О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 228
София, 27.04.2010 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на шестнадесети април две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. дело № 1072/2009 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЗАД “А”, гр. С. срещу решение № 139 от 06.04.2009 г. по гр. д. № 588/2008 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставено в сила постановеното от Софийски градски съд, І-11 състав решение от 27.12.2007 г. по гр. д. № 2962/2005 г. С първоинстанционния акт е отхвърлен предявеният от касатора ЗАД “А” срещу В. В. Н. от гр. С. иск по чл. 402, ал. 1 ТЗ /отм./ за заплащане на сумата 11 316.82 лв., представляваща застрахователно обезщетение за вреди от пътно-транспортно произшествие от 28.01.2003 г.
Касаторът поддържа становище, че въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон, необоснованост и допуснати процесуални нарушения. Изразява несъгласие с извода на решаващия състав, че не са налице предпоставките на чл. 402, ал. 1 ТЗ /отм./ за суброгиране на застрахователя в правата на увреденото лице, предвид липсата на категорични доказателства за извършено плащане на застрахователното обезщетение. Според касатора, въззивната инстанция неправилно е приложила разпоредбата на чл. 305 ТЗ, като не е зачела присъщата на авизото по платежно нареждане доказателствена стойност като документ, установяващ реално заплащане на процесната сума.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК от 12.05.2009 г. и уточнението му от 17.06.2009 г., допускането на касационното обжалване е аргументирано с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Поддържа се, че въпросът за предпоставките за приложимостта на чл. 305 ТЗ е решаван противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона. В подкрепа на твърдението за противоречие в съдебната практика касаторът се позовава на решение № 214 от 23.03.2004 г. по гр. д. № 2606/2002 г. на ВКС, ІІ г. о.; определение № 43 от 23.10.2008 г. по т. д. № 424/2008 г. на ВКС, ІІ т. о. и множество решения на Върховен административен съд.
Ответникът по касация – В. В. Н. от гр. С. не заявява становище по допускане на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК, поради което е процесуално допустима.
За да остави в сила първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният от ЗАД “А”, гр. С. срещу В. В. Н. от гр. С. иск по чл. 402, ал. 1 ТЗ /отм./, въззивният съд е приел за недоказан фактът на извършено от страна на застрахователя плащане на дължимото обезщетение в полза на увреденото от процесното пътно-транспортно произшествие д. “М” ЕООД – собственик на застрахования автомобил. Решаващият състав е приел, че представеното по делото авизо по платежно нареждане установява само отправено от ищеца до обслужващата го банка нареждане за плащане на определена парична сума по посочената в него банкова сметка, но не и заверяването на сметката на получателя, който именно е моментът на завършване на плащането съобразно изричната разпоредба на чл. 305 ТЗ. В тази връзка е отчетено обстоятелството, че на ищеца е дадена възможност да ангажира доказателства за заверяване сметката на получателя по платежното нареждане, но поради некоректно отправеното искане към третото неучастващо в делото лице “У” АД, същото е заявило в молба от 16.06.2008 г., че не може да изпълни искането.
С оглед мотивите на въззивното определение, настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато, независимо, че поставеният от касатора въпрос отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Същият има значимост на конкретното дело, тъй като пряко обуславя неговия изход – отхвърляне на предявения иск.
По отношение на този въпрос, обаче, не са осъществени допълнителните предпоставки, специфични за всяко от поддържаните две основания за допускане на касационно обжалване.
На първо място, представените от касатора съдебни актове не доказват твърдението за противоречиво решаване на поставения от него въпрос. В тази връзка следва да се отбележи, че решенията, постановени по административни дела, изобщо не следва да бъдат обсъждани, тъй като същите не се включват в употребеното в чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК понятие “практика на съдилищата”, в какъвто смисъл са задължителните указания по т. 3 от Тълкувателно решение на ОСГТК от 19.02.2010 г. на ВКС. Доколкото не разрешава спора по същество, постановеното по реда на чл. 288 ГПК определение № 43 от 23.10.2008 г. по т. д. № 424/2008 г. на ВКС, ІІ т. о. също не може да бъде преценявано като доказателство за противоречие в практиката. Следователно, единствено релевантно за настоящото производство се явява решение № 214 от 23.03.2004 г. по гр. д. № 2606/2002 г. на ВКС, ІІ г. о. Видно обаче от мотивите на този акт, същият не съдържа произнасяне по въпроса за предпоставките за приложимост на чл. 305 ТЗ, а в него се разглеждат характеристиките на договора за паричен банков влог и правоотношенията, възникващи между влогодателя и банката-влогоприемател.
На второ място, не е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Преди всичко, касаторът счита, че поставеният от него въпрос е от значение за точното прилагане на закона, но не твърди, че е от значение за развитието на правото, което не съответства за задължителните указания по т. 4 от цитираното по-горе Тълкувателно решение на ВКС, според които двете хипотези формират едно правно основание за допускане на касационното обжалване.
Независимо от това, следва да се отбележи, че по въпроса за приложението на чл. 305 ТЗ във връзка с преценката за наличие на предпоставките за суброгация на застрахователя по чл. 402, ал. 1 ТЗ /отм./ вече е налице и практика на Върховен касационен съд, създадена по реда на чл. 290 и сл. ГПК и поради това имаща характер на задължителна за съдилищата съобразно т. 2 от Тълкувателно решение на ОСГТК от 19.02.2010 г. на ВКС. В решения № 50 от 02.04.2009 г. по т. д. № 485/2008 г.; № 29 от 07.05.2009 г. по т. д. № 535/2008 г. и № 12 от 25.02.2010 г. по т. д. № 181/2009 г., постановени от ВКС, ІІ т. о., е прието, че платежното нареждане е достатъчно доказателство за извършено от страна на застрахователя плащане на застрахователното обезщетение в полза на увреденото лице при условие, че фактът на плащането не се оспорва. В конкретния случай, обаче, е налице такова оспорване от страна на ответника по делото и с оглед именно на него на ищеца е дадена възможност във въззивното производство да ангажира съответните доказателства за реално плащане на застрахователното обезщетение. Следователно, в случая изводът за липса на предпоставките за суброгация е резултат от конкретната преценка на доказателствата по делото и поради това не е налице отклонение от задължителната съдебна практика.становяването на плащането на процесната сума е въпрос, свързан с доказването на правнорелевантни факти и съответно – с правилността на обжалвания съдебен акт, проверката на която е предмет на самия касационен контрол, но не и на производството по допускането му.
С оглед всички изложени съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 139 от 06.04.2009 г. по гр. д. № 588/2008 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: