О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 230
София, 30.05.2014 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети май през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Стойчо Пейчев
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 2400 по описа за 2014 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 2302 от 11.11.2013г. по гр.д. № 2295/2013г. на Варненски окръжен съд, с което е отменено решение № 37 от 14.02.2013г. по гр.д. №1579/2011г. на Провадийски районен съд за отхвърляне на иск за делба и вместо това е допусната съдебна делба на дворно място в [населено място], съставляващо УХИ 331 в кв. 44 по регулационния план на селото, заедно с изградените в него масивна жилищна сграда с площ 62 кв.м., избено помещение с площ 13 кв.м., лятна кухня с площ 30 кв.м. и стопанска постройка, застроена на 8 кв.м. при квоти и между съделители: 1/4 ид.ч. за В. А. Г., ? ид.ч. за И. А. М. и ? ид.ч. за Т. Н. А.. Потвърдено е решението в останалата част – за отхвърляне на иска за делба спрямо Н. М. А., Л. Р. Г. и П. К. М..
Касационната жалба е подадена от Н. М. А. и Т. Н. А. чрез пълномощника адв.С.. В изложението на основанията по чл. 280, ал.1 ГПК са посочени пет правни въпроса, решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Изтъква се и че разрешаването на въпросите ще спомогне за развитието на правото.
Ответниците В. Г., Л. Г., И. М. и П. М. чрез пълномощника си адв. Д. вземат становище за недопускане на касационно обжалване. Претендират присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Производството е по иск за делба на недвижим имот – дворно място с построени в него сгради, находящо се в [населено място]. Не се спори, че имотът придобит чрез давностно владение от съпрузите И. А. Й., починал 1989г. и А. Ч. Й., починала 1999г., но същите не са се снабдили с нотариален акт за удостоверяване на правото си. Наследници по закон на двамата наследодатели са В. Г., И. М. и Т. А. – съделителите, между които е допусната делбата. Искът е предявен от първите две от тях, заедно със съпрузите им, предвид липсата на позоваване на давността от наследодателите.
Ответниците Т. и Н. А. са предявили възражение за придобиване на имота чрез давностно владение в периода от 1979г. до предявяване на иска
Въззивният съд е приел, че липсва основание за придобиване на собственически права от ищците Л. Г. и П. М. – съпрузи съответно на В. Г. и И. М.. Намерил е за неоснователно възражението на ответниците за придобивна давност. Посочил е, че събраните доказателства не установяват Т. А. да е извършил действия, с които да е отрекъл владението на останалите наследници на И. Й., нито да е демонстрирал пред тях своето владение. Основание за тази преценка са обстоятелствата че, нито един от наследниците не живее в имота, но всички са имал достъп до него и са го посещавали безпрепятствено, като ключа е оставян у съседи. Поради това съдът е счел, че Т. А. не е манифестирал промяната в намерението си от държател на частите на другите в техен владелец, нито по някакъв начин е отблъснал владението на другите сънаследници. По тези съображения съдът е допуснал делбата между наследниците по закон, при произтичащите от наследственото правоприемство дялове, без участие на съпрузите им.
При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280,ал.1 ГПК съдът намира следното:
Касаторите се позовават на първо място на противоречие с т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС по въпроса дали е допустимо във въззивната жалба да се въвеждат нови твърдения, ако сочените факти са били известни на страната при завеждане на делото. Не е изрично посочено кои са тези нови твърдения в случая, а и съдът в определението си по чл. 267, ал.1 ГПК изрично е посочил, че не се сочат нови факти и доказателства. Вероятно въззиваемите /сега касатори/ са възприели като нови твърдения доводите във въззивната жалба за липсата на демонстрирано намерение за своене на имота от тяхна страна. Това обаче не представлява ново фактическо твърдение, а правен довод за недоказаност на възражението за давност на ответниците по иска. Сочената т.4 от Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК дава отговор на въпроса: може ли пред въззивния съд да се релевират нови възражения и актуални ли са постановките на т.6 и т.12 от тълкувателно решение № 1 от 04.01.2000г. на ОСГК. След като се изясни, че в случая липсва заявено ново възражение пред въззивния съд, то даденото разрешение е неотносимо.
Свързан с първия въпрос е и втория такъв: може ли пред въззивната инстанция да се ангажират доказателства за опровергаване на твърденията на другата страна, заявени за първи път във въззивната жалба. Въпросът е обоснован с отказа на въззивния съд до допусне на касаторите /тогава въззиваеми/ свидетел за опровергаване доводите във въззивната жалба, че намерението на Т. да владее имота изцяло за себе си не е манифестирано и не е достигнало до другите съсобственици. Видно от протокола от съдебното заседание, че съдът не е допуснал гласни доказателства и на двете страни предвид забраната на чл. 266, ал.3 ГПК. При изяснената по-горе позиция, че няма новозаявени твърдения или възражения, то този въпрос не е обусловил решаващите изводи на съда и съответно не може да послужи за допускане на касационно обжалване.
На следващо място са изведени въпросите: а/ по какъв начин и в какъв обем следва да се манифестира намерението за своене спрямо сънаследници, които не живеят в същото населено място, не посещават имота и не се интересуват от него; б/ дали инцидентните посещения на един сънаследник представляват действия, с които се прекъсва владението на сънаследника, който свои имота; в/ какво следва да извършат невладеещите сънаследници, за да се противопоставят ясно и да избегнат придобиването на имота по давност от владеещия сънаследник. Касаторите считат, че е налице противоречие с Тълкувателно решение № 1/2012г. на ОСГК и с Решение № 304 от 04.05.1995г. на ВКС, І г.о. по гр.д. № 75/95г. на І г.о. В тълкувателния акт се прие, че действията на съсобственика, с които превръща държането на чуждите идеални части във владение, трябва по явен и недвусмислен начин да показват отричане владението на останалите съсобственици; завладяването частите на останалите трябва да се манифестира пред тях и да се осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно; във всеки отделен случай всички тези обстоятелства трябва да бъдат доказани. Даденото от въззивния съд разрешение напълно съответства на приетото в тълкувателния акт. Следва да се изтъкне, че не може да бъде даден обобщен отговор точно какви действия следва да извърши владеещият съсобственик, респ. по какъв начин невладеещите съсобственици могат да предотвратят придобиването на частите им по давност, тъй като това са фактически въпроси, специфични за всеки отделен случай и подлежащи на доказване в конкретния правен спор. Пример за такива действия е даден в решение № 110 от 20.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 870/2011 г., II г. о., ГК, където се сочи, че това може да е отстраняване от имота, недопускане, оспорване на права, а също и че обикновеното ползване на вещта не изразява намерение за своене. В обжалваното решение съдът се е обосновал с липсата на такива действия в настоящия спор.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1,т.2 ГПК предвид изтъкваното противоречие с Решение № 304 от 04.05.1995г. на ВКС, І г.о. по гр.д. № 75/95г. на І г.о. В него се сочи, че претенциите на невладеещия сънаследник към наследника, който е установил владение върху наследствения имот, не опорочават това владение. Решаващите мотиви на Варненски окръжен съд не са свързани с евентуално смущаване на владението на ответниците от страна на ищците, а с липсата на действия от страна на претендиращия придобиване по давност съсобственик, които да показват явно намерението му да свои имота и да отблъскват фактическата власт на останалите съсобственици.
Основанието по чл. 280, ал.1,т.3 ГПК се поддържа от касаторите, без да е конкретно мотивирано. При наличието на тълкувателно решение по проблемите, свързани с придобиването по давност на съсобствен имот, чийто постановки са съобразени от въззивния съд, не може да се приеме, че повдигнатите въпроси са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Предвид изложеното следва да бъде отказан достъп до касационен контрол като касаторите следва да възстановят на ответниците направените от тях разноски за производството, които са: 300лв. за И. и П. М. и 300лв. за В. и Л. Г..
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение 2302 от 11.11.2013г. по гр.д. № 2295/2013г. на Варненски окръжен съд по касационната жалба на Н. М. А. и Т. Н. А., двамата от [населено място].
ОСЪЖДА Н. М. А. и Т. Н. А., двамата от [населено място], [жк], [жилищен адрес] да заплатят на В. А. Г. и Л. Р. Г., двамата от [населено място], кв. А., [жилищен адрес] сумата 300/триста/ лева разноски по делото и на И. А. М. и П. К. М., двамата от [населено място], [жк], [жилищен адрес] сумата 300/триста лева разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: