3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 232
гр. София, 27.06. 2017 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на деветнадесети юни две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ч. гр. дело № 2059 по описа за 2017 година.
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба вх. № 17617 от 30.11.2016 г. на П. В. С., представляван от адвокат В. К. Н., срещу определение № 3873 от 18.11.2016 г. по ч. гр. дело № 2904/2016 г. на Софийски апелативен съд, търговско отделение, 13 състав.
Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
С. на настоящата инстанция е извършено в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу съдебен акт, който подлежи на инстанционен контрол по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, при наличието на правен интерес за подаване на жалба. Затова касационният съд приема, че жалбата е процесуално допустима.
Не са налице основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за разглеждане на частната касационна жалба по същество, поради следните съображения:
С обжалваното определение състав на Софийски апелативен съд е потвърдил определение № 9554 от 18.04.2016 г. по гр. дело № 4569/2016 г. на Софийски градски съд, І 12 състав, с което е прекратено като процесуално недопустимо производството по предявения от частния жалбоподател иск за обезщетение за вреди, следствие от действия на ответника, извършени в качеството му на съдебен заседател, респективно член на съдебен състав.
В. съд е приел, че обжалваното пред него определение е правилно и законосъобразно. В мотивите на въззивното определение е посочено, че съгласно чл. 61, ал. 1 и ал. 2 от Закона за съдебната власт /ЗСВ/ съдебните заседатели имат еднакви права и задължения със съдиите, а съгласно чл. 132, ал. 1 от Конституцията на Република България /К./ при осъществяване на съдебната власт съдиите, прокурорите и следователите не носят наказателна и гражданска отговорност, освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер. В. съд е приел, че доколкото съдебният заседател е част от съдебния състав, каквито и да са претенции за реализиране на имуществена отговорност на съдебния заседател за вреди от действия в това му качество са недопустими, ако не е налице влязла в сила присъда за умишлено престъпление от общ характер. Съдебният състав на въззивната инстанция е констатирал, че в случая не се твърди подобен факт, поради което е направил извод, че първоинстанционният съд законосъобразно е прекратил производство.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпроси, които не притежават характеристиките на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не произтичат от решаващите мотиви на въззивния съд, които съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на О. на ВКС релевират общите предпоставки за допускане на касационен контрол. Частният жалбоподател поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с въпросите – „Нормата на чл. 13 Е. обосновава /допуска/ или изключва правото на иск за обезщетение на увреденото лице срещу представителите на официалните власти, който са причинили вредите при упражняване на служебните си функции ?” ; „Е. има ли предимство пред националното ни законодателство, в. т.ч. пред разпоредбата на чл. 132 от Конституцията на Република България, съгласно чл. 5, ал. 4 К. ?“, като развива тезата, че в законодателствата на различни държави, сред който Франция, Б., Швейцария, А. и др., отговорността за вреди в сходни на процесната хипотези е уреда по друг начин.
В решаващите си мотиви въззивната инстанция не е засегнала въпроса по приложението на чл. 13 Е. и като се е позовала на норми от националното законодателство по същество е приела, че в случая цитираната, разпоредба не намира приложение, досежно спорния по делото въпрос, а именно дали извън хипотезата на извършено умишлено престъпление от общ характер е допустим пряк иск за вреди срещу лице, ползващо се с имунитет по чл. 132 от К.. Поставените въпроси в този смисъл са ирелевантни за изхода на делото. Частният жалбоподател не е обосновал, по какъв начин разпоредбата на чл. 13 Е., регламентираща задължението за осигуряване на ефективни правни средства за защита на правата, прогласени с конвенцията, включително когато са накърнени от лица, действащи при упражняване на служебни функции, обосновава интереса му от пряк иск срещу деликвента, при положение, че националното законодателство предвижда възможност за ангажиране отговорността на държавата за вреди в лицето на съответните държавни органи. В този контекст поставения първи правен въпрос не кореспондира нито с предмета на делото, нито с чл. 13 Е., доколкото цитираната разпоредба не третира въпроса за конкретния способ, чрез който националните законодателства ще осигурят защита на правата, прогласени с конвенцията.
Вторият въпрос е твърде общ, защото е свързан с йерархията на нормативните актове и няма отношение към решаващите мотиви на съда.
Изложеното досежно законодателните уредби в други държави няма характеристиките на правен въпрос по смисъла на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на О. на ВКС и не може да бъде основание за допускане на касационно обжалване.
От изложеното следва, че частният жалбоподател не е обосновал приложното поле на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на въззивното определение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 3873 от 18.11.2016 г. по ч. гр. дело № 2904/2016 г. на Софийски апелативен съд, търговско отделение, 13 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: