7
7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 229
София, 24.04.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори април през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА НИНОВА
ЧЛЕНОВЕ:КОСТАДИНКА АРСОВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА
гр.дело № 804/2012 год
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на двете страни по делото : на ищците М. Д. С. и К. Д. Д. и на ответницата А. Б. Г..
С въззивното решение от 9.5.2011 г, постановено по гр.дело № 2974/2009 г, Софийски градски съд, въззивно отделение, 4-В състав е отменил решението от 21.3.2000 г по гр.дело № 3856/1992 г на Софийски районен съд, 55 състав, поправено с решение от 19.12.2008 г в частта, с която са отхвърлени исковете по чл.7 от ЗВСОНИ за прогласяване нищожността на сделката, поради използвано служебното и партийно положение на приобретателката и поради нарушение на чл.304 ал.4 от ППЗПИНМ, както и искът по чл.108 от ЗС и вместо него е постановил друго, с което е признал за установено на основание чл.7 от ЗВСОНИ, че договорът от …. г, с който държавата е продала на А. Б. Г. част от тристаен апартамент в [населено място], на [улица] със застроена площ от 94, 11 кв.м и договорът, с който на 1.2.64 г останалата част от жилището е продадена на П. Ж. и след това е получена от Г., по силата на извършената делба са нищожни, поради нарушение на чл.11 от НПЖДЖФПНС в резултат на използвано служебно и партийно положение от приобретателката А. Г., и поради нарушение на чл.304 ал.4 от ППЗПИНМ.На основание чл.108 от ЗС въззивният съд е уважил иска за ревандикация на имота.Решението на СРС е оставено в сила в частта, с която искът по чл.7 от ЗВСОНИ е отхвърлен на основание чл.3, чл.4, чл.5 ал.2 и чл.5 ал.6 от НПЖДЖФПНС.
Касаторите М. Д. С. и К. Д. Д. обжалват въззивното решение в частта, с която е оставено в сила първоинстанционното решение, с което са отхвърлени исковете по чл.7 от ЗВСОНИ, основани на твърдения за нарушение на чл.3, чл.4, чл.5 ал.2 и чл.5 ал.6 от НПЖДЖФПНС.С частна касационна жалба касаторите С. и Д. обжалват определение от 6.7.2011 г постановено по делото, с което оставена без уважение молбата им за изменение на въззивното решение в частта, досежно разноските, считат, че съдът следва да им присъди изцяло сторените пред СРС и СГС разноски, поради обстоятелството, че крайният изход по делото е изцяло положителен.
Касаторът А. Б. Г. обжалва въззивното решение в частта, с което са уважени предявените искове по чл.7 от ЗВСОНИ по чл.108 от ЗС.
В касационните жалби се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението в атакуваните части, нарушение на материалния и процесуалния закон.
Страните взаимно си оспорват касационните жалби.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, намира, че подадената касационна жалба е допустима- подадена е в срок от лице, имащо интерес от обжалването и срещу акт, подлежащ на касационен контрол.
От данните по делото се установява следното :
Предмет на иска по чл.7 от ЗВСОНИ е апартамент, находящ се в [населено място] на [улица].Част от него, състояща се от две стаи, вестибюл и кухня е закупена от ответницата А. Г. от държавата и друга част, състояща се от стая и кухня, продадена от държавата на П. Ж. и придобита от Г. по силата на делба, за която се подържа, че е нищожна поради липса на годен предмет.
За да постанови обжалвания резултат и за да уважи исковете, въззиният съд е приел от правна страна, че сделките, сключени с договор от 16.1.1964 г и от 1.2.1964 г за продажба на процесното жилище са нищожни поради нарушение на императивната разпоредба на чл.304 ал.4 от ППЗПИНМ и поради използване на партийно и служебно положение от страна на приобретателката Г..Приел е, че от неоспореното заключение на съдебно-техническата експертиза е установено, че процесното жилище е било разделено на две самостоятелни такива, без да е налице одобрен от компетентните органи архитектурен проект за разделянето им.По този начин в противоречие с императивна норма на закона са продадени реални части без същите да представляват самостоятелно обособени обекти на собственост и разпореждане.Приел е, също така приобретателката се е възползвала от служебното и партийното си положение /на технически ръководители партиен секретар в „С.”, тъй като е била предпочетена пред други лица/ К. и М. Д./, които са били в по-тежко семейно, материално и социално положение от ответницата.
По касационната жалба на А. Б. Г..
В изложението на основанията по чл.284 ал.3 от ГПК се сочи, че въззивното решение е процесуално недопустимо и съгласно задължителните разяснения на ТР № 1 от 19.2.2010 г по тълк.дело № 1/2009 г на ОСГТК съдът е длъжен да го допусне до касационно обжалване и да се произнесе по касационната жалба.Изведени са процесуални въпроси по приложението на едногодишния преклузивен срок по чл.7 от ЗВСОНИ, по приложението на чл.116 ал.1 от ГПК /отм/ и приложението на чл.100 ал.1 от ГПК /отм/, относно уточнението на основанията за нищожност в рамките на установения в закона срок.Твърди се, че по тези въпроси въззивният съде се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 1 от 19.2.2010 г по тълк.дело № 1/2009 г на ОСГТК, както и че по тях е формирана противоречива незадължителна практика на отделни състави на ВКС.
На първо място следва да се отбележи, че в изложението по чл.284 ал.3 от ГПК липсва формулиран материално-правен или процесуално правен въпрос по отношение на уважения иск по чл.7 от ЗВСОНИ на основание „използване на партийно и служебно положение”, поради което касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска на това основание, тъй като същото е влязло в сила.Независимо от това за пълнота на изложението следва да се отбележи, че не са налице основанията за допускане на касация по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК.Въззивното решение не е процесуално недопустимо.Установено е от данните по делото, че молбата –уточнение на исковата молба е подадена от ищците по пощата на 11.4.1996 г, видно от пощенското клеймо и е постъпила в съда на 12.4.1996 г.Това установява на първо място спазването на срока, даден от съда за уточняване на иска по смисъла на чл.100 ал.1 от ГПК /отм/ и на следващо място спазването на преклузивния срок по чл.7 от ЗВСОНИ по следните съображения :
С писмената молба от 12.4.1996 г, след изтичане на 25.2.1993 г на едногодишния срок по чл.7 ал.1 от ЗВСОНИ ищците не само са конкретизирали заявените в исковата молба основания за нищожност на сделката, но са посочили и други основания за нищожност.При висящността на делото обаче е влязла в сила разпоредбата на пар.2 от ПЗР на З. /ДВ бр.107/18.11.1997 г/, с която срокът за предявяване на иска по чл.7 от ЗВСОНИ е възстановен и е започнал да тече от влизане в сила на разпоредбата.Същата е била в сила от 21.11.1997 г до 21.3.1998 г, когато с решение № 4 от 11.3.1998 г /ДВ бр. 30 от 17.3.1998 г/ частично е обявена за противоконституционна от Конституционния съд на РБ.По аргумент за по-силното основание разпоредбата на пар.2 от ПЗР на З. е приложима и по висящ към момента на влизането й в сила в процес, какъвто е настоящия случай.Практиката на ВКС по този въпрос е единнна и последователна и приема, че до постановяване на решението на Конституционния съд за обяваване на правната норма за противоконституционна, същата е част от действащото законодателство и съдът не може да откаже или да се въздържа от приложението й до влизане влизане в сила на решението на КС./ в този смисъл решение № 234 11.5.2009 г на ВКС по гр.дело № 1658/2008 г на Второ ГО, ГК./
По този въпрос е налице и задължителна съдебна практика по смисъла на чл.290 от ГПК, обективирана в решение 239 от 30.7.2010 г по гр.дело № 758/2009 г на ГК, Второ гражданско отделение на ВКС, с което се приема изрично, че „с влизане в сила на З., собствениците по чл.1 от ЗВСОНИ могат да предяват иска по чл.7 от ЗВСОНИ за възстановяване правото на собственост върху одържавения имот при възстановяване на преклузивния срок.”Това означава, че и по вече предявените искове в периода на възстановения срок могат да се навеждат нови основания за нищожност.
Касаторите са посочили и друга практика на ВКС по чл.290 от ГПК- решение № 194 от 17.8.2010 г по гр.дело № 505/2009 г на ГК, Първо ГО, но следва да се отбележи, че тя не е относима тъй като повдигнатия въпрос в това решение въпрос е приложима ли е разпоредбата на чл.5 ал.3 от УНПИКЖС /отм/ след изменението в ДВ бр.81/1060 г към визникналите вече правоотношения по учредяване право на строеж за вилна сграда.
На следващо място. Имотът представлява един самостоятелен обект на правото на собственост, а произнасянето по основанията за нищожност на сделката по смисъла на чл.26 ал.1 от ЗЗД се отнася до вещта в цялост-в това число и частта от жилището, продадена от държавата на П. Ж. с договор от 1.2.1964 г и придобита от ответницата А. Г. чрез съдебна делба по гр.дело № 7733/1984 г на СРС.Следователно решението в частта по чл.7 ЗВСОНИ не е недопустимо на това основание. Същото не е недопустимо и в частта, относно произнасянето на СГС по иска по чл.108 ЗС, тъй като същият не е въведен допълнително като недопустимо изменение и уточнение на обстоятелствената част и петитума на иска, а е присъединен за разглеждане по реда на чл.123 ал.1 от ГПК /отм/.
Не са налице твърдените от ответницата-касатор в настоящото производство процесуални нарушения обуславящи недопустимост на съдебното решение.Поради това не са относими цитираните в изложението съдебни актове, тъй като те са постановени при фактическа обстановка, различна от тази по настоящото дело.
По касационната жалба на касаторите М. Д. С. и К. Д. Д..Касаторите Д. и С. обжалват въззивното решение в частта, с която са отхвърлени исковете по чл.7 от ЗВСОНИ, основани на твърдения за нарушение на чл.3, чл.4, чл.5 ал.2 и чл.5 ал.6 от НПЖДЖФПНС, като молят съда да бъде прогласена нищожността на сделката и на посочените основания.
С оглед изхода на спора по касационната жалба на ответницата А. Г., обжалваното въззивно решение влиза в сила от момента на постановяване на настоящото определение по чл.288 от ГПК.При това положение за ищците липсва правен интерес от разглеждане на подадената от тях касационна жалба, тъй като предявените от тях искове по чл.7 ЗВСОНИ и чл.108 ЗС са уважени.В този смисъл е налице формирана задължителна съдебна практика, обективирана в решение по чл.290 от ГПК № 97 от 8.2.2013 г на ВКС по т.дело № 196/2011 г на Първо Търговско отделение, ТК, съгласно което предявяването на искове за прогласяванена нищожност на една правна сделка на различни правни основания при условията на кумулативност е допустимо, ако ищецът обоснове правен интерес за предявяване на иска с оглед на различни правни последици, с които законът свързва с обявяване на нищожността за страните по сделката.В случая такъв интерес липсва, тъй като за ищците не биха могли да възникнат различни правни последици от уважаване на иска по чл.7 от ЗВСОНИ на още 2 други две основания.Предвид изложеното подадената от касаторите-ищци жалба следва да бъде оставена без разглеждане като процесуално недопустима.
По частната жалба.
Разпоредбата на чл.64 ал.1 от ГПК /отм/ разпределя отговорността за разноски „съобразно уважената част от иска”.С въззивното решение, по което предявените искове не са за парично вземане, критерий следва да бъде обемът, в който е уважено заявеното спорно материално право.В разглеждания случай като краен резултат предявените искове по чл.7 от ЗВСОНИ и чл.108 от ЗС са уважени, което е основание да бъде ангажирана отговорността на ответницата изцяло на основание чл.64 ал.1 от ГПК, а не само отчасти.Обжалваното определение следва да бъде отменено, а вместо него постановено друго, с което Г. следва да бъде осъдена да заплати на ищците направените от тях разноски изцяло в размер на още 6 379, 29 лв пред СГС и при първото разглеждане на делото от ВКС.
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция жалбоподателката дължи на ответниците по жалбата разноски в размер на по 2 500 лв, съставляващи възнаграждение за процесуално представителство.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Първо г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 9.5.2011 г, постановено по гр.дело № 2974/2009 г на Софийски градски съд, по жалбата на А. Б. Г. вх.№ 56978/20.6.2011 г.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ подадената от М. Д. С. и К. Д. Д. касационна жалба вх.№ 54018/13.6.2011 г срещу решение от 9.5.2011 г, постановено по гр.дело № 2974/2009 г на Софийски градски съд, въззивно отделение, 4-В състав, с което е оставено в сила решение от 21.3.2000 г на СРС, 55 състав, с което са отхвърлени исковете по чл.7 от ЗВСОНИ, основани на твърдения за нарушение на чл.3, чл.4, чл.5 ал.2 и чл.5 ал.6 от НПЖДЖФПНС като процесуално недопустима, поради липса на правен интерес.
ОТМЕНЯВА определение от 6.7.2011 г, постановено по гр.дело № 2974/2009 г на Софийски градски съд, Четвърто „В” отделение, с което е оставена без уважение молба вх.№ 49040/31.5.2011 г, подадена от М. Д. С. и К. Д. Д. за изменение на въззивното решение, в частта относно разноските и вместо него ПОСТАНОВЯВА :
ИЗМЕНЯВА на основание чл.192 ал.4 от ГПК /отм/ решение от 9.5.2011 г, постановено по гр.дело № 2974/2009 г на Софийски градски съд, въззивно отделение, 4-В състав в частта относно разноските като
ОСЪЖДА на основание чл.78 ал.1 от ГПК А. Б. Г. да заплати на М. Д. С. и К. Д. Д. разноски, сторени пред съдилищата в размер на 6 379, 29 лв и разноски сторени в производството по чл.288 от ГПК в размер на по 2500 лв за всяка ищца, представляващи възнаграждение за процесуално представителство от адвокат.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :