Върховен касационен съд на Република България ГК, ІІ г.о. дело № 1452/2014 год.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 232
гр.София, 31.05. 2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито заседание на двадесети май две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело под № 1452/2014 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№ 8364/13.12.2013 год. на [фирма], [населено място], срещу въззивното решение № 389 от 15.10.2013 год. по в.гр.дело № 596/2013 год. на Добричкия окръжен съд в частта, с която се потвърждава решение № 27 от 18.03.2013 год. по гр.дело № 130/2009 год. на Тервелския районен съд за отхвърляне на предявените от касатора срещу [фирма], [населено място] 16 броя обективно и кумулативно съединени частични осъдителни искове по чл.73 ЗС, както и 9 броя обективно и кумулативно съединени частични и пълни осъдителни искове по чл.49 във връзка с чл.45 и чл.86 ЗЗД. Исковете по чл.73 ЗС са за заплащане на обезщетение в размери от по 1 900 лева /10 бр./, 1 200 лева/2 бр./, както и за 1 100 лева, 2 300 лева, 1 700 лева и 1 500 лева, за пропуснати ползи за периода от 19.07.2007 год. до 15.05.2009 год., произтичащи от лишаването от ползване на собствените на дружеството-ищец/сега касатор/ имоти в [населено място], общ.Т., представляващи овчарници, ветеринарна лечебница, фуражна кухня, стопанска административна сграда, автокантар с битовка, канцеларии, склад за вълна и конюшня. Исковете по чл.49 във връзка с чл.45 и чл.86 ЗЗД са за заплащане на обезщетение за непозволено увреждане в размер по 51 лева, 200 лева, 3 613 лева, 5 063 лева, 3 111 лева, 1 053 лева, 2 074 лева, 6 897,50 лева и 1 740 лева, за липсващи метални прозоречни рамки, метални входни врати, тръбни метални огради и ограда от бетонови колове, метални решетки, междинни тухлени стени, ел.табло, ел.мотор и захранващ водна помпа подземен кабел от сондаж, вследствие небрежно изпълнение на работа по охрана на обекта, възложена от ответника на трети лица, ведно със законната лихва върху всяка от сумите, считано от 15.05.2009 год.
Поддържат се оплаквания за нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочат следните основания:
1. противоречие на въззивното решение с тълкувателно решение № 11/2012 год. от 21.03.2013 год. по тълк.дело № 11/2012 год. на ОСГК на ВКС, тълкувателно решение № 3/2012 год. от 29.11.2012 год. по тълк.дело № 3/2012 год. на ОСГК на ВКС, тълкувателно решение № 1 от 06.12.2002 год. по тълк.дело № 1/2002 год. на ОСГК на ВКС и решение № 5 от 08.02.2011 год. по тълк.дело № 271/2010 год. на ВКС, ТК по следните въпроси:
а/ до какви действия се разпростират правомощията на съда при преценка на собственическата легитимация на ищеца в производство по предявени искове по чл.73 ЗС и чл.49 ЗЗД, при положение, че собствеността на ищеца е оспорена чрез възражение на ответник, който не противопоставя свои вещни права – допустимо ли е съдът да провежда действия по установяване валидността на придобиване правото на собственост на ищеца или правомощията му са ограничени само до проверка за наличие или липса на вписани /по време/ актове за собственост на ищеца?
б/ свързани ли са в производство по искове по чл.73 ЗС и чл.49 ЗЗД съдът и ответникът-трето лице, което не противопоставя свои вещни права, от легитимиращо действие на вписаните обстоятелства, обективирани в постановлението за възлагане и констативни нотариални актове, съобразно това, че ответникът не е оспорил по исков ред валидността на придобивното основание и верността на констатациите на нотариуса, а вписаните обстоятелства могат да бъдат заличени само въз основа на влязло в сила решение?
в/ обвързани ли са в производство по искове по чл.73 ЗС и чл.49 ЗЗД съдът и ответникът, който не противопоставя свои вещни права, от легитимиращото действие на вписан акт за собственост на ищеца, с оглед на това, че обратното действие на недействителността ползва само действителния собственик на вещта, а заличаването на вписаното обстоятелство не заличава легитимиращото действие с обратна сила по отношение на трето лице?
г/ при положение, че ответникът по искове по чл.73 ЗС и чл.49 ЗЗД няма правен интерес от иск по чл.537, ал.2 ГПК, то допустими ли са действия на съда по установяване валидност на придобиването на собственост у ищеца и подчиняване на него изхода на производството по чл.73 ЗС и чл.49 ЗЗД по направено от ответник-трето лице, възражение?
2. компетентен ли е въззивният съд да провежда действия в това производство по установяване нищожност на влязло в сила постановление за възлагане по направено възражение на трето лице? Легитимира ли вписаният договор за замяна на недвижими имоти, сключен на основание чл.27, ал.6 ЗСПЗЗ и чл.45а, ал.2 и ал.5 ППЗСПЗЗ и Заповед № РД-46-222 от 12.02.2001 год. на министъра по отношение на трето лице, придобилия по него право на собственост върху земята, като собственик и на сградите, построени върху нея, при положение, че липсват данни за вписани актове за собственост на други лица върху сградите?
Ответникът по касация [фирма], [населено място] е на становище, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение, а по същество, че жалбата е неоснователна.
Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. взе предвид следното:
Въззивният съд е приел, че дружеството-ищец/сега касатор/ не е притежател на правото на собственост върху процесните стопански сгради, поради което не му се следват обезщетенията по чл.73, ал.1 ЗС и по чл.49 във връзка с чл.45, ал.1 ЗЗД. По делото е безспорно, че на 02.09.1999 год. между [фирма], като заложен кредитор, и ЗК”Златна нива”, [населено място], общ.Т., като залогодател, е бил сключен договор за обезпечаване парични плащания по договор поемане/прехвърляне на дълг и договор за обработка на 7000 дка земеделска земя в землището на [населено място] от 01.09.1999 год., чрез учредяване на особен залог върху дълготрайни материални активи по списък, част от които са процесните 16 бр. стопански сгради. С решение от 14.07.2003 год. по гр.дело № 918/2002 год. на Софийския районен съд, потвърдено с решение от 18.03.2005 год. по гр.дело № 4384/2003 год. на Софийския градски съд /последното е оставено в сила с решение от 12.04.2006 год. по т.дело № 468/2005 год. на ВКС, І т.о./, е признато за установено по отношение на [фирма], [населено място], по иска по чл.26, ал.1 ЗЗД, предявен от ЗК”Златна нива”, [населено място], че договорът за учредяване на особен залог, сключен на 02.09.1999 год. е нищожен поради противоречието му със закона в частта за учредяването му за процесните недвижими имоти. С решение № 124 от 16.03.2006 год. по т.дело № 86/2005 год. на Добричкия окръжен съд, влязло в сила на 05.07.2006 год., е уважен предявения от [фирма], [населено място] иск по чл.97, ал.1 ГПК/отм./, като е признато за установено по отношение на [фирма], [населено място] и ЗК”Златна нива”/в ликвидация/с.Поп Г., че сключения на 02.09.1999 год. договор за учредяване на особен залог в частта, с която предмет на залога са ДМА на кооперацията: административна сграда, фуражна кухня, два овчарника, склад за вълна, автокантар с битовка, конюшня, осем броя овчарници и ветеринарна лечебница, за които [фирма] се е снабдил с констативни нотариални актове, е нищожен поради противоречие със закона.
Със сега обжалваното въззивно решение окръжният съд е приел, че недвижимите имоти не са сред изчерпателно изброените в чл.4, ал.1, т.т.1-5 ЗОЗ обекти, които могат да бъдат предмет на договора за учредяване на особен залог. Посочено е, че чл.35, ал.1 ЗОЗ касае принудително предаване само на движими вещи с оглед препращането към чл.414 ГПК/отм./, която разпоредба обхваща само принудителното отнемане на движими вещи като изпълнителен способ. С оглед и на прогласената с влязлото в сила решение № 124 от 16.03.2006 год. по т.дело № 86/2005 год. на Добричкия окръжен съд недействителност на договора за особен залог от 02.09.1999 год., въззивният съд е приел, че търговското дружество-ищец/сега касатор/ няма качеството на заложен кредитор по отношение на заложеното недвижимо имущество-процесните стопански сгради.
Въззивният съд е приел по-нататък, че съдебният изпълнител по изп.дело № 93/1999 год. на Тервелския районен съд не е имал основание да провежда изпълнение по общия ред: да удовлетворява ищеца като кредитор по особен залог и да му възлага вместо плащане по чл.382, ал.1 ГПК/отм./ коя и да е от вещите по договора за особен залог.
Прието е, че прехрвърлянето на права върху сградите не може да бъде резултат от постановлението на съдебния изпълнител от 07.03.2000 год. по изп.дело № 93/1999 год. Според въззивния съд, вещноправните последици от акта на съдебния изпълнител за ищеца не могат да настъпят, ако той като мним заложен кредитор се е удовлетворил по начин, противен на закона и в рамките на недопустим изпълнителен процес.
По отношение на издадените в полза на ищеца /сега касатор/ нотариални актове по чл.483 ГПК/отм./, въззивният съд е приел, че следва да намери приложение разрешението, дадено с тълкувателно решение № 11/2012 год. от 21.03.2013 год. по тълк.дело № 11/2012 год. на ОСГК на ВКС касателно нотариалните актове по чл.587 ГПК. Посочено е, че ответникът е провел успешно оспорване и доказване, че титулярът на акта не е бил собственик на недвижимите имоти въз основа на посоченото в него основание – възлагане в собственост от съдебен изпълнител в производство по 303, т.е. легитимиращият ефект не следва да бъде зачетен.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК поради следните съображения:
Липсва твърдяното в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК противоречие на въззивното решение с тълкувателно решение № 1 от 06.12.2002 год. по тълк.дело № 1/2002 год. на ОСГК на ВКС, тълкувателно решение № 11/2012 год. от 21.03.2013 год. по тълк.дело № 11/2012 год. на ОСГК на ВКС, както и с тълкувателно решение № 3 от 29.11.2012 год. по тълк.дело № 3/2012 год. на ОСГК на ВКС.
Касаторът твърди, че обуславящият правилното решаване на спора въпрос е „обхватът на компетентността на съда за извършване на действия при преценка на собственическата легитимация на ищеца, оспорена с възражение от ответник-трето лице-без вещни права върху имота, за който се претендира обезщетението”. С оглед на това, са формулирани и конкретни въпроси, които според жалбоподателя, са разрешени от въззивния съд в противоречие с посочените тълкувателни актове на ОСГК на ВКС, а именно:
а/ ако ответникът по иск по чл.73 ЗС и по чл.49 ЗЗД не противопоставя свои вещни права – допустимо ли е съдът да преценява валидността на придобиване на правото на собственост на ищеца или правомощията му са ограничени само до проверка на липсата на вписани /по време/ актове за собственост на ищеца?
б/ обвързани ли са съдът и ответникът-трето лице, който не противопоставя свои вещни права от легитимиращото действие на вписан констативен акт за собственост до момента на заличаване на вписаното обстоятелство?
в/ при липса на правен интерес от предявяване на иск по чл.537, ал.2 ГПК от ответника по делото по искове по чл.73 ЗС и чл.49 ЗЗД, допустими ли са действия на съда по установяване валидност на придобиването на собственост у ищеца?
Следва да се има предвид, че решаващият мотив на въззивния съд за отхвърляне на исковете за обезщетения по чл.73 ЗС и по чл.49 ЗЗД е, че не е налице посоченото в констативните нотариални актове по чл.483 ГПК/отм./ основание за придобиване правото на собственост – постановлението на съдебния изпълнител от 07.03.2000 год. по изп.дело № 93/1999 год. за възлагане на процесните недвижими имоти – 16 бр. стопански постройки не е произвело вещноправно действие поради нищожността на договора за учредяване на особен залог от 02.09.1999 год. Така, че изводите за неоснователност на исковете, не са обусловени от това доколко констативните актове на дружеството-ищец/сега касатор/ са били оспорени или не от ответното дружество, а от недействителността на посоченото в тези актове придобивно основание, тъй като е прието, че [фирма], [населено място] няма качеството на заложен кредитор по отношение на стопанските постройки.
Липсва противоречие между въззивното решение и посочените тълкувателни решения на ОСГК на ВКС, доколкото в нито едно от тях не се приема, че защитата срещу констативните нотариални актове може да се осъществи само по исков ред и че до момента на отмяната им всички са обвързани от направените в тях констатации. Съдебната практика не се затруднява при отговора на въпроса дали ответникът по искове за обезщетения за ползване и от непозволено увреждане на недвижими имоти може да се позове на нищожност на придобивното основание на ищеца, без да предявява нарочен иск. След като уважаването на иска за обезщетение за лишаване от ползване и от непозволено увреждане зависи от установяване наличието на права на ищеца върху вещите, за които се претендират обезщетенията, за ответника съществува интерес да оспори легитимацията на ищеца като собственик и да се позове на неговата нищожност. Дали ще оспори правата на ищеца или ще претендира свои права, е въпрос на избор за ответника.
В обобщение, липсват основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, поради което Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 389 от 15.10.2013 год. по в.гр.дело № 596/2013 год. на Добричкия окръжен съд по жалба вх.№ 8364/13.12.2013 год. на [фирма], [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
/СЛ