О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 230
гр. София 18.03.2019 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 06 март през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 2863 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника Дирекция „НП Рила” гр. Благоевград”, чрез адв. Г. Ю. срещу решение № 790/14.02.2018 г. по в. гр.дело № 65/2018 г. на Благоевградския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 8942/20.10.2017 г. по гр.дело № 1456/2017 г. на Благоевградския районен съд, с което са уважени предявените от В. А. Н. срещу Дирекция „Национален парк Рила” гр.Благоевград искове с правно основание чл.344,ал.1,т.1,2 и т.3 КТ, вр.чл.225,ал.1 КТ за сумата 1197.67 лв. обезщетение за времето, през което ищецът е останал без работа, поради незаконното уволнение за периода от 19.04.2017 г. до 19.06.2017 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 19.06.2017 г. до окончателното изплащане. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Жалбоподателят счита, че обжалваното въззивно решение е и очевидно неправилно. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и вместо него се постанови друго, с което предявените искове се отхвърлят, като неоснователни.
В изложението са формулирани въпросите: 1. налице ли са съвпадащи писмени волеизявления на страните по трудовото правоотношение и относно фактическия състав при прекратяване на трудов договор по взаимно съгласие, 2. кога, как и при какви условия В.Н. е депозирал предложение за прекратяване на трудовото му правоотношение с Дирекция „НП-Рила” гр.Благоевград, 3. депозирал ли е В.Н. предложение за прекратяване на трудовото му правоотношение през м.май 2016 г., 4. приел ли е работодателят в седемдневния срок по чл.325,ал.1, т.1 КТ предложението на В.Н. за прекратяване на трудовото му правоотношение, считано от датата на депозиране на предложението, 5. съгласието на работника за прекратяване на трудовото правоотношение може ли да се изрази и чрез връчване на заповед за прекратяване на трудовия договор, както и съгласието на работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение може ли да се изрази и чрез връчване на заповед за прекратяване на трудовото правоотношение и дали подписът на работника/служителя под текста на заповедта за прекратяване на трудовия договор на това основание, респективно отказът му да получи заповедта, удостоверява връчването й, или негово съгласие за прекратяването, 6. как следва да се обсъждат от съда свидетелските показания и следва ли съдът да отчете евентуална заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл.172 ГПК, 7. длъжен ли е въззивния съд да обсъди всички направени от страните доводи, като изложи съображения кои от тях намира за неоснователни и защо, решени в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Мотивирани са и доводи за очевидна неправилност на обжалваното решение.
Ответникът по касационната жалба В. А. Н., чрез адв.А. Б. в писмен отговор е изразил мотивирано становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението на жалбоподателя и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с правно основание чл.344,ал.1,т.1,2 и т.3 КТ за признаване за незаконно уволнението на ищеца В. А. Н. на основание чл.325,ал.1,т.1 КТ – по взаимно съгласие, за неговата отмяна, за възстановяване на длъжността, заемана преди уволнението и за присъждане на обезщетение за времето, през което е останал без работа, поради незаконното уволнение.
От фактическа страна е прието за безспорно между страните, че същите са се намирали в трудово правоотношение. Въз основа на трудов договор № 381/01.12.2015 г. ищецът е заемал при ответника длъжността „главен специалист автотранспорт, управление на собствеността и отбранително мобилизационна подготовка”. Трудовият договор е бил сключен за неопределено време с уговорено месечно брутно трудово възнаграждение 705 лева. Прието е, че в трудовия договор бил включен и срок за изпитване, като в него не е посочено в чия полза е уговорен срокът, поради което съдът е приел, че срокът за изпитване бил уговорен в полза и на двете страни.
Съдът е приел за безспорно, че считано от 19.04.2017 г. трудовият договор е прекратен със заповед № 144/18.04.2017 г. на директора на ответника, като в заповедта е посочено, че трудовото правоотношение се прекратява на основание чл.325,ал.1,т.1 КТ по взаимно съгласие на страните, изразено писмено, подадена молба от ищеца В. Н. с вх. № 93-00-602/18.04.2017 г.и резолюция от 18.04.2017 г. на директора. Заповедта била връчена на ищеца на 18.04.2017 г. при условията на отказ, като отказът бил удостоверен от трима свидетели.
Прието е, че страните не спорят за обстоятелството, че ищецът В. Н. е попълнил и подписал молба за прекратяване на трудовия му договор, че спорно е обстоятелството относно момента на попълване и подписване на молбата – т.е. кога ищецът е направил изявлението, въз основа на което законният представител на ответника е издал резолюцията”Да! Считано от 19.04.2017 г.” Посочено е, че ищецът твърди, че е попълнил и подписал такава не на 18.04.2018 г., а през месец май 2016 г. Приел е, че ищецът поддържа, че е попълнил и подписал молбата предвид указана му психическа принуда и натиск от страна на директора, че попълнил и подписал молбата, тъй като вярвал, че ще запази работното си място и че молбата нямало да породи правно действие, тъй като същата не била входирана в деловодството на ответника през месец май 2016 г.
Съдът е приел, че ответникът поддържа, че молбата за прекратяване на трудовия договор е подадена от ищеца на 18.04.2017 г. Прието е, че за изясняване на посочения спорен въпрос в доказателствена тежест на ответника е да докаже този факт, тъй като всички елементи от фактическия състав, при който законът допуска прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 325,ал.1,т.1 КТ следва да се установят от него. Прието е, че според законовите изисквания следва страната към която е отправено предложението за прекратяване на договора по взаимно съгласие, не само да вземе отношение по него, но и да уведоми другата страна в 7-мо дневен срок, като при пропускане на срока необоримо се презумира липсата на приемане. Според въззивния съд, за да се счете уволнението за законно ответникът следва да докаже, че предложението на ищеца за прекратяване на договора по взаимно съгласие е направено и постъпило у него не повече от 7 дни преди 18.04.2017 г., че такива доказателства по делото не са ангажирани. С оглед на това е формиран извод, че недоказания от работодателя факт не се е осъществил.
Прието е, че от страна на ищеца е проведено насрещно доказване, че не е направил изявлението си за прекратяване на трудовия договор на твърдяната от ответника дата – 18.04.2017 г., а в много по-ранен момент – през месец май 2016 г. Изводът е обоснован с показанията на разпитаните свидетели К. С. Г., И. К. Д.-Н. и С. Б. Л..
От показанията на свидетелката К. Г. е прието за установено, че същата изпълнява функции по приемане на входящата кореспонденция при ответника, че молбата на служителите първо се резолират от директора и след това се входират в деловодството. Прието е, че в случая молбата на ищеца не е била представена пред свидетелката лично от ищеца, а от друг служител на ответника – П. В. – главен експерт човешки ресурси.
Прието е, че в подкрепа на твърдението на ищеца, че е попълнил и подписал молбата за прекратяване на трудовия договор през месец май 2016 г. са показанията на свидетелите И. К. Д.-Н. и С. Б. Л..
Прието е също въз основа на показанията на свидетелката И. Д.-Н. – съпруга на ищеца, че съпругът й през 2016 г. бил във влошени отношения с директора на ответника – Д. А., че през месец май 2016 г. директорът го бил извикал в кабинета си, като му казал да си подготви молба за напускане по взаимно съгласие, която директорът нямало да се възползва от нея и я сложил в чекмеджето си. Според показанията на свидетелката директорът имал вече подготвена молба и предоставил бланка на ищеца, като на същата имало място, на което ищецът да си напише имената. Посочено е, че показанията на свидетелката са възприети от съда, доколкото от съдържанието на молбата се установява, че същата е готова бланка, на която е оставено за ръкописно попълване само на имената, длъжността и подписа на съответния служител. Приел е, че косвени данни, които подкрепят извода, че ищецът на 18.04.2017 г. не е подавал молба за прекратяване на трудовия му договор е и обстоятелството, че същият е отказал да получи процесната заповед, че на 18.04.2017 г. е депозирал възражение в което заявил, че не е подавал такава молба, не е входирал същата в деловодството на ответника, и че не желае да се прекратяват служебните правоотношения с ответника. Преценено е за неоснователно възражението на ответника, че ищецът не е попълнил молбата за прекратяване на трудовия му договор през месец май 2016 г., тъй като съгласно клаузата за изпитване по чл.71,ал.1 КТ директорът имал право да прекрати трудовия договор без каквито и да е обяснения, което би дължал на уволнен служител. Прието е, че наличието на клауза за изпитване в трудовия договор на ищеца не изключва възможността да се депозира молба за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие. При тези съображения е формиран извод за основателност на предявения иск с правно основание чл.344,ал.1,т.1 КТ.
С оглед основателността на иска за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна е приет за основателен и иска за възстановяване на ищеца на длъжността, заемана преди уволнението.
Съдът е приел, че е основателен и иска с правно основание чл.344,ал.1,т.3 КТ, вр.чл.225,ал.1 КТ за присъждане на обезщетение за времето, през което ищецът В. Н. е останал без работа, поради незаконното уволнение. Прието е, че уважаването на иска по чл.344, ал.1,т.1 КТ води до квалифициране на процесното уволнение като незаконосъобразно. Прието е също за установено от извършената по делото констатация на трудовата книжка на ищеца, че същият е започнал работа при друг работодател, където е получил за периода от 19.04.2017 г. до 19.06.2017 г. брутно трудово възнаграждение в размер на общо 212.36 лв. Съдът е приел, че за периода от време от 19.04.2017 г. до 19.06.2017 г. размерът на брутното трудово възнаграждение за ищеца е в размер на 1410 лв. След като ищецът е започнал нова, по-нископлатена работа, той има право според съда да получи разликата в заплатите на основание чл.225,ал.2 КТ. Изведен е извод, че искът на ищеца е основателен в размер на 1197.64 лв., заедно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба до окончателното изплащане.
Освен изложените във въззивното решение мотиви въззивният съд е препратил и към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл.272 ГПК.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за очевидна неправилност на въззивното решение.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Доколкото определението „очевидно” съдържа в себе си субективен елемент (очевидното за едни може да не е очевидно за други), разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 във вр. с чл.280 ал.1 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280 ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по см. на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК.
В случая въззивното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по първи и пети въпроси от изложението. Въпросите не са правни по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, тъй като са формулирани общо. А за да е правен въпросът съгласно практиката на ВКС, обективирана в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС следва да е включен в предмета на спора и да е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Задължение на касатора е да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Така формулирани първи и пети въпроси не са разрешени от въззивния съд и не са обусловили решаващите правни изводи по предмета на спора. Поради това съдът преценява, че въпросите не са правни. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки, предвидени в чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК.
Не се установяват основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по втори, трети и четвърти въпроси. Същите представляват оплаквания по правилността на обжалваното решение, целящи произнасяне на съда по съществото на спора във фазата по селекция на касационните жалби. В производството по чл.288 ГПК, каквото е настоящото Касационният съд трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281,т.3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва само ако той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. С оглед на посоченото съдът преценява, че втори, трети и четвърти въпроси не са правни. Неустановяване на общото основание е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки, предвидени в чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по шестия въпрос от изложението.
С решение № 131/12.0.2013 г. по гр.дело № 1/2013 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК е прието, че съгласно чл.172 ГПК, заинтересоваността на свидетеля в полза или във вреда на някоя от страните, се преценява с оглед всички други данни по делото, при отчитане на възможната му необективност. Това означава, че към показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност. Не съществува забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страната. Преценката обаче следва да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства и да стъпва на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му. Възможно е свидетелят да има съдебни дела със страната, в чиято вреда са показанията му и тези дела да са с идентичен предмет с това, по което дава показания. В тези случаи съобщеното от свидетеля може да се ползва като източник за установяването на факти, ако не противоречи на останалите доказателства по делото или доколкото противоречащите доказателства съдът е обявил за недостоверни. В същата насока е разрешението на правния въпрос в останалите, цитирани от жалбоподателя решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК.
Правният въпрос въззивния съд е разрешил в съответствие с посочената практика на ВКС. С въззивното решение заинтересоваността на показанията на свидетелите И. К. Д.-Н. и С. Б. Л. в полза на ищеца е преценена с оглед на всички други данни по делото. Преценката на тези показания е обоснована с оглед на всички събрани по делото доказателства, като е съобразено, че същите не противоречат на тези доказателства. Поради изложеното съдът преценява, че не е установено основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос.
По същият въпрос не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Въпросът касае приложение разпоредбата на чл.172 ГПК, която е ясна и пълна и не следва да се тълкува. По приложението й е установена трайна съдебна практика, с която съдът е съобразил решаващите правни изводи.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по седмия въпрос от изложението.
С решение № 217/09.06.2011 г. по гр.дело № 761/2010 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК е прието, че съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. По същият начин е разрешен правния въпрос в останалите цитирани от жалбоподателя решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК.
Правният въпрос въззивния съд не е разрешил в отклонение от посочената практика на ВКС.
В мотивите на въззивното решение съдът е обсъдил всички събрани по делото доказателства, съответно е посочил кои от правнорелевантните факти са установени и кои е приел за неосъществили се. Обсъдени са и доводите на страните от значение за решението по делото. Следователно по този правен въпрос не е установено основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1,т.1 ГПК.
По същият въпрос не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Разпоредбата на чл.235,ал.2 и чл.236,ал.2 ГПК са ясни и пълни и не следва да се тълкуват. По приложението им е установена трайна и обилна съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия. Освен това въззивния съд е съобразил решаващите правни изводи с цитираната практика на ВКС по този правен въпрос.
Като взема предвид изложеното съдът преценява, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 т.3 по поставените въпроси от жалбоподателя Дирекция „НП Рила” гр.Благоевград, чрез адв.Г.Ю..
С оглед изхода на спора в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъди сумата 700 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 790/14.02.2018 г. по в.гр.дело № 65/2018 г. на Благоевградския окръжен съд по касационна жалба вх. № 1069/22.03.2018 г., подадена от ответника Дирекция на „Национален парк Рила” гр.Благоевград, чрез адв. Г. Ю., съдебен адрес [населено място], ул.”Тодор Александров” № 41, ет.2, чрез адв. Г.Ю..
Осъжда Дирекция”Национален парк Рила”, гр.Благоевград, със седалище и адрес на управление гр.Благоевград, ул.”Бистрица”, № 12 да заплати на В. А. Н., ЕГН [ЕГН] сумата 700 лева разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: