна връзка и при отчитане на нейното изпълнение, когато в тези уговорки не е взето съгласието на другите участници в търговското дружество?”, не би могло да се приеме, че същият е от значение за изхода на конкретния правен спор, и по отношение на него не са налице основания за допускане на касационно обжалване. При сключване на облигационен договор между търговското дружество, представлявано от един от управителите му и физическо лице, и при предявяване на осъдителен иск за изпълнение по този договор, ирелевантно би било в какви роднински отношения се намират лицата, подписали договора. Подобни факти биха имали значение при обсъждане елементите на фактическия състав на П. иск, пред каквато хипотеза не сме в настоящия случай. А позоваването на решение на общото събрание, съгласно което за определен вид сделки над определен размер ще се иска съгласие и на останалите съдружници, то дори и да е налице приложен по делото за вписването на дружеството дружествен договор в тази насока, уговорката би имала значение не относно валидността на сделката, а би съставлявала основание за търсене отговорност за вреди от управителя, който е действал в отклонение от правилата в дружествения договор.
По поставения последен процесуалноправен въпрос: “За интереса на третото лице и възможността то да се ползва от механизма на “достоверна дата”, дори и да се приеме, че същият е от значение за изхода на делото, не би могло да се счита, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, доколкото е налице многобройна съдебна практика по приложението на чл. 145 ГПК /отм./, а и в случая не се налага нейната критична преоценка, в това число изоставяне и преминаване към друга такава.
Поради това и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 951/28.06.2010 г. по гр. д. № 1709/2007 г. на Пловдивски окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: