5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 228
София, 16.04.2015 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на девети април през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теодора Нинова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Геника Михайлова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 1318 от 2015 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу въззивното решение на Софийски градски съд, Административно отделение, ІІІ-Г състав, постановено на 17.07.2014г. по в.гр.д.№7986/2011г., с което решението на първоинстанционния съд е отменено и вместо това [фирма] е осъдено да предостави на О. К. Ц. на основание чл.64, вр. чл.63 и чл.66, ал.2 ЗС достъп до поземлен имот 40, УПИ І от кв.4а по плана на [населено място], м.”Н. Х.Д.-М.”, [улица], целият с площ от 1680кв.м., при съседи: [улица], [улица], [улица]и парцел І-за производствена и складова дейност, в качеството й на носител на право на строеж върху 61.333% идеални части от 80.20% идеални части от триетажна фабрична сграда с площ от 176кв.м., двуетажна сграда с площ от 43кв.м., триетажна сграда с площ от 141 кв.м., едноетажна сграда с навес с площ от 100кв.м. и едноетажна сграда с площ от 217кв.м. в мястото, като достъпът се даде в пространството по букви и цифри А-Б-10-19-18-17-16-15-14-2-3-4-5-6-7-В-Г-Д-А, с вход откъм [улица]съгласно скицата-приложение към съдебно-техническата експертиза на инж.И. Д. на стр.44 от въззивното производство, която да се счита неразделна част от решението.
В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че въззивният съд се е произнесъл по въпроси, касаещи ограниченията, които собственикът на земята е длъжен да търпи с оглед ползването на построените въз основа на надлежно учредено право на строеж сгради в неговия имот, а именно:
· Следва ли нормата на чл.64 ЗС да намери приложение в случай, че на терена не съществуват изградени постройки, макар за тях да е налице вещно право на строеж, по който въпрос поддържа, че е решаван от съдилищата противоречиво;
· Идентични ли са правата на лицето, притежаващо право на строеж върху чужд недвижим имот по отношение ползването на терена преди построяването на сградата и след нейното построяване;
· Намират ли приложение разпоредбите на Наредба №7 от 2003г. за правила и нормативи за устройство на територията при определяне площта, необходима за ползването на сградите по чл.64 ЗС;
· Налице ли е правен интерес за лицето, в полза на което е учредено право на строеж, да иска определяне на достъп до сградите по реда на чл.64 ЗС, ако сградите не съществуват на терена, тъй като са погинали.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба О. К. Ц. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Налице са предпоставките за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните:
По реда на чл.64 ЗС О. К. Ц. е предявила иск за определяне на частта от имота, необходима й като собственик на идеални части от построените в него сгради, която може да ползва за използването на постройките според тяхното предназначение.
С обжалваното решение е прието, че О. К. Ц. е придобила собствеността върху 61.333% ид.части от 80.20 % идеални части от триетажна фабрична сграда, двуетажна сграда, триетажна сграда, едноетажна сграда с навес и едноетажна сграда, построени върху поземлен имот 40, УПИ І от кв.4а по плана на [населено място], м.”Н. Х.Д.-М.” по договор за дарение от 01.06.2006г., извършен с н.а. №145, том І, дело №145, рег.№3206 от 2006г., вписан в Службата по вписванията вх.рег.№31763, акт №115, том LXXCV, като имотите са възстановени на дарителите като наследници на бившите акционери на [фирма] по реда на чл.3, ал.2, вр. чл.2, ал.1 ЗВСОНИ. Прието е, че постройките са били отчуждени по реда на ЗНЧИМП и са съществували реално, непроменени по външните си граници, като възстановяването на собствеността се установява от актовете за деактуване-заповед №РД-57-184/20.02.1996г. на кмета на София и заповед № РД-57-633/25.10.2001г. и не се опровергават от никакви други обстоятелства и доказателства по делото, а напротив били са признати и от самото ответно дружество чрез изпълнителния директор, съгласно писмо на кмета на район “С.”, Столична община с изх.№104/14.05.2008г. за назначаване на специалисти по чл.195, ал.2 ЗУТ, които да установяват състоянието на възстановените сгради.
Прието е, че ответното дружество е придобило правото на собственост върху мястото на основание продажба по реда на чл.717в и сл.ТЗ, за което е представен и н.а. за собственост на недвижим имот №82, том ІІ, рег.№5329, дело №215 от 2006г., в което правото на собственост на дружеството въз основа на Постановление за възлагане на имуществени права от 20.12.2004г. на СГС, VІ-9 състав, ТО по гр.д.№107/1997г. е удостоверено от нотариус.
Прието е за безспорно, че към момента на приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция сградите не съществуват на място, тъй като са били разрушени, в какъвто смисъл са и данните по заповед № РД-20-115/11.11.2011г. на директора на Дирекция “Контрол по строителството” и протокол №1/18.11.2011г. на работна група при СО, район “С.”, като е извършен и оглед от вещото лице, изготвило основно и допълнително заключение по делото във въззивното производство и върху скицата са обозначени съществувалите на място сгради-триетажна фабрична сграда със застроена площ от 176кв.м., двуетажна сграда със застроена площ от 141 кв.м., двуетажна сграда със застроена площ от 43кв.м., едноетажна сграда с навес, застроена на 100.30кв.м. и едноетажна сграда със застроена площ от 217.36кв.м.
Прието е, че при събарянето на сградите О. К. е поискала достъп и за повторното им изграждане в допълнение към твърденията по исковата молба, че ответното дружество препятства достъпа й до сградите, идеални части от които притежава, и й пречи да упражнява правото си на собственост, включително да реконструира и поддържа сградите, за какъвто достъп е имало и уговорка по двустранно подписан протокол от 21.05.1997г. с праводателите й, но такъв достъп до постройките не е имало, напротив не е можела да ползва постройките, да ги ремонтира и поддържа свободно, като ответното дружество й оспорвало правата да ползва мястото. Прието е, че не е установено да е осигурен достъп и за предприемане на действия по повторно изграждане на постройките.
С оглед на така установената фактическа обстановка основателността на искането да бъде определен достъп до постройките, а при настъпилото междувременно разрушаване /погиване/ на постройките- и за тяхното повторно изграждане е приета за безспорна, т.е. прието е, че нормата на чл.64 ЗС следва да намери приложение, макар постройките да не съществуват, тъй като за тях е налице вещно право на строеж. За неоснователни са приети и възраженията по допустимостта на производството и възможността да се определя площ за достъп до мястото при погиване на постройките.
В представеното с изложението към касационната жалба решение от 07.07.2008г. на ОС-София, постановено по гр.д.№115/2008г., е прието, че след като в имота няма довършени сгради съобразно одобрените архитектурни проекти, парцелът следва да се счита незастроен и разпоредбата на чл.64 ЗС би следвало да намери приложение след довършване на обектите. Прието е, че едва след довършването на еднофамилната двуетажна жилищна сграда същата би придобила статут на самостоятелен обект и следва да намери приложение разпоредбата на чл.64 ЗС. С оглед на така изразеното становище следва да се приеме, че поставеният от касатора въпрос следва ли нормата на чл.64 ЗС да намери приложение в случай, че на терена не съществуват изградени постройки, макар за тях да е налице вещно право на строеж се разрешава противоречиво от съдилищата и е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Така поставеният въпрос касае допустимостта на предявен по реда на чл.64 ЗС иск в подобна хипотеза, включително и наличието на правен интерес от предявяване на иск за определяне на достъп до имота по реда на чл.64 ЗС, ако сградите не съществуват на терена, тъй като са погинали. С оглед особеностите на конкретния случай обаче касационно обжалване следва да бъде допуснато по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса за допустимостта на производството по предявен по реда на чл.64 ЗС иск, ако в хода на това производство постройките са погинали.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроса дали разпоредбите на Наредба №7 от 2003г. за правила и нормативи за устройство на територията намират приложение при определяне площта, необходима за ползването на сградите по чл.64 ЗС, тъй като в обжалваното решение е прието, че разпоредбите на наредбата не намират приложение по причина, че съществувалите при предявяването на иска сгради в хода на производството са били разрушени и теренът, който предявилото иска лице има правото да ползва, следва да бъде определен с оглед необходимостта тези сгради да бъдат отново изградени, включително с оглед конкретните строителни работи, които трябва да се изпълнят, осигуряване на достъп до строежа за складиране на материали и достъп на техника при ремонт, както и за прокарване на различни подземни кабели и съоръжения. Изложени са съображения, че не може да има общо правило, нито следва да се търси нормативно установено понятие “прилежащ терен” при определяне на достъп до дворното място при съществуващо върху него право на строеж. Принципно приложимостта на разпоредбите на Наредба №7 в обичайната хипотеза на чл.64 ЗС не е отречена.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса идентични ли са правата на лицето, притежаващо право на строеж върху чужд недвижим имот по отношение ползването на терена преди построяването на сградата и след нейното построяване, тъй като към настоящия момент този въпрос не се разрешава противоречиво от съдилищата-и в обжалваното решение и в представеното с изложението решение №458/26.05.1994г. по гр.д.№216/1994г. на І ГО на ВКС, както и соченото от ответницата в подадения отговор решение №178/09.07.2012г. на І ГО на ВКС по гр.д.№972/2010г. са изразени идентични становища досежно естеството на правото на строеж като ограничено вещно право, даващо определени права на носителя си, включително и при погиване на построеното. В нито един от тези актове не е изразено становище, че правата на суперфициаря върху чуждия недвижим имот по отношение ползването му преди построяването на сградата и след нейното построяване са идентични.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение, постановено на 17.07.2014г. по в.гр.д.№7986/2011г. по описа на Софийски градски съд, Административно отделение, ІІІ-Г състав.
Указва на касатора в едноседмичен срок да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 660лв. /шестстотин и шестдесет лева/ и да представи доказателства, че държавната такса е внесена.
След представяне на доказателства за внасяне на дължимата държавна такса, делото да се докладва на председателя на І ГО на ВКС за насрочване.
Председател:
Членове: