3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 231
София, 07.03.2016 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на единадесети февруари две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 452 по описа за 2016 г., взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Н. М. К., чрез адвокат С. А. А., срещу въззивно решение № 4383/16.06.2015 г. на Софийски градски съд (СГС), постановено по в. гр. д. № 4516/2015 г.
Касаторът Н. М. К. излага доводи за неправилност на въззивното решение. Претендира направените разноски в касационното производство.
Насрещната страна [фирма], представлявано от изпълнителния директор К. Б., чрез адвокат Борис Р. отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жабата. Претендира разноски за инстанцията.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касаторът, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
В обжалваното решение, въззивният съд, като е потвърдил решението на първостепенния съд, е отхвърлил предявените от Н. М. К. искове срещу [фирма], както следва: иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ да бъде признато за незаконно и отменено дисциплинарното наказание „уволнение“, наложено със заповед № ЧР-449/30.07.2014 г. на изпълнителния директор; иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ да бъде възстановен на длъжността „директор продукции“; иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, във връзка с чл. 225, ал. 1 КТ за сумата от 52 800 лева – обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение.
За да постанови този резултат, въззивният съд е установил, че между служителя Н. М. К. и работодателя [фирма] е възникнало трудово правоотношение, по силата на което К. е заемал длъжността „директор продукции“. Трудовото правоотношение с К. било прекратено, считано от 31.07.2014 г., с налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ поради неявяване на работа за два и повече последователни дни за периода от 03.07.2014 г. до 08.07.2014 г., включително. Заповедта била подписана от Д. Т. Т., в качеството й на член на Съвета на директорите и изпълнителен директор на [фирма], като съдът изложил доводи, че е разполагала с работодателска правоспособност. Съдът приел за установено още, че от служителя са искани обяснения преди налагане наказанието, с което е било спазено изискването на чл. 193, ал. 1 КТ. Относно довода на ищеца, че заповедта за уволнение е незаконна, защото ползвал редовен платен годишен отпуск, разрешен му устно от прекия ръководител Д. Т. Т., въззивният съд е посочил, че по силата на чл. 172 и чл. 173 КТ, служителят може да ползва платен годишен отпуск само след писмено разрешение на работодателя и липсата на такова, значи, че отсъствието от работа е безпричинно. Съдът, също така е изяснил, че ако действително прекият ръководител е дал устно разрешение за отсъствието на К., това би имало значение за преценката дали работодателят е добросъвестен, съответно за правото му да наложи най-тежката санкция. Въззивната инстанция посочила, че К. не е изпълнил доказателствените си задачи – въпреки изричните указания на съда, че негова е тежестта да докаже твърдението за получено устно разрешение, както и че не сочи доказателства за установяването му.
Като краен извод, съставът на въззивния съд е приел, че посоченото в заповедта деяние е извършено от служителя, то съставлява дисциплинарно нарушение, за което законодателят предвижда налагане на най-строгата дисциплинарна санкция, спазена е законовата процедура по искане на обяснения от служителя, а дисциплинарното наказание е наложено от лице с управителни и представителни права по отношение на работодателя.
Съдържанието на изложението по чл. 280, ал. 1 ГПК преповтаря това на касационната жалба. От доводите на касатора във връзка със задължението на съда да обсъди всички обстоятелства при извършване на нарушение от служителя и да прецени дали има съответствие между извършеното дисциплинарно нарушение и наложеното наказание според посочените в чл. 189 КТ критерии и твърдението, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 461 от 17.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 626/2009 г. и решение № 372 от 17.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3731/2013 г., съставът на Върховния касационен съд приема, че се обосновава допускане на касационно обжалване с въпроса трябва ли съдът да извършва преценка дали работодателят е съобразил критериите по чл. 189, ал. 1 КТ преди налагане на дисциплинарно наказание.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че този въпрос е от значение за постановения резултат, но не е разрешен в противоречие с цитираната съдебна практика, тъй като в настоящия казус въззивният съд, без изрично да се позовава на чл. 189, ал. 1 КТ, е съобразил критериите, визирани в посочения текст (тежест на нарушението; обстоятелства, при които е извършено; поведение на служителя). Обжалваното решение е постановено след преценка на въведените в предмета на делото фактически твърдения на страните, както и на събраните във връзка с тези твърдения доказателства. Именно с оглед конкретните обстоятелства, при които е извършено нарушението, поведението на работодателя и служителя, съдът е приел, че е от значение да се изясни дали на К. е разрешено устно да ползва платен годишен отпуск в дните, когато е отсъствал, като събрал е и е обсъдил всички доказателства, посочени от страните, във връзка с това.
Във връзка с извода на въззивния съд, че заповедта за уволнение е издадена от служител, разполагащ с работодателска правоспособност, касаторът е възпроизвел в изложението касационната жалба, като излага собствените си доводи за допуснати нарушения на материалния закон от въззивния съд. Касационната инстанция е в невъзможност – нито от касационната жалба, нито от изложението към нея, по пътя на уточнение и конкретизация, да определи кой/кои са правните въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, при разрешаването на които, според касатора, въззивният съд е достигнал до неточно приложение на закона и неправилен резултат. Няма никакви съображения и по допълнителните условия, визирани в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.
В заключение, не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
При този изход на делото, касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски в размер на 1 585 лв. – заплатен адвокатски хонорар за процесуално представителство.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ въззивно решение № 4383/16.06.2015 г. на Софийски градски съд, постановено по в. гр. д. № 4516/2015 г.
ОСЪЖДА Н. М. К. да заплати на [фирма], представлявано от изпълнителния директор К. Б., сумата в размер на 1 585 (хиляда петстотин осемдесет и пет) лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. 3 ГПК, направени в производството пред Върховен касационен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: