О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 231
гр. София 06.03.2017 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 06 февруари през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 60209 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищците Й. К. Й., Р. К. Й., К. К. Й., Г. К. Й. и И. К. Й., всички чрез адв. С. Ч. против решение № 696/11.04.2016 г. по гр.дело № 2780/2015 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвъредно решение № 2109/30.03.2015 г. по гр.дело № 11231/2013 г. на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен предявения главен иск срещу ЗД [фирма] както следва – за жалбоподателите Й. К. Й., Р. К. Й., К. К. Й., Г. К. Й. над сумата по 180 000 лв. до 400 000 лв. за всеки от тях и за жалбоподателя И. К. Й. над сумата 200 000 лв. до 400 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, заедно със законната лихва, считано от 21.02.2012 г. до окончателното изплащане.
Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на процесуалните правила.
В изложението към касационната жалба са формулирани правните въпроси:1. недопускането на доказателства от първоинстанционния съд в нарушение на процесуалните правила преклудира ли възможността на страната да направи това свое искане отново във въззивната инстанция и какви са основанията за събиране на нови доказателства от въззивния съд в хипотезата на чл.266,ал.3 ГПК, 2. дължи ли съдът отговор на доводите и възраженията на страните, 3. при формиране на изводи относно размера на обезщетението следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение, интензитета на търпените душевни болки, решен в противоречие с практиката на ВКС. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК и ППВС № 4/1968 г.
Ответникът по касационната жалба З. д. [фирма], чрез юрисконсулт И. Л. в писмен отговор мотивира становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Ответникът по касационната жалба ЗК [фирма], чрез юрисконсулт Б. В. в писмен отговор е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество.
В уважената част на предявения главен иск с правно основание чл.226,ал.1 КЗ/отм./ и чл.86,ал.1 ЗЗД въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК, от легитимирани страни, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявени обективно съединени главни искове с правно основание чл.226,ал.1 КЗ/отм./ и чл.86,ал.1 ЗЗД.
От фактическа страна е прието, че с присъда от 04.02.2014 г. на Окръжен съд – Стара Загора по нохд № 567/2013 г. З. К. К. е признат за виновен в това, че на 21.02.2012 г. , на главен път III-554, в района на км. 33+250, [община], област С. З., при управление на лек автомобил „О. В.” с peг. [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение – чл. 42, ал. 1, т. 2 и ал. 2, т.2 ЗДвП – при видимост, ограничена от околна растителност, настъпваща тъмнина и предстояща поредица от завои, предприел изпреварване, като навлязъл в съседната пътна лента, предназначена за насрещно движещи се автомобили, без да се убеди, че има свободен път на разстояние, достатъчно за изпреварване, както и че навлизането в съседна лента няма да създаде опасност или пречки за движещите се по нея превозни средства, в резултат на което, по непредпазливост, в условия на независимо съпричиняване с подсъдимия П. Н. П., причинил смъртта на повече от едно лица, а именно: К. Й. П., Д. Г. П., Р. Й. К. и М. Й. К., както и телесна повреда на други две лица – престъпление по чл. 343, ал. 3 б. „б”, предл. 1-во, вр. ал. 1,6. „в”, вр. ал. 4, вр. чл. 342, ал. 1 НК.
Със същата присъда е признат за виновен и П. Н. П. за виновен в това, че на 21.02.2012 г. , на главен път III-554, в района на км. 33+250, [община], област С. З., при управление на товарен автомобил от влекач с марка „Д. T.”, с peг. [рег.номер на МПС] и прикачено към него полуремарке с peг. [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение – чл. 16, ал. 1, т. 1 ЗДвП – влекачът, управляван от П. навлязъл на 2.5 м. в съседната пътна лента, предназначена за насрещно движещи се автомобили; чл. 21, ал. 1 ЗДвП – управлявал товарния автомобил с превишена скорост в рамките на 88 км./ч., в резултат на което, по непредпазливост, в условия на независимо съпричиняване с подсъдимия З. К. К. причинил смъртта на повече от едно лица, а именно: К. Й. П., Д. г. П., Р. Й. К. и М. Й. К., както и телесна повреда на други две лица – престъпление по чл. 343, ал. 3 б. „б”, предл. 1-во, вр. ал. 1, б. „в”, вр. ал. 4, вр. чл. 342, ал. 1 НК.
С Решение № 365/17.06.2014 г. на Пловдивския апелативен съд по внохд № 120/2014 г., влязло в сила на 23.01.2015г. първоинстанционната присъда е изменена по отношение на З. К., като същият е оправдан за престъпление по чл. 343, ал. 3, б. „б”, предл. 1- во, вр. ал. 1, б. „в”, вр. ал. 4, вр. чл. 342 НК, но е признат за виновен за престъпление по чл. 343а, ал. 1,6. „г”, вр. чл. 343, ал. 3, б. „б”, предл. 1-во, вр. ал. 1, б. „в”, вр. ал. 4, вр. чл. 342, ал. 1 НК и е намалено наложеното му наказание. В останалата й част присъдата е потвърдена.
Прието е за безспорно по делото, че отговорността на водача на лек автомобил „О. В.” с peг. [рег.номер на МПС] З. К. К. към датата на ПТП, по риска „гражданска отговорност“ е била застрахована от ответното дружество ЗД [фирма].
Съдът е приел за безспорно по делото, че отговорността на водача на товарен автомобил от влекач с марка „Д. T.”, с peг. [рег.номер на МПС] и прикачено към него полуремарке с peг. [рег.номер на МПС] , П. Н. П. към датата на ПТП, по риска „гражданска отговорност“ е била застрахована от ответното дружество ЗК [фирма].
Посочил е, че ищците са от кръга на лицата, имащи право на обезщетение на неимуществените вреди, причинени им от смъртта на техните родители, като съдът се е позовал на ППВС № 4/1961 г.
От правна страна е прието, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Преценени са за неоснователни въззивните жалби на ищците и ответника по главния иск ЗД [фирма].
Съдът е приел, че с прекия иск по чл.226, ал.1 от КЗ разполага увреденият от ПТП срещу причинителят на вредите и неговият застраховател. Посочил е, че пострадалият може да предяви иска за заплащане на обезщетение за претърпените имуществени и неимуществени вреди непосредствено срещу застрахователя по задължителна застраховка „гражданска отговорност“, че застрахователят по нея отговаря за чужди виновни действия и по характер отговорността му е гаранционно – обезпечителна. Според въззивния съд в случая предявеният пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ срещу застрахователя на гражданската отговорност на делинквента е основателен, че в процеса са доказани всички кумулативни елементи на сложния фактически състав на посочената правна норма.
Посочил е, че за да се ангажира отговорността на ответника ЗД [фирма] е необходимо да е установен фактическия състав на чл.45 от ЗЗД по отношение на застрахования при него водач на МПС, включващ кумулативно елементите – противоправно деяние, довело до увреда на ищцеца, от което той търпи болки и страдания, подлежащи на обезщетяване, пряка причинно-следствена връзка между деянието и настъпилата увреда. Приел е, че вината се предполага съгл. презумпцията на чл.45 ал.2 от ЗЗД.
Според въззивния съд в тежест на ищците е да докажат изпълнението на посочения фактически състав с всички допустими доказателствени средства, което в случая е сторено. Приел е също, че от представената присъда и решение по НОХД, влезли в законна сила, се установява вината на З. К. К. за причиняване по непредпазливост смъртта на К. П. и Д. П. при извършеното от него ПТП и виновното му и противоправно поведение, вследствие на нарушаване на правилата на ЗДвП.
Относно размера на присъденото обезщетение съдът е посочил, че първоинстанционният съд при съобразяване с разпоредбата на чл.52 от ЗЗД като е отчел конкретни факти и обстоятелства е определил справедлив размер на обезщетението за претърпените от ищците неимуществени вреди. Прието е, че обезщетението по правило се присъжда заради възможността да бъдат поправени нанесените вреди. Прието е също, че поправянето на нанесените неимуществени вреди е невъзможно да бъде постигнато чрез закупуване или набавяне на ново или подобно на вече унищоженото, поради което обезщетението на неимуществените вреди представлява известно компенсиране на загубеното, което не може да бъде възстановено, т.к. се отнася до претърпени болки и страдания, свързани в настоящия казус със загубата на изключително близък човек. Посочил е, че основни критерии при определяне на болките и страданията, претърпени от ищците са отношенията им с починалите, мъчителното понасяне и трудното преживяване на едновременната загуба на родителите им, а също и обществения критерий за справедливост, и съдебната практика, които не позволяват обезщетението да загуби своя компенсаторен характер. Преценено е, че определените от първоинстанционния съд суми, представляват справедливо, съобразно с критерия на чл.52 ЗЗД и с конкретно доказаната по делото фактическа обстановка обезщетение за претърпените от всеки от ищците неимуществени вреди от смъртта на всеки от родителите им. Според въззивния съд размерът на присъденото обезщетение следва да бъде съобразен и с момента на настъпване на деликта, обществено-икономическите условия към тази момент в страната, с размера на нормативно определените застрахователни лимити, които следва да служат само като ориентир, но не и като задължителни критерии. Формиран е извод, че определените от първоинстанционния съд обезщетения по размер са на своята горна граница и не биха могли да бъдат завишавани.
По възраженията на ответника ЗД [фирма] е прието, че възражението на този ответник се свежда до реда и начина на разглеждане на исковете, предявени срещу двете застрахователни дружества. Въззивният съд е приел за доказано, предвид представената присъда по НОХД и решение по ВНОХД, както и предвид приетото заключение на САТЕ, че водачите З. К. и П. П. при условията на съпричиняване са причинили порцесното ПТП, довело до процесния деликт.
Позовал се е на разпоредбата на чл. 53 от ЗЗД, според която ако увреждането е причинено от неколцина, те отговарят солидарно. Взет е предвид и чл. 122 от ЗЗД, съгласно който кредиторът може да иска изпълнение на цялото задължение от когото и да е от солидарните длъжници.
Въззивният съд е приел, че в случая ищците са предявили исковете срещу двамата ответници при условията на евентуалност, като са претендирали цялото дължимо им обезщетение от първия ответник – ЗД [фирма]. Приел е също, че при условията на евентуалност са претендирали същото обезщетение от втория ответник – ЗК [фирма]. Прието е, че обстоятелството, че ответниците са солидарно отговорни, обусловено от солидарността на застрахованите при тях водачи в съпричиняването на деликта, не дава право на съда при насочени искове срещу предпочитан и евентуален ответник да разгледа претенциите при условиятта на разделност. Съобразена е и практика на ВКС, според която с оглед установената в чл.53 от ЗЗД солидарна отговорност на причинителите на вредата, всеки от тях отговаря към увреденото лице за всички причинени от деликта вреди в пълния им размер, а не съобразно приноса им. Поради функционалната обусловеност на прякото право по чл.226 ал.1 от КЗ/отм./ от деликтното, при съпричитняване по чл.53 от ЗЗД на увреждането от няколко делинквенти, застрахователят по застраховка „гражданска отговорност“, сключена с един от тях отговаря спрямо увреденото лице за пълния размер на вредите до размера на застрахователанта сума, а не съобразно приноса за увреждането на застрахования при него делинквент. С оглед на това е преценено за неоснователно възражението на ЗД [фирма] в тази насока.
При тези съображения въззивният съд е формирал решаващ извод, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно и го е потвърдил.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателите за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос от изложението.
С решение № 224/02.07.2010 г. по гр.дело № 177/2010 г. на ВКС, II г.о., постановено по чл.290 ГПК съдът се е произнесъл по правния въпрос – следва ли въззивния съд да прояви активност, с оглед задълженията си по чл.7, ал.1 и чл.10 от ГПК, като не е събрал сочени, но несъбрани от първоинстанционния съд доказателства. Въпросът е поставен дотолкова, доколкото страната, която е посочила доказателствата не е обжалвала пред въззивната инстанция решението на първоинстанционния съд, тъй като не е имала правен интерес от това. Съдебният състав е приел, че с разпоредбата на чл.7, ал.1 от ГПК се въвежда служебно начало при изпълнение на функциите на гражданския съд, като му се вменява задължение да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа страна, като това негово задължение е конкретизирано и доразвито в разпоредбата на чл.145, ал.1 и ал.2, съгласно която съдът може да поставя въпроси на страните, като им указва значението им за делото, да конкретизират твърденията си и да отстранят противоречията в тях. Прието е също, че с оглед изясняването на делото от фактическа страна и описаните задължения на съда, разпоредбата на чл.146 от ГПК задължава първоинстанционния съд да направи доклад по делото, в който следва да посочи как се разпределя доказателствената тежест за твърдяните факти и за кои от тях не се сочат доказателства. Според съдебния състав при условията на ограниченото въззивно обжалване, въззивния съд е длъжен да следи за допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения, в т.ч. и за тези, довели до непопълването на делото с доказателствен материал, като по арг. от разпоредбата на 266 от ГПК, както и с оглед задължението на въззивния съд в закрито заседание да се произнесе по доказателствените искания, съгласно разпоредбата на чл.267, ал.1 от ГПК, въззивния съд следва да се произнесе по тези доказателствени искания, които са направени своевременно от страните пред първата инстанция, но не са били допуснати, както и по тези, които са били допуснати, но не са били събрани. След като прецени тяхната относимост към предмета на спора, въззивния съд, с определението си по чл.267, ал.1 от ГПК, следва да се произнесе допуска или не както посочени но недопуснати от първоинстанционния съд доказателства, така и допуснати, но несъбрани от същия съд доказателства. Неизпълнението на тези задължения на въззивния съд във връзка с попълването на делото с доказателства, касаещи предмета на спора, представлява съществено нарушение на процесуалните правила за въззивното производство. Прието е, че при всички случаи обаче, с оглед съотношението на служебното начало с принципа за диспозитивното начало, процесуалното правоотношение между страната, направила своите искания в първоинстанционното производство и въззивния съд следва да е възникнало, т.е. предвид характера на въззивното производство, въззивния съд следва да е сезиран с искане от страната по делото, като въз основа на това искане въззивния съд е длъжен да се произнесе, респ. да събере доказателства, поискани, но несъбрани от първоинстанционния съд. Принципа на служебното начало не включва задължение на съда служебно да събира доказателства, независимо от това, дали са били поискани от страната пред първата инстанция, като при всички случаи, това задължение на съда възниква тогава, когато заинтересованата страна е заявила искането си, с предвидените в ГПК средство и срок – писмения отговор на въззивната жалба. С писмения отговор на въззивната жалба, законът предвижда възможността на въззивиемия да поиска събирането на доказателства пред въззивния съд, с оглед изричното препращане към разпоредбите на чл.260 и чл.261 от ГПК, направено с разпоредбата на чл.263, ал.1 от ГПК. При липсата на искане от страна на заинтересования, процесуално недопустимо е съдът служебно да събира доказателства при въззивното разглеждане на спора.
С решение № 72/09.07.2012 г. по т.дело № 398/2011 г. на ВКС, II т.о., постановено по чл.290 ГПК е разрешен правния въпрос вързан с предпоставките за допускане на доказателства във въззивното производство в хипотезата на чл.266, ал.3 ГПК и задължението на обжалващата страна да обоснове тяхното съществуване. Прието е, че с разпоредбата на чл.266, ал.3 ГПК е осигурена процесуална възможност за страните в гражданския процес да поискат от въззивната инстанция да събере във въззивното производство нови доказателства, които са от значение за спора, но не са били допуснати от първата инстанция поради процесуални нарушения. Допускането на доказателствата предполага кумулативното наличие на две предпоставки – доказателствата да са поискани от страната в рамките на предвидените за това преклузивни срокове и отказът на първоинстанционния съд да ги приобщи към делото не е съобразен с правилата на процесуалния закон. При сезиране с искане във въззивната жалба за допускане на нови доказателства при условията на чл.266, ал.3 ГПК за въззивния съд възниква задължение да се произнесе с определение по чл.267 ГПК за допускане или недопускане на доказателствата в зависимост от преценката дали са осъществени предпоставките на чл.266, ал.3 ГПК и дали исканите доказателства са допустими, относими и необходими за правилното решаване на спора. Прието е, че въведеното с чл.7, ал.1 ГПК служебно начало и установеният в чл.10, ал.1 ГПК принцип за установяване на истината изискват от съда да съдейства на страните за пълното изясняване на делото от фактическа страна и за попълването му с всички нужни за целта доказателства. Служебното начало и принципът за дирене на истината налагат изследване на предпоставките на чл.266, ал.3 ГПК и в случаите, когато страната е основала искането си за допускане на ангажирани пред първата инстанция доказателства на хипотезата на чл.266, ал.3 ГПК, но не е обосновала в достатъчна степен конкретните процесуални нарушения, препятствали тяхното събиране в производството пред първата инстанция. Липсата на достатъчна аргументация във въззивната жалба не освобождава въззивния съд от задължението да извърши самостоятелна преценка за относимостта и допустимостта на доказателствата и да се произнесе относно основанието на чл.266, ал.3 ГПК. Неизпълнението на посоченото задължение съставлява съществено нарушение на процесуалните правила за въззивното производство.
Правният въпрос въззивният съд не е разрешил в противоречие с посочената практика на ВКС. С въззивната жалба ищците са поискали събиране на нови доказателства – разпит на трима свидетели и допускане на съдебно психиатрична експертиза. С определение от 11.08.2015 г. въззивният съд е оставил без уважение доказателствените искания на ищците, като е изложил мотиви, че същите не са нови доказателства по смисъла на чл.266,ал.1 ГПК, както и че не представляват доказателства, които не са били допуснати от първоинстанционния съд, поради допуснати процесуални нарушения съгласно чл.266,ал.3 ГПК. Тези изводи не са в отклонение от цитираната практика на ВКС. Съдът е преценил, че в конкретния случай не са налице предпоставките на чл.266,ал.1, както и тези на чл.266,л.3 ГПК и с оглед на това е оставил без уважение искането за събиране на доказателства. Тази преценка не е в отклонение от цитираната практика на ВКС.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението.
С решение № 101/03.06.2015 г. по т.дело № 1740/2014 г. на ВКС, I т.о., постановено по чл.290 ГПК е разрешен правния въпрос – относно задължението на въззивната инстанция при отмяна на решението и аргументиране на противоположен извод – за основателност на предявения иск, да обсъди своевременно наведените правозащитни и правоизключващи възражения на ответната страна, да изложи мотиви като даде отговор на изложените от въззваемия конкретни съображения срещу твърдяната от въззивника порочност на решението. Възприета е практиката на ВКС, според която излагането на мотиви към съдебното решение е задължение на съда пряко произтичащо от разпоредбата на чл.236,ал.2 ГПК. Прието е, че мотивите на въззивната инстанция следва да съдържат самостоятелно изложение на приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценка на доказателствата, доводите и възраженията на страните, на които следва да бъде даден отговор. Според съдебния състав правомощията на въззивната инстанция са ясно очертани в разпоредбите на чл.269-271 ГПК, а съгласно разясненията в т.19 на ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, дейността й е аналогична на тази на първата и без да представлява нейно повторение, я продължава. Поради това въззивният съд дължи даване на собствено разрешение по спорния предмет след самостоятелна преценка на доказателствата, формиране на собствени фактически и правни изводи, които следва да изрази в мотивите си. Те следва да съдържат и отговор на наведените правозащитни и правоизключващи възражения на ответната страна, съответно на изложените от въззиваемия съображения срещу твърдената порочност на решението. В още по-голяма степен такава обосновка е дължима при извод за неправилност на решението за отхвърляне на иска и постановяване на различен краен резултат на спора. Правния въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с тази практика на ВКС. С въззивното решение съдът е преценил събраните по делото доказателства, твърденията и доводите на страните, и е изложил самостоятелни фактически и правни изводи по предмета на спора. Изложени са и мотиви по въведените от жалбоподателите-ищци и жалбоподателят-ответник ЗД [фирма] доводи за неправилност на въззивното решение в обжалваните от всеки от тях части. Следователно правният въпрос не е разрешен в противоречие с посочената практика на ВКС.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия въпрос от изложението
С ППВС №4/23.12.1968 г. т. II е застъпено становището, че размера на обезщетенията за неимуществените вреди се определя от съда по справедливост и че понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. Според становището от значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и възоснова на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди.
С решение № 149/02.05.2011 г. по гр.дело № 574/2010 г. на ВКС, III г.о., постановено по чл.290 ГПК е възприета трайно установената практика на ВКС, според която размера на обезщетението за неимуществени вреди е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл.52 ЗЗД, спрямо който настъпилата вреда се съизмерява. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Прието е, че с оглед спецификата на фактическия състав на чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ, от който произтича отговорността на държавата за вреди като критерий за преценка е въведен и дългия несъобразен с разумния срок период, през който е продължило наказателното преследване, характера на престъплението по повдигнатото обвинение, публичното му разгласяване и свързаните с това последици. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. В същата насока е разрешението на правния въпрос в решение № 121/09.07.2012 г. по т.дело № 60/2012 г. на ВКС, II т.о., постановено по чл.290 ГПК.
Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с цитираната практика на ВС и ВКС. При определяне размера на обезщетението за всеки от ищците съдът е взел предвид всички установени по делото обстоятелства, обуславящи претърпените неимуществени вреди от смъртта на родителите им. Съдът е съобразил, че в случая се касае за загуба на двамата родители – на изключителни близки хора, взети са предвид близките отношения на ищците с починалите им родители, мъчителното понасяне и трудното преживяване на едновременната загуба на родителите. Съдът е отчел и момента на настъпването на деликта, обществено-икономическите условия към този момент в страната, съответно размера на нормативно определените застрахователни лимити, за които е посочил, че следва да служат само като ориентир, но не и като задължителни критерии. Като е преценил тези обстоятелства съдът е приложил разпоредбите на чл.52 ЗЗД и е направил извода, че сумата от по 180 000 лв. за всеки от ищците Й. Й., Р. Й., К. Й. и Г. Й., съответно сумата 200 000 лв. за ищеца И. Й. справедливо ще обезщети претърпените от всеки от тях неимуществени вреди – страдания от безвъзвратната загуба на своите родители. Следователно правният въпрос съдът е разрешил в съответствие с цитираната практика на ВС и ВКС.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставените правни въпрос от жалбоподателите Й. К. Й., Р. К. Й., К. К. Й., Г. К. Й. и И. К. Й., всички чрез адв.С. Ч..
С оглед изхода на спора в полза на ответника по жалбата ЗД [фирма] следва да се присъди сумата 200 лв. разноски за настоящото производство юрисконсултско възнаграждение, определено на основание чл.25,ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 696/11.04.2016 г., постановено по гр.дело № 2780/2015 г. на Софийски апелативен съд по касационна жалба вх. № 7436/25.05.2016 г., подадена от ищците Й. К. Й. ЕГН [ЕГН], Р. К. Й., ЕГН [ЕГН], К. К. Й., ЕГН [ЕГН], Г. К. Й., ЕГН [ЕГН] и И. К. Й., ЕГН [ЕГН], всички чрез адв. С. Ч., съдебен адрес [населено място], [улица], ет.8, адв.Ст.Ч..
Осъжда Й. К. Й. ЕГН [ЕГН], Р. К. Й., ЕГН [ЕГН], К. К. Й., ЕГН [ЕГН], Г. К. Й., ЕГН [ЕГН] и И. К. Й., ЕГН [ЕГН], всички със съдебен адрес [населено място], [улица], ет.8, адв.Ст.Ч. да заплатят на ЗД [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление, [населено място], [улица] сумата 200 лв. разноски по делото за настоящото производство за юрисконсултско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: