8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 230
гр. София, 12.03.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на осми февруари през две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №1708 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. А. Г. чрез неговия настойник В. А. Г., срещу решение от 27.02.2015г. по в.гр.д. №56/2015г. на Варненски апелативен съд, Гражданско отделение. С него е потвърдено решение №1577/07.11.2014г. по гр.д. №632/2013г. на Варненски окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от Г. А. Г., действащ чрез своя настойник В. А. Г., срещу [фирма], [населено място], иск с правно основание чл.31 от ЗЗД за прогласяване за унищожаем на договор за жилищен кредит от 29.11.2006г. за сумата от 40 000 евро, поради това, че ищецът не е могъл да разбира или да ръководи действията си, като погасен по давност и иск с правно основание чл.29 от ЗЗД за прогласяване за унищожаем на договор за жилищен кредит от 29.11.2006г. за сумата от 40 000 евро, поради измама, като неоснователен. Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на ответника – [фирма], [населено място]. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като съдът не се е произнесъл относно искането за постановяване унищожение на анекс №1/13.08.2007г. към договора за кредит от 29.11.2006г., въпреки, че в първото по делото заседание Варненски окръжен съд е допълнил доклада си с това искане. Излагат се доводи, че неразглеждането на предявен иск, представлява отклонение от диспозитивното начало в исковия процес. Също така касаторът поддържа, че решението е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Твърди, че въззивният съд неправилно е оставил без уважение искането му за спиране на производството по реда на чл. 229 от ГПК до приключване на ДП №677/2010г. по описа на ІІІ РУП ОДМВР В., като не му е предоставил възможност да предприеме съответните процесуални действия по подлежащите на доказване факти. Счита, че в образуваното наказателно производство ще се установи дали служители на ответното дружество са знаели за измамливите действия на лицето Н. Н. спрямо него. Поради това поддържа,че във въззивното производство са допуснати процесуални нарушения, свързани с недопускане и несъбиране на относими, допустими и необходими доказателства. Счита за неправилно и становището на въззивната инстанция по отношение на началния момент, от който започва да тече давност за правото да се иска унищожение на договора.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК поддържа основанията по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 от ГПК за достъп на решението до касация по следните въпроси, обусловили изхода на спора: Образуваното досъдебно производство по чл.209 от НК за извършена спрямо поставения под пълно запрещение измама по сключената от него сделка, предмет на делото, не представлява ли преюдициален въпрос от който зависи изходът на гражданското дело и не е ли предпоставка за спиране на гражданското производство до приключване на наказателното? За да прецени това съдът не следва ли да допусне доказателственото искане за изискване на досъдебното производство и едва след това да прецени дали същото е относимо и допустимо или не, като се произнесе по искането за спиране на гражданското производство? Не следва ли въззивната инстанция да прецени всички релевирани към спора доказателства, въз основа на които да изведе решаващите си мотиви? Недопускането на доказателственото искане не представлява ли допуснато процесуално нарушение от страна съда, изразяващо се във възпрепятстване на страна да упражни правото си на защита и да докаже фактите, които твърди? Съдът не следва ли да обсъди в мотивите си и да се произнесе в решението си по всички атакувани с исковата молба сделки – предмет на делото? Не допуска ли въззивният съд отклонение от диспозитивното начало, като оставя без разглеждане визираната в окончателния доклад на първоинстанционния съд сделка? От кой момент и за кого започва да тече срокът по чл.32 ал.2, вр. чл.31 ал.1 от ЗЗД, когато е установено, че психическото състояние на лицето, което не може да разбира и да ръководи действията си, се дължи на заболяване, попадащо сред изброените в чл.146 ал.1 от Закона за здравето, ако лицето е страдало от него преди и след сключване на сделката и има доказателства, сочещи влошеното протичане на заболяването за периода след сключването на сделката до поставянето на под пълно запрещение? Поддържа, че дадените от въззивния съд разрешения на процесуалноправните въпроси са в противоречие със задължителните разяснения в ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС и в ТР№5 от 05.04.2006г. по т.д.№5/2005г. на ОСГТК на ВКС, както и с разрешението в определение №683/19.11.2012г. по ч.т.д.№692/2012г. на ВКС, ТК, І т.о. Също поддържа, че даденото от въззивния съд тълкуване на разпоредбата на чл.32 ал.2 от ЗЗД е в разрез с принципа за законност и справедливост, поради което последният въпрос, поставен в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК, е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът [фирма], [населено място], оспорва жалбата като недопустима и неоснователна. Поддържа, че не са налице и посочените основания за допускане на касационен контрол по чл.280 от ГПК, съответно за неправилност на обжалваното решение.
Третото лице – помагач на страната на ответника – [фирма], [населено място], счита касационната жалба за неоснователна и немотивирана, а постановеното от Варненски апелативен съд решение за законосъобразно, правилно и обосновано.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Въззивният съд е приел за установено, че на 29.11.2006г. между страните по делото е бил сключен договор за банков кредит №17/13186303/29.11.2006г., по силата на който банката – ответник е предоставила на Г. Г. – ищец по делото жилищен кредит, в размер на сумата от 40 000 евро, за закупуването на недвижим имот, представляващ дворно място в [населено място], общ. А. с площ от 1 070 кв.м., със срок за издължаване от 300 месеца и при договорка за усвояване на кредита по разплащателна сметка на продавача на имота. С анекс от 13.08.2007 г., страните са предоговорили срока за погасяване на кредита и лихвения процент по него. Установил е, че с решение № 612/12.05.2011г. по гр.д. № 2274/2010г. Варненският окръжен съд е поставил под пълно запрещение ищеца Г. Г.. След обстоен анализ на събраните по делото доказателства – медицинската документация за здравословното състояние на ищеца, показанията на разпитаните по делото свидетели, както и заключенията на приетите по делото съдебно – психиатрични експертизи, въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че поради психичното си заболяване ищецът Г. Г. не е бил в състояние адекватно и обективно да възприеме и оцени действията си по сключване на сделката, предмет на делото и да разбере значението на правните последици от тях. Предвид този извод, е разгледал възражението на ответника за изтекла погасителна давност, като е приел, че в хипотезата на чл.31 ал.1 от ЗЗД, когато лицето изобщо не е поставено под запрещение, погасителната давност за правото да се иска унищожение тече от момента на сключване на сделката. Счел е за неоснователни оплакванията на ищеца за неправилно приложение от окръжния съд на материалния закон, както и поддържаното от ищеца становище, че за начало на давностния срок в случая следва да се счита месец ноември 2010г., когато близките му, и по-конкретно сестра му като негов настойник, е узнала за договора, респективно началото на давностния срок да се счита от поставянето на Г. под пълно запрещение с решението на окръжния съд от 29.11.2009г. Поради това е потвърдил извода на първоинстанционния съд, че искът по чл.31 от ЗЗД следва да бъде отхвърлен като погасен по давност. Приел е за неоснователен и евентуалния иск по чл.29 ал.2 от ЗЗД за унищожение на договора за кредит, поради сключването му при измама от трети лица – Н. Н. и Д. С., които според твърденията на ищеца, са се възползвали от здравословното му състояние и са му обещали работа и възнаграждение от съвместен проект, свързан с покупка, ремонт и препродажба на недвижими имоти, както и убеждавайки го, че той няма да има задължения към банката, а само трябва да подпише договорите, са го склонили да изтегли кредит, който няма възможност да изплаща. Въпреки направения извод, че ищецът е бил въведен в заблуждение от третите лица Н. и С. относно правните последици от договора за кредит и задължението му да заплаща вноските по него, въззивният съд е посочил, че фактическият състав на чл. 29 от ЗЗД не е изпълнен, защото липсва знание на другата страна по сделката. Изложил е мотиви, че ищецът изобщо не е твърдял знание на някой от служителите в банката относно измамливите действия, нито е навел конкретни твърдения защо свързаните със сключването на договора за кредит лица от банката не са могли да не знаят за измамата. Приел е, че окръжният съд не е допуснал процесуално нарушение като не е изискал и приложил спряното наказателно производство, образувано срещу Н. за престъпление измама по чл. 209 от НК и не е спрял производството до приключване на наказателното дело, защото не се касае нито до хипотеза на чл. 229, ал.1, т.5 от ГПК – разкрити в настоящото дело престъпни обстоятелства, от установяването на които да зависи изхода на гражданския спор, нито до хипотезата на чл. 229, ал.1, т.4 от ГПК – преюдициалност на наказателното производство по отношение на гражданския спор.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
Неоснователни са изтъкнатите в касационната жалба доводи за недопустимост на обжалваното решение. Според задължителните за съдилищата в страната указания в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваният съдебен акт на въззивния съд да е недопустим, като преценката за допустимост се извършва с произнасяне по същество на подадената касационна жалба. В случая обаче доводите на касационния жалбоподател, че съдът не се е произнесъл по искането за постановяване унищожение на анекс №1/13.08.2007г. към договора за кредит от 29.11.2006г., дори и да се приемат за доказани не биха обусловили недопустимост на въззивното решение. Дори и да се приеме,че първоинстанционният съд е бил сезиран и с отделен иск за прогласяване на нищожността на анекс №1/13.08.2007г., по който не се е произнесъл в диспозитива на постановеното от него решение, това е довело до непълнота на решението му. В срока по чл.250 от ГПК касаторът – ищец по делото не е поискал допълване на решението на Варненски окръжен съд. Доколкото във въззивното производство се осъществява проверка на постановеното първоинстанционно решение, без то да бъде допълнено, въззивният съд не може да се произнесе по тази част от предмета на спора, по която не се е произнесъл първоинстанционния съд. В този смисъл постановеното от въззивния съд решение е допустимо, като с него съдът се е произнесъл по целия предмет на въззивното производство, в пределите на въззивната жалба съобразно правомощията му по чл.269 от ГПК.
Първите два поставени от касатора въпроса не съставляват правни въпроси от значение за изхода на спора, защото отговорът им е обусловен не от тълкуване на определени правни норми, а от преценка на фактите и доказателствата по конкретното дело. Отказът на въззивния съд да спре въззивното производство до приключване на досъдебното производство по ДП №677/2010г. по описа на ІІІ РУП ОДМВР В., се дължи на преценката му, че лицата срещу които е образувано досъдебното производство, не са страни по договора за банков кредит, нито са изложени твърдения от касатора Г. Г., че служители на банката – ответник са взели участие в действията по въвеждане на касатора в заблуждение, поради което извършването на престъпление от третите лица не би било от значение за основателността на предявения конститутивен иск по чл.29 от ЗЗД. Преценката на въззивния съд за това, че дадено доказателство не е от значение за установяване на правно релевантните факти, не подлежи на проверка в производството по чл.288 от ГПК, а има значение за правилността на постановения съдебен акт.
Не са налице предпоставки за допускане до касационен контрол на решението и по въпросите за задължението на съда да се произнесе по всички доводи на страните и да прецени всички релевантни към спора доказателства. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, относими към сключването на процесния договор за жилищен кредит от 29.11.2006г. и пораждането на правото да се иска унищожение на същия поради измама и поради неспособност на ищеца – кредитополучател да разбира или ръководи действията си. Следователно въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, както и да мотивира своя акт, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС на РБ.
По въпроса относно началния момент на тригодишния давностен срок по чл.32 ал.2 от ЗЗД , с изтичането на който се погасява правото да се иска унищожение на договор, когато е установено,че психическото състояние на страната, която не е могла да разбира и да ръководи действията, си, се дължи на заболяване, попадащо сред изброените в чл.146 ал.1 от Закона за здравето, страната е страдала от него преди и след сключване на сделката, но е поставена под запрещение след извършване на сделката, е даден отговор в решение №157 от 24.06.2015г. по гр. д. №252/2015г. на ВКС, ГК, IІІ г.о. и решение №59 от 24.07.2013г. по гр. д. №392/2012г. на ВКС, ГК, ІV г.о., постановени по реда на чл. 290 от ГПК и формиращи задължителна практика по смисъла на чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК, която настоящият състав изцяло споделя. В тях е прието, че в хипотезата на чл. 31 ал.1 от ЗЗД е налице невъзможност да се волеобразува по причини, дължащи се на душевна болест, като без значение е продължителността на това състояние. Важното е към момента на извършване на сделката лицето да не е действало съзнателно и разумно. В цитираните решения е проведено разграничение между случаите, когато лице страда от душевна болест и е поставено под запрещение и случите, в които не е поставено под запрещение. Прието е, че когато лицето изобщо не е поставено под запрещение, погасителната давност за правото да се иска унищожение тече от момента на сключване на сделката – лицето, действало при условията на чл.31 ал.1 от ЗЗД е формално дееспособно до поставянето му под запрещение. Когато запретените нямат назначен настойник тригодишната давност започва да тече от датата на вдигане на запрещението, а против запретените с назначен настойник – от датата на сделката. В решение №59 от 24.07.2013г. по гр. д. №392/2012г., съставът на ВКС е изтъкнал, че не е наложително всички унищожаеми договори да бъдат унищожени чрез иск. Само когато незасегнатият от порока съконтрахент претендира да се ползва от унищожаемия договор, тогава възниква и нуждата от защита на засегнатата от порока страна и тя може да предяви правото си на унищожение с възражение, независимо от изтичането на давността – чл. 32 ал.3 от ЗЗД.
Обжалваното въззивно решение не е в противоречие с уеднаквената вече практика, доколкото въззивният съд правилно е приел, че тъй като страдащият от душевно заболяване ищец не е бил поставен под запрещение към момента на сключване на договора за банков кредит, то тригодишният давностен срок по чл.32 ал.2 от ЗЗД е започнал да тече от тази дата и към датата на исковата молба – 04.12.2012г. правото да се иска унищожаване на договора, вече е било погасено по давност. Наличието на задължителна практика по значимия за делото правен въпрос, изключва и основанията по чл. 280 ал.1 т.2 и т.3 от ГПК, доколкото с постановените по чл.290 от ГПК решения на ВКС е установен точният смисъл на приложимата към спора правна норма.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 27.02.2015г. по в.гр.д. №56/2015г. на Варненски апелативен съд, Гражданско отделение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.